Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)
Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308


20

Мадрид и Кордова, 1939

Диего се втренчи първо в английската си братовчедка, а после и в американката, която тя бе довела на това изненадващо посещение в деня преди Великден.

— Какво е направила?

— Застреля мъжа си. Преди двадесет и четири часа — добави Шарлот. — Полицията вече я търси навсякъде.

— Разбирам. И затова си я довела тук. В моята къща, при моята жена и децата ми. Където връзката с Мендоса може веднага да бъде забелязана и определена. — Диего не повиши тон — английският му бе съвършен, почти без акцент. — Защо, Шарлот?

— Защото го направи за нас. Защото можеш да направиш така, че тя да изчезне. Никой не може да го направи толкова добре.

Шарлот бе претеглила внимателно вероятностите, преди да реши да дойде при Диего в Мадрид. Мануел, главата на фамилията, живееше в Кордова. По ред причини той щеше да прояви повече съчувствие, но Шарлот вярваше, че Диего е по-способен да се справи с необичайните обстоятелства. Тя го гледаше със затаен дъх и се надяваше да е права.

— Разбирам. Убила е съпруга си за нас. — Диего повтори думите на Шарлот, докато наливаше три чаши с шери.

Той разгледа Аманда отблизо, докато й подаваше пълната с кафява течност кристална чаша. Беше много красива, особено откакто бе махнала нелепата червена перука. И много уплашена. Беше пребеляла и трепереше.

— Значи искаш да я накарам да изчезне? — Диего не се обърна към Шарлот, а продължаваше да се взира в Аманда. — Мислиш, че трябва да я убия? Да не сме в някой американски гангстерски филм?

Аманда въздъхна и се облегна на стола си, ужасена от студенината на Диего и от твърдите му лешникови очи.

— Престани! — извика Шарлот. — Престани да я плашиш и да ме съветваш. Знаеш много добре какво имам предвид.

Диего седна и отпи от виното си.

— Да, може би. Но дори и да направя, каквото ме молиш, не виждам защо.

— Казах ти защо. Направи го за нас. Емери беше фашист. Правеше сделки с Круп. Искаше да предаде Британия на Хитлер. А как ще живеят Мендоса при Хитлер, Диего?

— Не много добре — призна той. — Отдръпнали сме се изцяло от Германия. Но това е само Хитлеровият клон на фашизма, миличка. Тук в Испания подкрепяме Франко и фалангата. Тук в Испания имаме и наказателни закони, както и такива, които преследват укриването на престъпници.

— Диего! Спри с тези глупости! Аманда е тук. И аз съм тук. Трябва да ни помогнеш и можеш да го направиш. Така че, по дяволите, направи го. И престани да ме наставляваш.

Той бе на крачка да ги изхвърли отново на улицата, да ги прати обратно в Англия и да ги остави на съдбата им. Ала погледна отново към американката.

— Моля ви — прошепна Аманда.

Много беше красива.

— Добре — каза Диего. — Кажете ми точно какво стана. Какво сте направили. Отначало. Тогава ще вадим как ще е най-добре да се действа.

Шарлот не бе надценила уменията на Диего, нито връзките му. Той бе започнал да трупа влияние през 1931, когато бе на двадесет и пет.

По това време глава на фамилията бе испано-ирландският братовчед на Диего, Майкъл Мендоса Къран. Той бе истински гигант във всякакъв смисъл. Трябваше да се осигури отвсякъде, а опитът му го бе направил далновиден и готов на рискове. След Първата световна война той разшири мрежата на семейството. Към седалищата в Испания и Англия той прибави такива в цяла Европа и Латинска Америка. Роди се групировката Мендоса.

Майката на Диего беше Мендоса. Като Майкъл, той бе потомък на Робърт Изменника и жена му, циганката София. Бе живял като момче в двореца в Кордова и бе наблюдавал невероятното разширяване на обхвата на семейните дела. Когато стана на деветнадесет, Диего намери начин да разсее буцата амбиция, му възложи да отговаря за чуждестранните инвестиции на групировката. Диего имаше основа да расте.

Годината бе паметна и в други отношения. Испанската монархия бе катурната и страната мина под управлението на републиканците. Пак в тази година Майкъл умря от пневмония, така че Мануел пое управлението във времена на изключително политическо оживление.

 

 

Диего правилно бе предрекъл, че Франко ще надделее, защото има подкрепата на германците и италианците. До момента, в който Шарлот и Аманда пристигнаха през тридесет и девета, Мануел бе свикнал да се опира на по-младия си братовчед, чиято интелигентност уважаваше и който знаеше толкова много за задокеанските им операции. И все пак, Диего реши да действа внимателно. Така че във Велики Понеделник отиде в Андалусия.

Двамата мъже се срещнаха в cortijo. Мендоса бяха получили огромното си имение през тринадесети век от един християнски крал, благодарен за намесата им в изгонването на маврите. Къщата бе запазена в прост стил, нямаше нищо общо в разкоша в двореца в Кордова.

Диего и Мануел седнаха на кожените столове в една стая с голи бели стени, В каменната камина гореше дънер, а отгоре висеше портрет на Теодор Херцл, основателят на ционизма.

Именно жената на Майкъл, Бет, върна испанския клон на Мендоса към практикуването на юдаизма. Според закона на равините, halakah, Майкъл беше евреин, защото майка му, Лили Къран, бе дъщеря на еврейски емигранти в Дъблин. Бет, от своя страна, се бе обърнала, но именно тя вдъхна у четирите си деца дълбока любов към старата вяра. Благодарение на нея Мануел бе убеден юдей, а отскоро и страстен ционист.

— Е, Диего — попита Мануел. — Защо така неочаквано? Какво се е случило? Каза, че е по семеен въпрос, а не по работа.

— Да, донякъде. — Диего се взря в портрета на Херцл. — Спомняш ли си англичанина Емери Престън-Уайлд, виконт Суонинг?

— Не сме се срещали, но не е ли женен за наша роднина?

— Беше. Първата му жена беше дъщерята на Чарлс Мендоса Филипа. Умря преди пет години на тридесет.

Мануел кимна.

— И?

— След две години Суонинг се ожени за една американка, Аманда Кент. Оказа се приятелка на братовчедката Шарлот.

— Тази романтична история си има и край, нали, Диего?

— Да. Напоследък се е заплеснал по прелестите на Третия райх. Присъединил се е към фашистите на Моузли. И което е по-важното, имал е серия от тайни срещи с Круп. Най-вероятно е имал план за тайна оръжейна фабрика в Англия. Естествено, в подкрепа на нацистите.

— Копеле — измърмори Мануел! — Можеш ли да го попритиснеш?

— Няма нужда — рече Диего тихо. — Преди два дни малката Аманда го застреля.

— Мъртъв ли е?

— Съвсем. Два куршума в сърцето от близко.

— Отлично — рече Мануел удовлетворен. — Но подозирам, че имаш да ми казваш и още нещо. Слушам, Диего.

— Шарлот доведе приятелката си при мен. Иска да направим така, че тя да изчезне, както тя представя нещата. В момента са вкъщи в Сан Доминго де ла Круз. Никой не може да ги намери там, но това едва ли е сигурно решение.

Мануел запали пура и се втренчи в тавана.

Диего го гледаше и чакаше. Не се съмняваше, че изпитва съчувствие. Шарлот бе решила да включи семейството, за да награди една героиня, затрила още един враг на евреите, още един следовник на Хитлер. Така че Диего очакваше Мануел да му каже да продължава, както е намислил.

Бе подценил омразата на братовчед си към нацистите.

— Ще бъде лесно — рече Мануел накрая, като се наведе да изтърси пепелта от пурата в медния пепелник. — Да направим така, че една млада жена да изчезне и да се появи пак, не би трябвало да е чак такъв проблем. Просто има нужда от ново лице. Знам един човек в Швейцария, който прави чудеса.

Диего бе учуден. Връзките на Мануел с ционистите го бяха водили няколко пъти в Швейцария през последните години, но какво общо имаше той с някакъв пластичен хирург?

— Опитът ти ме впечатлява. Много добре, можем ли да доведем швейцареца тук?

Мануел поклати глава.

— Не, мисля, че ще е най-добре да заведем нея. Той ще има нужда от клиниката и от асистентите си. Ще е най-добре тя да отиде в Швейцария.

— Това означава паспорт — рече Диего намръщен. — Шарлот я е прекарала през границата, докато е можела още да използва собствения си, но сега я търсят навсякъде.

— Не е проблем — отвърна Мануел и махна с ръка.

Диего повдигна вежди.

— Сигурен ли си?

— Да. С едни приятели прекарваме хора до Палестина всяка седмица. Мога да намеря паспорт. А тя може да пътува с мен до Швейцария като моя секретарка. Аз ходя често, така че никой няма да заподозре.

Диего кимна. От това бягство имаше неочаквана полза. Бе открил, че Мануел е по-навътре в ционистката глупост, отколкото бе очаквал. Знанието означаваше сила и Диего го складираше с далеч повече удовлетворение, отколкото парите. Той си погледна часовника и стана.

— Ще оставя тези приготовления на теб.

Мануел изпрати Диего до колата му.

— Само едно нещо — рече по-младият братовчед, докато си тръгваше. — Кажи на твоя швейцарски магьосник да направи така, че Аманда да е пак толкова хубава.

Седмица след бягството им от Суонинг Парк, Аманда бе изпратена в Швейцария, а Шарлот — обратно в Англия.

През юни Мануел доведе Аманда обратно в Испания и Диего отиде в Кордова да я види. Не можа да реши дали молбата му е била изпълнена. Беше все още хубава, но със странна, празна красота. Напълно неутрална. Не изглеждаше като Аманда Кент Престън-Уайлд, но и като никого другиго.

Междувременно Мануел я бе харесал много. Бе предложил Аманда да остане да се възстановява в cortijo, а Шарлот да дойде да й прави компания. Диего се разгневи на последното. Братовчедка му го дразнеше. А и той изпитваше силно желание да легне с малката американска бегълка. Щеше да стане трудно с чуждо присъствие.

Трудно, но не и невъзможно. В Кордова имаше един млад венецуелец, начинаещ поет, приятел на едно от момчетата на Мануел. През уикенда, когато той дойде в Андалусия от Мадрид, Диего използва венецуелеца, за да раздели Шарлот и момичето, което сега се наричаше Луиза заради името на паспорта.

Групата млади хора отидоха на пикник в cortijo, а Диего уреди Сантяго, венецуелецът, да вземе всички, освен Луиза на разходка с каручка. Тя трябваше да избягва слънцето според строгите медицински предписания.

Диего влезе в къщата, още щом видя каручката да се отдалечава. Луиза се учуди, но не изглеждаше недоволна. Трябваше да действа бързо — на Сантяго бе наредено да отвлече другите за около час — но и американката не създаде проблеми. Диего я облада на пода пред камината — а Теодор Херцл гледаше от портрета. Удовлетворението бе незначително. Липсваше й всякакъв ентусиазъм. И все пак той й благодари, целуна я, погали я и й обеща подарък, следващия път, когато дойде от Мадрид.

— Искам само едно нещо, скъпи ми Диего.

— И какво е то?

— Айрин да дойде тук. Секретарката ми от Англия.

— Айрин?

— Спомняш си. Знае всичко, помогна ни. Шарлот и аз ти казахме за нея още първия ден.

— А, да, спомних си.

И реши да забрави. Тъй като единствената опасност в тази работа бе участието на твърде много хора — Аманда-Луиза, Шарлот, той, Мануел, швейцарецът… Животът става опасен, когато една тайна се разпространи прекалено много.

— Айрин — повтори той. — Да, сигурно ще е добре. Ще видя какво може да се уреди.

Трябваше да прецени непознатата жена, да разбере дали тя представлява заплаха. Може би ще трябва да направи нещо драматично, нещо като в американски филм, както на шега бе казала на Шарлот първия ден.

Така че Айрин дойде в Испания в края на юли. И това промени всичко.

Доведоха я при Диего още щом пристигна. Той я разпита безпощадно в мадридския си офис, питаше за едно и също нещо хиляди пъти и разследването му в крайна сметка разкри куп детайли, които Шарлот нарочно бе скрила.

Чрез Айрин Диего откри, че това не е просто глупав план с прекалено много участници, а пълнокръвна конспирация. Шарлот бе ангажирала главата на английския клон, Иън Мендоса, четвъртият барон Уестлейк. А Иън бе дотолкова против Моузли, че бе поел веднага. Господ знае кой още бе вътре. В Англия имаше голям заговор и нищо не бе оставено просто на случайността.

Гласът на Айрин отмаля от изтощение, докато отговаряше на безбройните въпроси, но някак си, когато този мъж я погледнеше, тя искаше — не, трябваше, да го задоволи. Диего Парилес Мендоса имаше някаква сила, каквато тя не бе срещала досега и тя събуди у Айрин неочакван отговор. Тя дръзна да не му каже всичко, но му каза, каквото можа.

— Няколко дни преди да се случи, тоест да се случи по план — каза Айрин — лорд Уестлейк дойде в къщата. Унищожи всички снимки на Аманда в Суонинг Парк.

— Не забеляза ли прислугата? — попита Диего.

— Никой не заподозря нищо. Негова Светлост бе много съобразителен. Аз му помогнах, разбира се. А по-късно той уреди името ми да липсва от полицейските доклади и документите.

— Как? Защо?

— Не знам защо. Лорд Уестлейк мислеше, че така ще е най-добре. А що се отнася до това как… Когато един вестник или местен полицейски участък получат нареждане от местен благородник да направят нещо, в повечето случаи го правят. И тогава не видяха защо да не се подчинят.

— А имаше ли защо? — попита Диего, докато я изучаваше. Забележителна беше тази Айрин. Хладна. Свръхинтелигентна. Доста по-различна от Аманда и Шарлот.

Тя не срещна погледа му.

— Предполагам, че не.

— А сега? Какво ще правиш след ваканцията в Испания?

— Не съм решила.

— Разбирам. Поне няма причина да се втурнеш обратно, нали?

— Не, няма.

Те се погледнаха за миг. Само за миг.

Диего настояваше, че Айрин не трябва да ходи в Кордова.

— Вече са забъркани твърде много хора. Дай поне ти да не се намесваш в хаоса в Андалусия. Семейството ми е пословично гостоприемно, за съжаление. Мястото е претъпкано с гости. Венецуелецът, двете бегълки и Господ знае кой още. Шарлот и Аманда, искам да кажа Луиза, могат да дойдат да те видят.

Така и направиха и Диего настани трите жени в празен апартамент на една от компаниите на Мендоса. Имаше три спални, но както Айрин очакваше, а Диего така и не узна, тя зае едната, а Шарлот и Аманда окупираха другата. След няколко дни Айрин сметна, че това е неудобно. Не можеше да каже защо, но беше така. Диего усети това един следобед, когато намина, уж за да види дали имат нужда от нещо.

— Изглеждаш нещастна, Айрин.

— Не, не точно. Просто малко нервна, може би.

— Имам местенце горе в планината северозападно оттук. Сан Доминго де ла Круз, чудно старо селце. Много типично за отиващата си Испания. Ще дойдеш ли да го видиш?

— Много мило от твоя страна. Ще се радвам невероятно, Диего.

Това, което последва, бе очаквано и от двамата — още от първата им среща. Между тях се получи алхимия, мигновено съдбовно привличане.

— Държа тази къща просто обзаведена — рече Диего, когато я въведе в преддверието. — Една жена се грижи за мен, докато съм тук, и оправя, докато ме няма. Няма да ни безпокои.

Айрин се обърна към него. Носеше бледорозова ленена пола и туника в тон. Обувките и ръкавиците й бяха от бяла кожа, на раменете й се вееше бледорозовия шифонен шал, който бе завързала на главата си по време на пътуването.

— Разбирам — рече тя мрачно. — Добре, вече сме сами, така че искам да ме любиш, Диего.

— И аз, querida.

Той я хвана за ръка и я отведе в спалнята, която гледаше към задния двор и където имаше много високо легло с пухени възглавници. Айрин не прояви никакъв свян. Съблече се бавно и полека, като се наслаждаваше на факта, че той гледа.

— Не съм първият ти мъж, нали?

— Не.

— Но не си се женила?

— Не съм. Сърдит ли си, Диего? Да не ме мислиш за лека жена?

— Мисля, че си най-забележителната жена, която съм срещал. Но не знам защо се чувствам така.

— Стига с приказките засега.

Той се съгласи, двамата легнаха и се любиха дълго. Първо спокойно, сетне с пламък и страст, а накрая бавно. От Айрин се откъсваха стеналия на удоволствие — звуци от самата й същност. До този момент тя не бе осъзнавала, че в центъра на съществото й се намира такъв скрит извор на усещания. По начин, който тя никога нямаше да разбере, Диего освободи духа й.

Когато я закара обратно в Мадрид, се бе стъмнило. Той паркира колата пред сградата, където бяха отседнали трите жени и се обърна към нея.

— Не мога да уредя да те кача горе преди следващата седмица. А не мисля, че ще изтрая дотогава. Обзет съм от теб, Айрин. Това е думата, нали?

— Това е. — Не каза нищо повече, само го целуна за довиждане.

Когато се качи, намери апартамента празен. Аманда и Шарлот ги нямаше. Айрин бе доволна. Нуждаеше се от малко време сама, за да осъзнае истините, които бе открила за себе си и за чувствата си към този испанец — освен всичко друго, женен.

Започна да се тревожи къде са двете чак след полунощ. Нямаше какво да направи. Беше немислимо да звъни на Диего у дома му. Чака цяла нощ. На следващата сутрин намери Диего в офиса и му каза, че другите две жени липсват.

Хаосът бе пълен, но Шарлот и Аманда се появиха след двадесет и четири часа в Кордова. Били отегчени, казаха, искали приключение. Така че взели влак по цялото андалуско крайбрежие и прекарали деня в старото пристанище Малага. Разбира се, че били внимателни. Шарлот даже свалила бричовете и сложила шапка и рокля, за да не я разпознаят.

Диего побесня, докато разказваше на Айрин историята.

— Нямат представа колко неприятности причиняват. Или че играят една много опасна игра. Натоварих младия венецуелец да не ги изпуска от поглед, но ще е трудно.

— Добре — рече тя тихо. — Ако не друго, поне означава, че оставам сама в този апартамент.

Което беше истина и те се възползваха изцяло от нея.

Снимката в „Лос Диас“ се появи след седмица. Списанието остана по будките само ден, след което Диего иззе всички броеве, намери и унищожи негатива и всички копия на снимките.

— Защо се тревожиш толкова, след като Аманда вече не изглежда като Аманда? — попита Айрин, когато той й каза какво е направил.

— Защото Шарлот все още изглежда като Шарлот, разбира се. Даже когато носи нормални дрехи. И защото приятелството й с лейди Суонинг е широко известно.

— Разбирам. Да, колко глупаво от моя страна. Оглупявам, Диего. Главата ми е дотолкова изпълнена с теб, като че ли не мога да мисля за нищо друго.

— Това значи ли, че ме обичаш, querida?

— Не съм сигурна — рече Айрин мрачно. — Може би.

Тя не можа да отговори на въпроса на Диего с повече сигурност, защото нищо в планирания й живот не я бе подготвило за чувствата й, за блаженството, което изпитваше в прегръдките му, или усещането за загуба, когато той не беше с нея. Ала точно тези емоции бяха причината не след дълго Айрин да изслуша невероятния план на Аманда — и накрая да се съгласи с него.

Швейцарският пластичен хирург бе чудесен, точно както бе обещала Аманда, а и процесът не бе непоносимо болезнен. Когато всичко свърши, Аманда, която бе незабележимата Луиза, изглеждаше точно като Айрин Петуърт.

— Винаги сме си приличали малко. В крайна сметка, сигурно е имало някакво смесване в семействата ни някога — беше казала Аманда, когато направи невероятното си предложение. — Еднакво сме високи, и двете имаме сиви очи. Моите са малко по-светли, но никой няма да забележи.

Никой и нямаше намерение. Сега Аманда имаше носа на Айрин, нейната брадичка, нейната прическа. Това бе приносът на доктора, останалото бе работа на Аманда. Дарбата за превъплъщение, която й бе позволила с такава лекота да приеме ролята първо на наивницата от Блумсбъри, а после и на лейди Суонинг, й послужи още веднъж. Тя познаваше всички жестове на Айрин, маниерите й, дикцията, стойката и крачката. И ги изкопира до съвършенство.

— Слава, слава Богу! — възкликна тя в деня, когато застана пред голямото огледало в дрехи на Айрин и с нейния паспорт в ръка. — Сега мога да се върна в Англия!

Това бе и главната причина за цялата промяна.

— Ще има война — бе казала Аманда. — Англия ще бъде отрязана. А семейството там е казало на Шарлот да се върне вкъщи, иначе ще й спрат финансите. Не вярвам на този скапан паспорт. Според него съм испанка, а аз не съм. И може би британците няма да позволят на испанец да отиде и да остане, както биха позволили на един американец. А аз трябва да остана в Англия. Не мога да понеса да съм отделена от Шарлот.

Айрин може би нямаше да приеме поредния план, само защото за пореден път Аманда не можеше да понесе нещо, но този път си имаше и собствени причини да се съгласи.

— Искаш да останеш в Испания, нали? — бе попитала Шарлот. Явно бе усетила, че между Диего и Айрин има нещо. — Америка декларира неутралитет, а също и Испания. Но кой знае какво ще стане при една война? Може да ти наредят да напуснеш.

Айрин бе размислила върху това и го бе обсъдила с Диего. Аманда и Шарлот искаха да запазят цялата работа в тайна, но тя определено не беше съгласна. Така че каза на любимия си за предложението на Аманда и първо той се възпротиви яростно.

— Защо ще отстъпваш личността си на тази малка авантюристка? — попита той. — Твърде много е, тя е луда. Мисли, че можа да накара всички ни да прескачаме огнени обръчи само защото е направила на света услуга и го е отървала от един нацист. Има още много, а тя не е станала Дева Мария, че да командва и да изисква подчинение. Освен това, мога да ти издействам испански паспорт и без цялата тази лудост. Открих, че братовчедът Мануел се е специализирал в това.

Айрин бе поклатила глава.

— Не, не искам да го правя само заради Аманда. Чуй…

И тя му разказа това, която не се бе осмелила да сподели при разпита първия ден. Диего изслуша невероятната история и когато тя свърши, мълча дълго. Сетне се съгласи, че тя трябва да отиде с Аманда в Швейцария.

— И коя ще бъдеш? — бе попитала Аманда по време на пътуването. — Не може да сме две, тоест ти да си двойна.

— Ще оставя това на доктора — бе отвърнала Айрин. — Само да не ме направи грозна.

Което не стана така. Не я направи и безлична, както Аманда след първата операция. Направи я неземно красива.