Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)
Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308


24

Ню Йорк, Гразмиър и Лондон, 1981

Ню Йорк бе безпощадно слънчев и горещ. Лон чувстваше това по-силно от обикновено, може би защото Лили и Анди бяха заминали за Лондон преди два дни и тя не можеше да се отърве от чувството за наближаваща катастрофа и за меч, който само чака да се стовари над главите им.

— Лили ще се оправи — рече Айрин, като разбра източника на тревоги на Лон. — Няма смисъл. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Ако Диего искаше да направи нещо, щеше да го направи досега.

— Не можем да бъдем сигурни. Продължавам да си мисля за онова, което не казахме на Лили — добави Лон много тихо.

— Не мисли за това — отговори Айрин твърдо. — Забрави. Трябва да забравиш. — Нямаше и следа от кризата, преживяна през онази ужасна нощ в апартамента на Лили. Когато поклати глава, тя бе жената, в която се бе превърнала, самоличността, която бе приела. — Това е нещото, което знаем само ти и аз. И не трябва да го казваме.

Лон отвори уста и понечи да заговори, но отново замълча. Това беше последният товар, истината, която не можеше да сподели даже със сиамската си близначка, с другото си аз. Айрин не беше права, не беше истина, че никой друг не знаеше. Диего знаеше.

Лон му бе казала преди години. Ако не беше, той никога нямаше да разреши последното пътуване до швейцарския пластичен хирург, онзи, който създаде маските, зад които се скриха двете с Айрин. Не го беше споменавал, не я бе заплашвал с тази тайна, не я бе дори загатвал четиридесет и три години — но Лон знаеше, че той си я спомня добре.

— Да, Айрин — каза тя, като криеше смущението си, както го беше крила толкова години. — Сигурна съм, че си права.

След няколко минути се оплака, че я боли глава, и отиде в дневната си. Постоя за момент, като се взираше през прозореца към Десета улица — прашна и пуста в металическия блясък на слънцето в късния следобед — и реши.

Лон седна зад бюрото си и започна да пише. Писалката се движеше бързо по страницата, като че се пречистваше, като че мастилото бе някаква страшна отрова, която изхвърляше от организма си. Свърши след час. Сгъна петте листа, сложи ги в плик, запечата го и се почувства малко по-добре.

На вратата се почука леко. Когато извика „Влез“, Лон очакваше Айрин. Вместо нея обаче влезе Питър, който се приближи и я целуна.

Лон притисна лице до неговото в жест, който за момент изглеждаше яростен в нуждата и голото си желание, но после тя потисна вулкана, който едва не избухна. Усмивката й за добре дошъл бе топла, но сдържана.

— Как си? — попита Питър, докато я изучаваше.

— Добре. Щях да бъда по-добре, ако се бях чула с Лили, но предполагам, че това няма да стане.

— Сигурно не — съгласи се той. — Виж, знам как се чувстваш, но това вече е неин проблем. Тя трябва да го разреши по свой собствен начин.

— Да, Иска ми се да не беше така, но знам, че е истина.

Питър очевидно идваше от кабинета си. Той разхлаби вратовръзката си и откопча горното копче на ризата.

— Много е горещо тук. Да не е развален климатикът?

— Не съм забелязала — призна Лон. — Но си прав. Трябва да е развален.

Той си свали сакото, хвърли го на един стол, отиде до прозореца и започна да рови из климатика. След пет минути се предаде с въздишка на отвращение.

— Сложничко. Извън възможностите на „Поправки по домовете Фаулър“.

Запали цигара и я загледа през дима.

— Виж, трябва да знаеш, планирам да се нанеса, още щом Айрин замине за Флорида, така че мисля, че на това място му трябва централна климатизация. Много е по-удобно и сигурно. Ще ни хареса, когато остареем.

Стоманеносивите очи на Лон бяха тъжни, а гласът й — приглушен.

— Мили ми Питър, аз съм стара. Трябва да приемеш фактите. Скоро навършвам шестдесет и пет.

Брадичката му се изопна.

— Е, и?

— Е, и ти си с петнадесет години по-млад. Това е лудост.

— Къде пише, че да обичаш някого е лудост?

— На много места, Питър. Много. В цялата история на човешкия род.

Той загаси цигарата и падна на колене до нея. Лон прокара пръсти през гъстата му тъмна коса. Мислите й се четяха по лицето.

Кажи ми истината — помоли той. — Ако беше обратното, ако аз бях по-старият, нямаше да е толкова немислимо, нали?

Тя се усмихна.

— Не, нямаше. Щеше да предизвиква учудване, но поне нямаше да е нечувано.

— Именно — каза той, стана и придърпа един стол близо до нейния. — И ще ти кажа защо мъжът трябва да е по-стар. Това е едно древно табу на основата на нуждата да се възпроизвежда расата.

Сега той седеше срещу нея и фокусираше цялото й внимание. Питър лансираше една идея — това, заради което бе дошъл този следобед.

— Помисли — рече той. — Мъжете нямат ясна граница на репродуктивните способности. Щом жената е в състояние да има деца, хората приемат бракове с голяма разлика. Не мисля, че расата ще изчезне само защото ние няма да я възпроизведем, нали? Освен това — добави той с лека усмивка, — ще ми направи изключително удоволствие да бъда доведен баща на Лили. Просто помисли какво оръжие ще бъде това срещу шегите й.

Лон се засмя, но после стана сериозна.

— Мислил си за това, нали? Имам предвид, не само със сърцето си, но и с ума си.

— Не съм мислил почти за нищо друго — призна той. — Когато научих за пръв път истинската ти възраст, бях шокиран, няма да отричам. Но после си помислих как се чувствам, колко те обичам, и нищо друго нямаше значение. Омъжи се за мен, мила ми Лон. Моля те, омъжи се за мен.

Тя поклати глава.

— Не, мислила съм и за това. И не мога да се оженя за теб. Просто не мога.

— Защо не, по дяволите? Лон, обичаш ли ме?

— Да — призна тя много тихо. — Да, мили мой, обичам те.

— Тогава всичко е наред — рече той тържествуващо и посегна, за да я вземе в прегръдките си. Лон го избегна. Питър се отдръпна, наранен и неочаквано предпазлив.

Тя докосна плика на бюрото си, онзи със страниците, които бе написала, преди той да дойде.

— Не, нищо не е наред. Толкова много съм видяла, любов моя, толкова много съм преживяла. Не мога да се отдам, както се полага в един брак. Освен абсурдната разлика в годините ни, аз се нуждая… — Тя се поколеба. — Нуждая се от дистанция.

— Даже от мен?

— Да, даже от теб.

Той се спря и не отговори веднага.

— Това значи ли, че ме искаш вън от живота си? — попита той след секунди, като не можеше да прикрие болката и страданието в гласа си.

— Не — прошепна Лон. — Това трябва да кажа. Това заслужаваш ти. Но съм твърде себична. Ще разбера, ако си отидеш, но не мога да кажа, че искам.

— Няма да си отида. Търсил съм нещо специално през целия си съзнателен живот. Защо иначе съм още ерген? Накрая намерих. Не очаквай да го изоставя.

— Питър, аз не съм вечна. Възрастта ще започне да си личи, ще започна да се разпадам и да боледувам от ужасни болести. Може и да оглупея като бедната стара Шарлот Мендоса. Тогава какво?

— Мен пък утре може да ме блъсне, кола — възпротиви се той.

— Мога да се парализирам. А може да получа рак, да ослепея или каквото и да е от хилядите неща, които „заплашват плътта ни“, както е казал поетът. Тогава какво?

— Тогава аз ще продължа да те обичам и да се грижа за теб, докогато мога, но не е същото, мили.

— Добре, приемам. А ти пък трябва да приемеш, че в момента и двамата сме здрави и се обичаме. Дай да се насладим на щастието си, Лон. То не пада от небето, ако не си забелязала.

— Забелязала съм. — Тя вдигна плика. — Искам да направиш нещо за мен.

— Всичко по силите ми — обеща той веднага.

— Вземи това писмо. Не го чети сега, остави го някъде. Ако нещо ми се случи или ти се умориш да си обвързан с мен, прочети го тогава. То ще ти даде… — Тя спря, не беше сигурна как да изрази мислите си. — То ще те осигури с резервен вариант. Утешение за съвестта ти, ако някога поискаш.

— Ако доживеем до сто и петдесет, никога няма да ми омръзнеш — каза той тържествено.

Лон не отговори. Тя все още държеше плика. След няколко секунди той го взе и го сложи в джоба си.

— Не си ли любопитен? — попита тя.

— Предполагам, че малко. Но недостатъчно, за да не мисля за нищо друго. И се съмнявам, че някога ще бъда. Твоето тайно послание ми се струва като отвличане на вниманието. А ние? Какво искаш да правиш?

Лон се наведе и положи длани от двете страни на лицето му.

— Искам да продължим, както досега, за известно време. Но подлежи на обсъждане и промяна, Питър. По всяко време и от всеки от нас. Съгласен?

— Съгласен. И все пак ще започна да се държа като доведен баща на Лили.

— Нетърпелива съм да го видя.

Целувката им се смеси със смеха.

Сюзън отвори вратата на стаята на Шарлот, без да чука.

— Добро утро — поздрави тя сестрата. — Дошла съм да видя братовчедка си.

Жената изгледа Сюзън подозрително.

— Тя не трябва да се вълнува. А посетителите…

— Глупости. Аз не съм обикновен посетител. — Сюзън се огледа из стаята. Сестрата я бе присвоила. На дивана имаше нейно плетиво, а по масите — нейни списания.

Къде е братовчедка ми? — попита Сюзън.

— Мис Мендоса е в спалнята си, която, изглежда, предпочита.

Сестрата бе пълна и бавна. Стана, когато Сюзън влезе, а сега огромните й бели обувки, прашни от много лъскане, бяха сякаш вкопани в земята. Униформата бе толкова колосана, че със сигурност можеше да стои права и сама.

— В стаята си, значи — повтори Сюзън остро, като мина покрай нея. — Значи ще я видя там. Само за няколко минути. — И преди сестрата да каже нещо, тя вече влизаше в спалнята.

Затвори вратата и потърси ключ. Нямаше. Естествено. Не биха позволили на Шарлот да се заключи.

Братовчедка й бе на седемдесет и една, със седемнадесет години по-възрастна от самата Сюзън, но изглеждаше още по-стара. Косата й бе жълтеникава и рядка, а лицето й бе като мрежа от бръчки. Сюзън почувства прилив на съжаление. Жената, която помнеше, бе много по-различна. Защо проклетата сестра не слагаше малко синка в косата й, за да премахне този ужасен цвят? И да я посресва от време на време?

Тя отиде до прозореца, където седеше Шарлот.

— Здравей, мила, аз съм, Сюзън. — Тя се наведе и нагласи одеялото, което покриваше кокалестите колене.

Шарлот като че ли не чу в първия момент. Сюзън се почуди дали не бе оглушала. Тогава повиши тон.

— Шарлот, нали ме помниш?

Сбръчканото лице се обърна към нея, а една трепереща ръка посегна и докосна косата й.

— Разбира се. Днес е рожденият ти ден, нали? Ставаш на петнадесет.

Сюзън пое дълбоко дъх.

— Да, точно така. Имахме тържествен обяд по случай рождения ми ден. Всичките ми любими лакомства. Агнешко, картофи и сладкиш с шери.

— А специалитетът бяха скариди на скара. Обикновено е сардини, но днес имахме скариди, защото е твоят рожден ден.

— И ти ме покани в стаята си да ти разгледаме съкровищата. Нали, Шарлот?

— Не си спомням. Предполагам. Искаш ли да ги видим сега?

— О, да, с удоволствие.

Шарлот понечи да стане. Сюзън я възпря.

— Кажи ми къде са, аз ще ги взема. Ти си уморена. Денят беше дълъг.

— Уморена. Да. Мънистата са ей в онова чекмедже на тоалетката.

Сюзън отиде до облата маса с инкрустиран плот и покривка от английска бродерия. Чекмеджето беше празно. Боже, ужас. Защо ще й вземат нанизите?

— Не са тук, скъпа. — Тя се върна при братовчедка си. — Да не си ги сложила някъде другаде? В някое скривалище?

— Скривалище? — Шарлот изговори думите безизразно и монотонно. Изведнъж от нея се изтръгна остър, режещ звук. Чак след секунди Сюзън позна, че това е смях. — Никой не знае скривалището ми.

Отново се обърна към Сюзън. За миг очите й бяха отново живи и блестящи, като че старата Шарлот надзърташе иззад някакво було.

— Аз съм сестра на Сафо. Няма да го отричам. Цялото проклето семейство просто трябва да го приеме. Ти ще станеш ли сестра на Сафо, Сюзън?

— Не мисля, но мисля, че ти имаш право да бъдеш, ако такъв е твоят избор. Да нямаш писма в скривалището си, Сюзън? От жени, които са ти били любовници?

Очите отново угаснаха.

— Не казвам.

— Но нали каза, че ще ми покажеш съкровищата си? Кажи ми къде е скривалището ти, мила, така че да намеря нанизите. Спомни си, ти обеща, а и аз имам рожден ден.

Шарлот не отговори. Тя се обърна и се загледа през прозореца към розовите градини и към оранжериите, където преди години една невероятно скъпа програма за отглеждане на рози бе дала на света жълто пълзящо растение, наречено Глупостта на Сесил. Сюзън последва погледа на старицата.

— Братовчедът Сесил направи розовите градини, нали, Шарлот? През 1839.

Отговорът дойде бързо, в поток от напрегнати слова.

— Не, започнал ги е през 1840. Никой, освен мен не помни истинската история в това семейство.

— Да, ти си експертът. А по-големият брат на Сесил, Джоузеф? Водил ли си е дневник, Шарлот?

— Разбира се. Всички Мендоса са си водили дневник. Работила съм с него.

Сюзън се опита да не издаде вълнението и нетърпението си. Беше тук от почти десет минути и колосаното чудовище в дневната можеше да нахлуе всеки момент и да развали магията. Тя хвана Шарлот за ръце и искаше истинската жена да се завърне от мъглата на забравата.

— Моля те, мила, не мога ли да погледна в скривалището ти? Да видя нанизите, а може би да зърна и дневника на Джоузеф?

Пръстите на Шарлот потръпнаха и за миг хванаха ръцете на Сюзън здраво и целенасочено.

— Много добре, след като е рожденият ти ден. Плочата над камината се отваря, ако я бутнеш.

Това крило на къщата бе от времето на кралица Анна, достроено в края на седемнадесети век, много преди идването на Мендоса. Камината бе малка и изящна, оградена с дърворезба в цвят между бялото и най-бледото розово. Сюзън прекоси стаята и прокара пръсти през простичката мраморна поличка. Над нея имаше два реда овални плочи, покрита с лека патина. Тя натисна всяка плочка. Нищо не стана.

— Коя плоча, Шарлот? Къде да натисна?

Отговор нямаше. Мъглата отново обгърна жената до прозореца.

Сюзън чу шум откъм дневната. Сестрата сигурно идва. Тя бързо прокара пръста през плочите. Към края на първия ред намери скритата кукичка. Когато я отвори, плочата увисна на една верига и разкри четири рафтчета.

Там имаше пет-шест кутии — някои кожени, други порцеланови, а трета — от рисувана коприна — и три облечени в кожа книги с обков. Сюзън премести китните и ги остави настрани, а после отвори една от кутиите.

— Виж, скъпа, ето ги мънистата ти.

Нанизите от малахит, нефрит и абаносова кост и тъмночервен камък, който Сюзън взе за гранат, бяха натъпкани в кутиите. Сюзън постави пълни шепи от тях в скута на братовчедка си. Шарлот отново издаде скърцащия звук и прокара нанизите през възлестите си пръсти.

— Моите красавици. Не съм ги виждала от толкова време.

Сестрата отвори вратата.

— Извинете, госпожо, но наистина мисля… — Тя замълча, когато видя какво прави пациентката й. — Боже! Това ли са нанизите, които все търси? Така и не можехме да ги намерим. Нейна светлост продължава да купува нови за мис Шарлот, но тя все ни кара да ги отнасяме.

— Да, тези иска. И има още в шкафа зад плочата. Отваря се хитро, трябва да се освободи една кукичка.

Сюзън събра обкованите томове, отиде до братовчедка си и я целуна по бузата.

— Сега си отивам, скъпа. Благодаря ти, че ме почете за рождения ми ден.

Шарлот не обърна внимание на сбогуването. Беше заета да си играе с нанизите, като ги слага по три и по четири на врата си.

— Това е точно дневникът на Джоузеф — каза Сюзън на Лили и Анди на следващия ден.

Беше малко след единадесет. Закуската свърши преди няколко часа, а после Марк заведе Лили в кабинета си и я засипа с въпроси.

— Нуждая се от цялата информация, която можеш да ми предоставиш, ако трябва да разреша загадката, Лили — обясни той.

— Ще ти кажа, каквото знам, но това едва ли ще разкрие връзката между моя дом и семейството ви.

— Но от това трябва да започнем — настоя Марк.

Така че Лили описа Фийлдинг и старата си къща и как Аманда Манинг дошла от Ню Йорк, за да се омъжи за Сам Кент през 1870 — и какво знаеше за начина им на живот и за тайните, които бяха излезли от техния дом.

— Звучи, като че наистина си обичала това място — рече Марк, когато Лили замълча. — Кой живее там сега?

— Никой, то не съществува. Майка ми продаде къщата през 1971. Преди няколко месеца я разрушиха заради някакъв нов строеж, Фийлдинг ще става модерно предградие. — Тя не можа да прикрие тъгата в гласа си.

— И тук се случват такива неща — рече Марк съчувствено. — Срам и позор. Не ми изглежда като напредък.

Лили стана. Не можеше да понесе да седи и да обсъжда смисъла от новото строителство с човек, който вероятно финансираше немалко от него.

— Опасявам се, че това е всичко, което мога да кажа.

Марк също стана.

— И това е доста — отговори той, като я придружи до вратата. — Преди нямаше начин да проследим Роджър Мендоса, а сега ти ни даде гореща следа. Като знаем името Манинг, може да стане много просто. Има куп агенции, които вършат подобни услуги. Ще говоря с хората си в Ню Йорк да се заемат с това веднага.

Това може би ще бъде следващата задача на Джереми Крендъл, помисли си Лили. Ала каза, че очаква с нетърпение да чуе какво са открили.

— Ти ще узнаеш първа — обеща Марк. После замълча, за да отвори вратата на кабинета. — Може ли да кажа още нещо?

— Да, разбира се.

— Анди ми каза, че ще се жените. Искам да предам най-добрите си пожелания и да кажа, че с голямо удоволствие те приветствам в семейството. И го мисля по-… да речем, по-искрено от обичайното.

Лили отмина намека за незаконното си рождение. Марк нямаше намерение да я обиди.

— Благодаря — отвърна тя. — Обичам Анди много и съм сигурна, че ще бъдем щастливи. — И си тръгна.

 

 

„Нещата около Мендоса винаги са заплетени“, бе казал Анди и беше прав.

Сега стоеше на предишното място с Анди и Сюзън, пиеше кафе от изящна порцеланова чашка, гледаше да не обръща внимание на дъжда навън и разглеждаше книгите, които Сюзън й бе представила като дневници на Джоузеф Мендоса.

— Шарлот е работила върху тях с години, преди да се разболее. Вътре имаше страници нейни бележки.

Сюзън разтвори книжата на бюрото. Не беше за вярване, че ясният, стабилен почерк бе създаден от ръцете, които сега трепереха в спалнята, но без съмнение беше така.

— Изглежда, че Шарлот е свързвала отпратките на Джоузеф към другите документи, които е изучавала в Британския музей — продължи Сюзън. — Тя попълваше данните за шестнадесети век и за това как Рамон Мендоса се е установил за пръв път в Ийст Енд.

Анди разглеждаше бележките, у него се бе събудил изследователят.

— Добра, внимателна работа, всички препратки са описани с номера на страници и заглавия на книги.

— Защо Шарлот е криела дневника? — попита Лили.

— Не мисля, че е било така — обясни Сюзън. — Мисля, че просто е държала това, което е ползвала, в стаята си, често в шкафа зад камината. Идваше и си отиваше оттук често. Когато замина за Париж с Айрин, вероятно просто е забравила да върне дневниците в библиотеката. А когато се е върнала, умът й вече се е губел.

— Добре — рече Лили — какво казват книжата за медальона?

Сюзън се намръщи. За разлика от Мануел и Марк, тя не изпитваше нужда да си върне частта от старото съкровище, която Лили притежаваше, но харесваше тази американка. И разбираше смущението й относно начина, по който биологичните й родители се бяха отнесли с нея. Сюзън просто искаше да запълни някои от празнините, да направи така, че тя да се чувства по-добре, а може би да задоволи и собственото си любопитство.

— Не много, опасявам се. Джоузеф наистина споменава, че е разделил медальона и е пратил едно от парчетата в Ню Йорк заедно с брат си Роджър. После продължава на два абзаца за нещо друго — писмо от София, което, казва, ще изпрати в Америка заедно с Роджър.

— Какво писмо? — попита Анди.

Сюзън вдигна рамене.

— Нямам представа. Както и да е, Роджър не е искал да отива. Не е искал да има нищо общо с бизнеса, искал е да става художник. „Пълна глупост“, казва за това Джоузеф.

На вратата дискретно се почука и икономът влезе, за да съобщи, че търсят госпожица Креймър по телефона. Лили го последва навън, върна се след пет минути.

— Беше Айрин — каза тя на Анди. — Обаждаше се от къщата на Лон. Искаха да питат как съм. Трябва да наближава краят на света, ако Айрин Петуърт Креймър се обажда от отвъд океана, за да пита дали съм добре.

Сюзън въздъхна, после прикри с ръка устата си, като че искаше да оттегли звука. Но беше късно, и Анди, и Лили се бяха втренчили в нея.

— Айрин Петуърт ли каза? — промълви Сюзън невярващо.

— Айрин Петуърт Креймър — поправи я Лили. — Майка ми. Жената, която ме отгледа и която винаги съм мислила за своя майка. Лон Перес я уредила тя да ме осинови няколко дни, след като съм се родила.

Анди се обърна към Сюзън.

— Знаеш за връзката на Айрин със Суонинг Парк, нали? Винаги съм подозирал, че знаеш. Знаела си, още когато баща ми прикриваше следи след убийството.

Сюзън се поколеба, сетне въздъхна.

— Предполагам, че сега няма смисъл да отричам. Но едва ли можеш да кажеш, че съм знаела. Била съм на единадесет, когато Аманда Престън-Уайлд е застреляла съпруга си. Знаех само, че чичо Иън предупреди, че не трябва да споменаваме нищо, ако типовете от вестниците дойдат да душат. Особено не трябваше да споменаваме Айрин Петуърт, секретарката на Аманда.

— И защо продължаваше да мълчиш? Когато те питах, беше седемдесет и първа. Според теб, Айрин бе отдавна мъртва.

Сюзън поклати глава.

— Не точно. Била е много млада, когато се е случило. А и си спомних какво бях подочула. Айрин е била невинна жертва. Шарлот и Аманда са били на дъното на цялата работа. Наистина вярвах, че Аманда е мъртва. Все още мисля, че се е самоубила, след като е застреляла Емери. Ти каза, че Шарлот е полудяла, така че оставаше само Айрин. И ако тя е трябвало да се защити през тридесет и девета, значи е трябвало и през седемдесет и първа.

— По дяволите — промърмори Анди. — Като си помисля какво си можела да ми спестиш…

— Не ме гледай така — възпротиви се Сюзън. — Наистина исках да ти изясня нещата онази Коледа в Кордова. Не си ли спомняш, че споменах името на Шарлот?

— Смътно. Но на времето не направих връзката.

Сюзън затвори книгата на масата.

— Добре де, не бях аз виновна. А сега е твой ред да отговориш на един въпрос. Какво общо има това с Лон Перес?

— Срещала ли си се с Лон? — попита Анди, като се стараеше да запази гласа си неутрален.

— Разбира се. Всички знаят за нея и Диего. — Сюзън отново се хвана с дневниците и не погледна Лили. — А и Лон идваше от време на време в Кордова да се вижда с Тио Мануел. Работили са заедно през войната. Била е истинска героиня. Мануел ми е разказвал невероятни истории.

Анди и Лили се спогледаха. Точно името Айрин бе стреснало Сюзън. Тя не знаеше коя е Лон, нито пък за разменените самоличности. Очите им размениха беззвучното послание.

Сюзън бе погълната от собствените си мисли.

— Но откъде Лон познава Айрин? О, разбирам — рече тя, като направи връзката. — Лон трябва да я е познавала, ако е дала детето си на нея, когато… — Тя замълча. — Съжалявам, все продължавам да разсъждавам. Сигурно ти причинявам болка, Лили.

— Ще се оправя — увери я Лили. — Имам много опит.