Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (6)

5

Лондон и Фийлдинг, 1971

— Донесъл съм ти малко книги. — Анди остава найлоновата торба на старата маса от махагон в дневната на къщата на „Принсес Мюз“. Лили се бе нанесла преди десет дни. Масата и едно безформено синьо кадифено канапе бяха единствените мебели, с които се бе сдобила досега.

— Какво си правила? — попита той с поглед върху черното петно на бузата й.

Лили знаеше, че то е там. Беше се опитвала да го махне безуспешно.

— Изглеждам ужасно, нали? Лъсках медта в кухнята. Чакай малко, ще отида да се преоблека.

— Чакай, мила моя. Няма ли да ги погледнеш? — Той посочи книгите.

Бяха все с меки корици. Лили взе най-горната. Беше готварска книга, както и останалите. Тя ги погледна тържествено, сетне погледна Анди.

— Това няма нищо общо с прегорелия омлет, с който те храних снощи, нали?

— Не, но мисля, че е свързано със суровите спагети в понеделник. Сега разбирам, че има разлика между твърдички и зъботрошащи.

— Налага се да се съглася. — Тя събра книгите в спретната купчинка. — Не се тревожи, за довечера съм купила замразени пилешки бутчета. Трябва само да ги затопля.

Бутчетата не бяха лоши.

— Мислех да взема китайска храна — рече Лили, когато свършиха, — но не знаех дали обичаш.

— Обичам. Налага се, ако си англичанин, част от колониалното минало. Средните синове не могли да наследяват, затова ги пращали да пречукат един-двама туземци, та оттам развили и вкус към местната кухня.

— Ти среден син ли си?

— И да, и не.

— Как така?

Той се засмя.

— Майка ми е втора жена на баща ми. За нея съм единствен, а за него — втори. Елементарно, драги Уотсън.

Тя се намуси престорено.

— След като се обяснят, повечето неща са такива, Шерлок.

— Лили, защо избра Лондон за годината си в чужбина? Защо не някое романтично място като Париж?

Тя се усмихна.

— Мислиш, че Лондон не е романтичен, защото е твой дом. За един чужденец това е нашият приятел Шерлок Холмс, Тауър и Уестминстърското абатство. Адски романтично.

— Хм. Чудех се дали няма нещо друго.

— Да, има. Баща ми е бил англичанин.

Анди прибираше масата с гръб към нея.

— Каза, че е починал, когато си се родила. Откога е бил в Америка?

— Въобще не е бил в Америка, доколкото знам. С майка ми са се срещнали и са се оженили тук. — Тя се спря за миг. — Не мисля, че са живели щастливо. Майка ми не е споменавала, но винаги съм мислила, че е щяла да се разведе. После той е загинал в автомобилна катастрофа, това е изчистило нещата и тя се е завърнала у дома. Айрин обича нещата да са изчистени.

Анди се върна при масата и сложи ръце на раменете й.

— Така че дойде в Лондон да си търсиш корените…

— Не точно, но наистина мислех, че ще открия някакви роднини. Прекарах часове в разговори с разни Креймърови от телефонния указател. Единствените, които имаха Хари, бяха черни. Освен това, техният Хари е жив. Майка ми казва, че всичките роднини на баща ми са мъртви. Предполагам, че е права.

— Може би — каза Анди, като седна до нея. — А може би просто семейството не е от Лондон.

Тя го изгледа с широко разтворени очи.

— Това е толкова логично, как не се сетих. Но къде мога да открия телефонни указатели от цяла Англия? И как да позвъня на всичките тези хора?

— Нека ти помогна. Знам нещичко за този род проучвания.

— Можеш ли наистина да се захванеш с такава огромна работа и да излезе нещо?

— Мога да опитам, ако искаш.

— Да — каза тя веднага. — Ако няма да е голям проблем.

— Никакъв. — Той извади от джоба си тефтерче и писалка. — Да видим, родена си през 1950. Кога са се оженили вашите?

Лили почувства натрапчиво, че той сякаш бе планирал това и знаеше точно какво да я попита. Ала това беше глупаво. Още повече, тя съвсем не знаеше много.

— Не знам кога са се оженили. Не знам нищо, освен че името му е било Хари Креймър и че е загинал в автомобилна катастрофа. Майка ми е била бременна. Така че трябва да е станало до девет месеца преди март, петдесета година. О, и още нещо. Тя казва, че не е била в колата. Така че трябва да е бил сам.

Анди вдигна рамене.

— Не можеш да направиш веднага такова заключение — нямаш достатъчно доказателства. Първо, не знаеш със сигурност, че не са били щастливи, а приемаш, че е така. Второ, няма начин да се предположи кой е бил в колата с Хари Креймър. Трябва да се опитаме да разберем.

Той направи още няколко бележки, после затвори бележника и се загледа през прозореца.

— Вечерта е прекрасна, хайде да се поразходим.

Стигнаха до Марбъл Арч, без да се докосват, но се движеха като един, доволни, че са заедно и без думи. Ярко осветената Оксфорд Стрийт беше пред тях, виждаше се и приглушената светлина на скъпите хотели от Парк Лейн.

— Коя земя е по-призрачна — Акадия или Бохемия? — запя Лили тихо.

— Кой ще каже — циганката или танцьорката? — додаде Анди.

— Все пеех това, когато бях дете, но не мислех, че е известно на всички.

Той я хвана за ръка.

— Не на всички, на мен. Хайде да се връщаме.

В движенията им имаше някаква припряност, сякаш бързаха към нещо. Къщата бе топла и уютна, защото Лили не бе изоставила американските си навици и никога не изключваше отоплението, когато излизаше.

— Страхотно е — рече Анди. — Ура за американския упадък.

— Аз не съм упадъчна — възпротиви се Лили. — Аз съм разумна и порядъчна и поне наполовина пуританка от Нова Англия.

Той се наведе и я обгърна с ръце, притискайки я до стената.

— Наистина ли си пуританка?

— Не мисля така — рече Лили меко.

Целуна я. И този път тя усети, че той няма да се дръпне. Притисна се до него, той я прегърна и дълго стояха с преплетени тела. Когато отново се погледнаха, той притисна буза до косата й.

— Ухаеш на слънце, както винаги — прошепна той. — Обещавах си, че това няма да се случи, но… искам да остана при теб през нощта. Адски много искам.

— И аз — каза тя с тих и треперлив глас, но без колебание.

— Радвам се. Да се качим горе, а?

Любиха се в тясното легло под завивката, защото в тази стая нямаше радиатор, а не бяха запалили и огън. Луната осветяваше стаята и купчината дрехи, захвърлени по възглавниците.

Тъмнината обви слетите им тела. Лили бе нисичка и пухкава, а Анди — висок и жилест. Когато завивката се свлече на пода, тя видя златистата му кожа. Устните му бяха на корема й и целуваха пъпа, единият му крак бе под нея, а ръката му докосваше леко твърдите зърна на гърдите й. Той се размърда и езикът му се плъзна по корема й, докато устните му изместиха ръката. Лили изстена.

Времето минаваше, но те не бързаха. Анди вдигна глава и каза:

— Хубава си, точно както си те представях.

Сетне покри с милувки цялото и тяло и тя почувства нещо, което поетите наричаха блаженство. Не след дълго той попита:

— За пръв път ли ти е?

— Да — прошепна тя.

— Ще бъда внимателен. Не се страхувай.

— Аз не се страхувам.

И наистина беше така.

Лили лежеше, опряла глава на гърдите на Анди, и чувстваше сякаш за пръв път в живота си, че всичко в нейния свят е абсолютно съвършенство.

— Защо си обеща, че това няма да се случи? — попита тя.

Той помълча, а после отвърна:

— Защото искам да се съсредоточа върху работата. Не искам да се обвързвам.

— Аз обвързвам ли те?

— Може би, но не ми пука.

— И още нещо…

— Какво? — промърмори той сънливо.

— Сега модерно момиче ли съм?

Той се засмя толкова силно, че се разтресе целия, а после я прегърна и дълго я целува.

Лили си помисли, че ще умре от щастие.

Когато се събуди, него го нямаше. Огънят обаче гореше и преди тя да успее да се стресне, чу стъпките му по стълбището.

Анди влезе с кърпа, увита около кръста — носеше табличка с две варени яйца, препечени филийки с масло и каничка чай. Двамата придърпаха възглавниците към горещите въглени, хапнаха, поговориха и много се смяха.

Ужасната част дойде, когато след час бяха слезли в страхотната кухня да измият съдовете.

— Лили, трябва да ти кажа това, защото никак не си ми безразлична. Не трябва да се влюбваш в мен.

Тя не отговори. Как би могла да последва казаното, след като вече бе толкова всецяло и безумно влюбена в него, че той нямаше как да не знае?

 

 

— Не мога да повярвам, че си направила това. — Анди посегна да си сипе още от рагуто със зеленчуци по провансалски.

Лили се учеше да готви по книгите, които й бе донесъл, както и по други, които си бе купила напоследък. Ставаше все по-добра в кухнята.

— Виж — рече той между две хапки. — Ям тук през почти цялото време, така че трябва да помагам в домакинството.

— Не ставай глупав, зает си с писане. Обичам да чистя, а започвам да обичам и готвенето.

Той се засмя.

— Имам предвид пари за храна. Хубав работнически израз: „Ето за къщата, скъпа“, казва той, когато излиза от мината и връчва на отрудената си жена някоя пара, с която да нахрани челядта.

— Аха, разбирам. — Беше на път да откаже, но после размисли. Това представляваше още една връзка, още един знак, че са двойка. — Щом така искаш.

— Така е честно — рече той и пак посегна към рагуто.

— Не преяждай, за десерт има крем карамел. — Лили бе забравила за диетата си, откак се появиха готварските книги.

Златистият крем бляскаше от малките бели чинийки под кехлибареното си покритие. Анди зашумя одобрително.

— Какво стана с теб? Когато ти купих готварските книги, не изглеждаше впечатлена.

Тя си помисли за онази стара пословица за пътя към сърцето на мъжа, но не искаше да я изрече гласно.

— Тази кухня. Как бих могла да я виждам всеки ден и да не искам да я използвам?

— Не знам. В моята квартира има само един газов котлон и хладилник, който се претъпква, когато решиш да сложиш там и млякото, и маслото.

Тя не отвърна на погледа му.

— Анди, защо никога не си ми показвал апартамента си?

— Защо трябва? Няма нищо общо с това. — Той махна с ръка, сякаш въпросът й е бил съвсем между другото.

Тази нощ, след като се любиха и той я остави, както обикновено, защото искаше да започне да пише рано сутринта, тя сънува, че отива в апартамента му и намира там друга жена.

В съня на Лили жената бе стара, грозна и отблъскваща.

— Аз съм госпожа Анди Мендоса — рече жената и се изхили зловещо.

След седмица Анди докладва за резултатите от търсенето на Хари Креймър.

— Нищичко.

— Какво имаш предвид?

— Точно това. Нищо, nada, nicht. Няма следа от Хари Креймър, който да е загинал в автомобилна катастрофа през втората половина на четиридесет и девета и първата четвърт на петдесета.

Лили се втренчи в него.

— Сигурен ли си?

— До голяма степен. Проверих във всички вестници. Нещо такова все се отразява в някой вестник.

— Може да си го изпуснал.

Той поклати глава.

— Не, такива грешки не правя.

Тя щеше да каже, че не може да е сигурно, но изражението му я възпря. Беше сигурно.

— Виж — попита той, — да не би да бъркаш, че се е случило в Англия? Може да са били някъде другаде.

— Не — отвърна Лили бавно. — Не мисля. Майка ми говори малко за това, както ти казах. Но точно това е ясно. Каза, че Хари Креймър е загинал в автомобилна катастрофа в Англия, преди да се родя.

Той изглеждаше ядосан.

— Значи сме на нулата, по дяволите.

Седяха на синьото канапе. Тя посегна и го погали по челото.

— Не бъди толкова мрачен. Всъщност няма значение.

— Няма логика. А аз мразя нещата, в които няма логика.

Разочарованието му я накара да предложи:

— Ще пиша на майка си и ще я помоля за повече подробности. Трябва да се досеща, че ще потърся Креймърови, въпреки че каза, че са измрели.

Той веднага се оживи.

— Да, направи го. Трябва ми само датата на раждане. Тогава ще започна от другия край — от Съмърсет Хаус и регистрите.

Лили писа на Айрин същата вечер и пусна писмото на сутринта — оттук нататък можеха само да чакат.

Една сутрин към края на февруари на вратата на Лили се почука. Тя знаеше, че не е Анди. Той работеше, а и си имаше ключ.

Посетителката беше нисичка млада жена, увита в бяла вълнена шапка, дълъг плетен шал и яркочервено вталено палто. То й стигаше до коленете, а под него носеше бели чорапи и бели кожени ботуши.

— О, извинете! Мислех, че тук е Чарлз Мендоса. Сигурно съм сбъркала адреса.

— Не, не сте, но Чарлз замина за Африка. Междувременно тук живея аз.

— Африка! И да не ми каже!

Северният вятър бе остър и режещ и духаше право в преддверието.

— Влезте за малко — предложи Лили.

Жената пристъпи прага и уверено затвори вратата след себе си.

— Така е по-добре. И кога е заминал сър Чарлз за джунглите?

Сър Чарлз? Лили помисли, че тя се шегува.

— Веднага след Коледа. Грижа се за къщата от десети януари.

— Късметлийка! Страхотна къща, нали? И сте американка.

Не се знаеше дали между двете изречения имаше връзка.

— За къщата съм съгласна и наистина съм американка. Казвам се Лили Креймър и съм от Бостън. — Беше се научила, че така е по-лесно, отколкото да обяснява къде точно се намира фийлдинг.

Другата жена протегна ръка.

— Рут Оуенс. Работя със сър Чарлз по някои от проектите му.

Не беше шега. Очевидно нейният хазяин, братовчедът на Анди, имаше титла. Лили не можа да реагира — Рут Оуенс продължаваше да бъбри.

— От началото на декември съм в Шотландия, далеч от всички. Това е краят на света, така че съм загубила връзка. Но с Чарлз трябваше да се занимаваме с Галантус и Ерантис от първи март. Съжалявам, че ви засипвам с всичко това.

Лили нямаше представа за какво говори. Ала Рут Оуенс знаеше доста неща за Чарлз Мендоса, така че сигурно знаеше нещичко и за Анди.

— Чаша кафе? Ще ми бъде приятно.

— Благодаря, не пия чай и кафе, но не бих отказала чаша гореща вода. Умирам от студ. В Шотландия беше по-топло.

Лили я заведе в кухнята.

— Това е най-хубавото помещение в къщата. Останалите не са мебелирани, има само няколко стари неща, които си взех. Опасявам се, че не знам къде точно сте били. А и какво работите с Чарлз Мендоса. Той е фотограф, нали?

— Да. Специалността му са природните обекти и затова изпълнява поръчки от музеи, зоологически градини и географски общества. Аз съм му нещо като художник. Отивам с него при обекта и правя техническите скици, които вървят със снимките. Поне бях художник на Чарлз. Очевидно е взел някой друг в Африка.

Рут си бе съблякла палтото и шапката. Отдолу носеше бяла плетена рокля, която си беше просто дълъг пуловер. Беше много слаба, имаше къса червена къдрава коса, сини очи и лунички. С кафявия си вълнен панталон и моряшкия пуловер Лили веднага се почувства принизена.

— Бях на най-северните шотландски острови — продължи червенокоската. — С един екип проучвахме пирените, едни ниски храсти. Характерни са за Шотландия и цъфтят през есента и зимата.

Лили донесе каната с кафе.

— Сигурна ли сте, че не искате?

— Не, благодаря. Ям само природни храни. Горещата вода ще е достатъчна. Може и с малко лимон, ако имате.

Лили донесе лимон и го наряза.

— Захар?

— Може, само ако е нерафинирана.

— Съжалявам, нямам.

— Няма проблем. Как се запознахте с Чарлз?

— Не съм се запознавала. — Лили подбираше думите внимателно. — Помолил е братовчед си Анди да намери някой да се грижи за къщата.

— Аха! Праведникът Андрю със социалното чувство. Черната овца на фамилията. Приятел ли ви е?

— Да, ние сме… близки приятели.

— Разбирам. Не съм ви обидила, нали?

— О, не, заинтересувана съм. Защо Анди е черна овца?

— Например заради майка му. Вижте, имате един древен клан с ясно обозначени корени и внимателно прикрити дефекти и изведнъж лорд Уестлейк, вдовец от край време, се жени за йоркширска девойка от работнически произход, по-млада от него с двадесет и четири години. — Рут извъртя очи. — Какъв скандал!

— Чакайте — прекъсна я Лили. — Анди не се казва Уестлейк, а Мендоса.

Рут се ухили.

— Личи ви, че сте американка. Уестлейк е титла, а титлите и имената често се различават.

— Имате предвид фамилните имена, нали?

— Точно така. Бащата на Анди беше Иън Чарлз Мендоса, Негова Светлост, четвъртият барон Уестлейк. Уестлейк се казва и мястото, седалището на фамилията. Това е една огромна къща от времето на Тюдорите в Лейк Дистрикт с принадлежащи огромни имоти.

— Какво етана, когато бащата на Анди се ожени за майка му? — попита Лили.

— Тук е най-пикантната част. Тя имаше куража да роди син, нашият Анди. Мисля, че старият Уестлейк е бил на петдесет, когато Анди се е родил и така се е сдобил с наследник. И тогава Анди се оказа… различен.

— Какво имате предвид?

— Ами, тази абсолютна праволинейност. По принцип, аристократите са склонни да си клатят краката и да обръщат бутилка шери още преди обяд. Анди не е такъв. И когато написа серия от статии в манчестърския „Гардиън“ за това докъде са довели кръвосмесителните бракове вътре в рода, останалите от Мендоса на практика го низвергнаха.

— Но той не е низвергнат. Ходи си вкъщи за празниците. Анди има ли титла? Никога не е споменавал.

— Казах, че е почти низвергнат. Обикновено благородниците затягат редици, когато се налага. Така е и с Мендоса. А Анди не може да има титла, защото е втори син. Преди няколко години братовчед му Чарлз получи рицарско звание, затова е „сър“. Това се дава за някакви заслуги, в случая на Чарлз заради забележителните му фотоси. Не се наследява и не те прави благородник. Настоящият лорд Уестлейк е по-големият природен брат на Анди, Марк. Още повече че по реда на титлите бароните са най-отдолу. Децата им не получават и съответните обръщения. Анди може евентуално да бъде наречен „почитаем“ в писмо. Нищо повече.

Лили си спомни какво каза Анди за средните синове.

— А в наши дни няма и колонии, в които да избяга.

— Именно — каза Рут, като че бе присъствала на онзи разговор. — Така че той е малко ревнив и ексцентричен. Всичките са такива.

— А, да — рече Анди на следващия ден, когато чу кой е посетил Лили. — Малката Рути Оуенс. Никакви цици и голяма уста. Как се понесохте?

— Харесах я — призна Лили. — Покани ме на обяд идната събота.

Той отметна глава, свали си очилата й я загледа.

— Сигурна ли си, че искаш да се движиш в тези среди?

— Какви среди? Какво движение? Ще обядвам с една жена? Не одобряваш ли?

Той хвана очилата си за дръжката и ги запремята между палеца и показалеца.

— Не е моя работа, нали? Но ако ми позволиш грубостта, Рут Оуенс е костелив орех.

— Това едва ли ще ме разтревожи, защото не съм се засилила да я чупя.

— Да бе, да. Лили, караме ли се? За Рут Оуенс, за Бога?

— Аз не се карам.

— Ужасно си нервна, а и когато устните ти се свият така, нещо не е наред.

Той стоеше на възглавниците на пода, тя лежеше на синьото канапе. Лили се обърна по корем и подпря главата си с ръце.

— Анди, защо не си ми казвал, че имаш публикувани работи? Винаги правиш впечатление, като че си начинаещ писател. Рут каза, че си направил серия от статии за някакъв вестник. И много други неща.

— Голяма уста, казах ли ти. Това не беше литература. Отразяване, а не писане. Един роман е нещо друго.

— Добре, но винаги си толкова загадъчен. Имам предвид, никога не си ми казвал, че си син на лорд и…

— Че съм отстъпил титлата на по-големия си полубрат — прекъсна я той. — Боже! Наистина ти е наговорила всичко това, нали? Колко време стоя, седмица?

— Час. Но говори бързо. — Лили не можа да издържи и се засмя.

След малко Анди също се смееше.

— Обичам хора, които се смеят на собствените си шеги — рече той. Сетне дойде и я отмести към едната страна на канапето. — Мръдни се малко и ми направи място. Слушай, мила, една от най-хубавите ти черти е, че не се поддаваш на повечето английски предразсъдъци. Не те интересува кой какво ще наследи, нито пък дружиш само с хора на име Фиона и Найджъл. Не исках да опорочавам американската ти невинност, защото тя ми харесва.

Тя отпусна глава в скута му и въздъхна.

— Винаги имаш някакво обяснение, което ме кара да се чувствам като глупаво, дребнаво дете.

— Прекалено много стоиш сама — въобразяваш си зловещи неща там, където ги няма. Чудя се дали не би могла да се запишеш в някакъв курс.

— Няма да ми позволят да уча това, което ме интересува, така че не мога. А ти не трябва да мърмориш срещу това, че се виждам с Рут. Тя е удивителна и може да ме научи на много неща.

— Все неправилни.

— Не мисля.

В пет на следващата сутрин Анди се измъкна от леглото й.

— Не стъпвай на пръсти — измърмори Лили. — Будна съм.

— Сериозно? Рецептата за сън на доктор Мендоса не действа? Трябва да минем на двойна доза, а може би на тройна? — Той коленичи до нея и я целуна, после се спря. — Не мисля, че мога да съм от полза. Малко съм напрегнат.

— Защо? — Тя го пусна и седна.

— Ще обядвам с агента ми днес. След това той има среща с един издател, който може да се заинтересува от романа ми.

— Анди, не ми каза, че си го завършил!

— Не съм. Но Бари, агентът ми, казва, че първите няколко глави са толкова добри, че може да сключи договор за цялата книга. Не съм сигурен, че е прав.

До този момент тя не знаеше, че той има агент. Още нещо изяснено. Анди явно не беше упоритият новак, когото си представяше.

— Ще се отчаеш ли, ако издателят откаже?

— Да, но после ще го преодолея, ще продължа да работя и ще чакам, докато Бари открие друг издател. Мога ли да си сваря едно яйце, преди да тръгна? Умирам от глад. Трябва да е от нерви.

— Ще сляза и ще направя ранна закуска и за двамата.

Той се възпротиви, но не много. Двамата отидоха в кухнята в здрача преди зазоряване, Лили направи бъркани яйца, бекон, препечени филийки и кафе, а той опустоши всичко.

— Ще ми звъннеш след срещата, нали?

— Да, за да празнуваме или да ближа рани.

Телефонът звънна към единадесет.

— Бари ми каза, че издателите подготвят договор — оповести Анди тържествуващо. — Още не знам условията, но всъщност не ме и интересува.

— Скъпи, това е страхотно. Толкова се радвам за теб! — Думичката „скъпи“ се изплъзна, защото вълнението му беше заразително. Анди никога не използваше друга любовна дума, освен обикновеното „мила“, за което тя знаеше, че не означава нищо. Дори бакалинът я наричаше „мила“. Бе последвала инстинктивно този пример.

Ала това „скъпи“ сякаш не му направи впечатление.

— Аз също се радвам за себе си. И искам да си тук, за да празнуваме. Ела да обядваш с нас. Бари умира да те види.

Мисълта, че е говорил за нея с другиго, беше стряскаща, но много приятна.

— За мен ще бъде удоволствие, но сигурен ли си, че не е проблем?

— Естествено. Само най-хубавата маса в „Дорчестър“. Ако издателят беше отказал, щяхме да бъдем на бира и картофки. Облечи нещо впечатляващо.

— Нямам нищо впечатляващо. — В Лондон не си бе купувала нови дрехи, не можеше да си позволи. Помисли си за Рут Оуенс в шикозното й червено и бяло. — Ще те притесня. По-добре да не идвам.

— Това е глупаво. Облечи любимата ми плетена рокля, синята.

— Твърде е тясна.

Той се засмя.

— Точно за това я харесвам. Бари също ще я хареса. Един без петнадесет във фоайето на хотел „Дорчестър“. Не ми отказвай.

След като затвори, Лили помисли малко и набра номера на Рут Оуенс.

— Лили Креймър е. Съжалявам, че ти досаждам, но имам нужда от помощ.

— Здравей, Лили. Не ми досаждаш. Още съм в леглото. Лежа си и скучая. За какво става въпрос?

— Какво е подходящо да се облече на бизнес обяд в „Дорчестър“?

— Каква маса?

— Най-хубавата. — Лили не беше разбрала, че видът на масата е от значение.

— Чудесно. Можеш да носиш всичко, което ти стои добре. Дори панталон.

Лили не отговори. Знаеше, че Рут има пред вид костюм, а не панталон и пуловер. А костюм тя нямаше.

— Тази тишина не ми харесва — рече Рут след малко. — Да разбирам ли, че нямаш нищо достатъчно добро, а е важно?

— Позна и за двете.

— Хм, слушай какво, ще мина да видя дали не мога да ти помогна да си избереш. След половин час. Кога е обядът?

— Един без петнадесет.

— Добре, има време. А и можеш да позакъснееш мъничко.

Рут пристигна, облечена в дънки, ботуши и огромен пуловер. Нямаше грим, късата й коса бе разрошена, а в ръцете си имаше куфар. Лили си бе измила косата и се сушеше със сешоара.

— Косата ти е страхотна, да знаеш — рече Рут.

— Да, знам. Но само това. Една точка по скалата.

Рут отстъпи назад и я огледа.

— Не е вярно. Страхотни очи, а и пълничките бузи ти отиват.

— Но другата пълнота — не.

— Едва ли. Не е модерно, но ти си пухкава, не пълна. Анди Мендоса го харесва, нали? С него ли е обядът?

— С него и агента му. Ще празнуваме. Анди е продал романа си.

— Наистина! Чудя се как ли ще го приеме семейството му.

Лили веднага съжали, че е казала.

— О, Боже, това сигурно е тайна. Много ще ми се ядоса. Не му казвай, моля те.

Рут вдигна рамене.

— Не си прекарвам времето в обсъждане на фамилията Мендоса. Хайде, покажи ми дрехите си и да видим какво можем да направим. Донесла съм някой допълнения.

Анди явно беше прав.

— Синята плетена рокля е добра. Облечи я. О, да, определено. Малко е дълга, но пък казват, че тази пролет минито отстъпва. На ред е максито. Трябва ми нов гардероб. Така, цветът ти отваря страхотно очите. Ботуши имаш ли?

— Само черни. — Лили ги извади от шкафа. — А палтото ми е тъмночервено. Много цветове.

Рут огледа палтото.

— Остави. Имам нещо по-добро. — Отвори куфара. — Повечето неща ще са ти малки, но това ще ти стане.

Черна лисича кожа до коленете.

— Страхотно е, но наистина не исках…

— Млъкни и го облечи.

— Не мога, Рут. Много съм ти задължена, но е кожа и сигурно е скъпа.

— Няма да забегнеш в неизвестна посока, нали? Или да се напиеш и да го съсипеш? Каква е разликата? Можеш да го донесеш, когато дойдеш на обяд в събота. Ето, знаех си, че ще ти стои чудесно.

И наистина. Тясната плетена рокля, ботушите до коленете, пухкавата кожа, която обрамчваше лицето й и дългата, права, тъмна коса образуваха удивително съчетание. Лили се погледна в огледалото и се усмихна.

— Сега крачка назад — рече Рут. — Малко грим. Сваляй палтото и да се захващаме. — Тя не одобри тюркоазените сенки, които Лили се канеше да си сложи. — Само сиви. Трябва да имаш. — Тя порови из гримовете в шкафчето в банята, намери подходящите сенки и ги постави вещо и изкусно.

— А сега леко червило и руж. Кожата ти е чудесна, нямаш нужда от фон дьо тен. — Работеше бързо и свърши със замах. — Малко руж в трапчинката на брадичката. Да я подчертае. Чудно, придава ти характер. Ето, страхотна си.

Липи погледна в огледалото. Не точно страхотна, но хубава. Много хубава. Сивите сенки правеха лешниковите й очи още по-сини и отразяваха роклята. А брадичката този път не беше дефект.

— Изглеждаш потресаващо — произнесе се Рут, докато помагаше на Лили да облече палтото. — Един без двайсет е. Тръгвай.

 

 

Айрин държа писмото на Лили дълго. Дните се превърнаха в седмици, тя го четеше и препрочиташе, но не предприемаше нищо. Всеки път набързо наредените думи я вледеняваха:

„Сигурно няма да се учудиш, ако ти кажа, че се опитвам да разбера дали не си се объркала и дали някой от семейството на баща ми не е още жив, но до този момент нямам късмет. Знам, че мразиш да говориш за това, но би ли ми казала от коя част на Англия произхожда Хари Креймър? И кога е роден? И, ако можеш да го понесеш, кога и къде се случи нещастието? За да мога да потърся на правилното място…“

Всяка вечер, докато се взираше в огледалото и съживяваше миналото — като се уверяваше, че е минало — Айрин се смееше тихо и горчиво. Сама си го беше навлякла. Тя позволи на Лили да замине и дори даде пари за пътуването — Ала беше твърде разстроена от болката на детето си и сигурна, че каквото и да стане, Лили така и така ще замине. Наистина ли беше безопасно след всичките тези години?

Каква си глупачка, каза си Айрин. Пилците се броят наесен. Греховете на бащите се стоварват върху децата. Ала не правеше нищо.

В един снеговит февруарски ден пристигна второ писмо от Лондон. „Получи ли писмото за баща ми?“, питаше Лили. „Няма ли да ми отговориш на въпросите? Един близък приятел ми помага в проучванията. Смятах да ти пиша за него…“

Айрин го прочете веднъж невярващо, после втори път. Думите се извиваха на хартията като змии. Приближаваха се към нея през завеса от сълзи. Това не беше просто невероятно съвпадение, а Божият пръст.

Рано на другата сутрин тя седеше в леглото след безсънната нощ и призна пред себе си, че не може да се справи с това сама. Трябваше да наруши правилата. Това беше непредвидимото, което всички знаеха, че може да се случи някой ден.

Айрин стана, отиде в банята, взе душ, изми си зъбите, гримира се и се облече. Внимателно, като че се готвеше за много важна среща. Накрая, когато бе напълно готова, седна на ъгъла на леглото си, взе телефона, набра „Международни разговори“ и даде номер в Мадрид.

След миг чу: „Si, buenas tardes. Digame“^[1].

Поздравът на испански я трогна. Тя каза име, а сетне се опита да си спомни няколкото испански фрази, които някога знаеше. Усилията й бяха бързо пресечени.

— Ти си, скъпа моя, нали? Да, разбира се, че съм аз. Какво става? Какво се е случило?

Айрин въздъхна.

— Слава Богу. Надявах се да вдигнеш. Ако беше той, не знаех…

— Не, той не е тук в момента. Казвай какво е станало. — Жената на другия край на света говореше бавно, търпеливо, с ясното намерение да успокои.

Айрин изплю ужасните думи.

— Лили търси Хари Креймър в Англия.

Последва дълга пауза, а сетне:

— Добре, предполагам, че тя трябва да направи това.

— Продължава да ми пише писма с въпроси. Иска да знае откъде е, кога е умрял, такива неща.

— Да — рече жената отново. — Не съм изненадана.

Айрин пое дълбоко дъх.

— Това не е всичко — поколеба се тя. — Има някакъв човек, явно приятел, въпреки че не казва точно.

— Е, и? — Жената в Испания бе все още търпелива.

— Той е син на Лорд Уестлейк. Казва се Анди Мендоса.

Жиците не попречиха да се чуе дълбокото поемане на въздух.

— О, Господи.

— Невероятно, нали? Какво да правя?

— Не е останало кой знае какво. За Хари Креймър не можеш да й кажеш нищо. Нито пък за семейство Мендоса.

— Не, разбира се, че не. Но съм ужасена. Тя няма да се откаже. Лили може да бъде ужасно упорита. Ще продължава да търси и да ме измъчва. Господ знае какво ще изпусна, ако се отчая.

Жената в Испания осъзнаваше тази част от характера на Айрин: никога не се бе справяла особено добре с проблемите. Така бе започнала и цялата работа.

— Нека помисля — рече тя. А след секунди: — Трябва да видя какво мога да направя оттук.

— О, да. — Айрин почти изхлипа от благодарност. — Така ще бъде много по-добре. Ако можеш…

— Да — рече жената твърдо. — Престани да се тревожиш. Мога и ще го направя. Избий си го от главата.

— Ти винаги правиш нещата по-добре — отвърна Айрин. — Винаги. Толкова съм ти благодарна.

Смехът прелетя между Мадрид и Фийлдинг.

— Аз трябва да съм благодарна. Избий си го от главата — повтори тя. — Всичко хубаво, скъпа — добави тя нежно. — Дочуване.

Връзката прекъсна. Айрин поседя безмълвно за момент, унесена в мисли. Сетне стана и опъна вълнената си рокля. Огледа се в огледалото, докато излизаше от спалнята. Не изглеждаше зле, макар по лицето й, създадено преди много време, да имаше бръчки. Духът бе почти избягал от бутилката — тя обаче го върна. Беше отново спокойната и уверена Айрин Петуърт Креймър.