Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (2)

1

Ню Йорк, 1980

Една вечер в края на април знаменитата Галерия за модерно изкуство „Рацингер“ беше затворена, но претъпкана с хора. Художникът — пореден любимец на капризната критика — не бе пожалил усилия за представянето, фамилията му, Маркоф, се четеше по десетки копринени флагове, обшити с мъниста и провесени от тавана. Живите, прости цветови решения в картините му бяха подчертани от покритите с черен плат стени.

Лили Креймър стоеше на крачка от вратата и оглеждаше тълпата. Галеристите си бяха свършили работата. Кралското войнство бе тук в целия си блясък. За двайсетина секунди тя позна Джери Хол и Робърт де Ниро, заобиколени от възторжени почитатели. Анди Уорхол също бе тук, както и Шърли Маклейн. А сред светилата се откриваха и някои по-малко известни лица. Като нейното.

— Страхотно шоу миналата седмица, Лили — извика някой.

Нямаше представа кой е и това направи удоволствието още по-голямо. Лили се усмихна и изпрати въздушна целувка. Сетне, сякаш повикана от строг ангел пазител, към нея се приближи Барбара Уолтърс. Лили се засмя. Можеше спокойно да забрави илюзиите си за величие. Слава е да се показваш в централно време в ефира, не по половин час на седмица по кабела. И по-добре да престане да си играе на знаменитост или никога няма да открие стария приятел, с когото бе дошла да се види.

Един и седемдесет на токчета, Лили трябваше да се изправи на пръсти и да проточи врат, за да огледа внимателно множеството. Не можа да издържи дълго. Отказа се да засече Питър Фаулър от разстояние и започна да си пробива път към позната на вид глава с тъмна къдрава коса. Грешка, разбра тя, когато се приближи. Питър беше към петдесетте, а мъжът, когото тя дебнеше, бе значително по-млад и освен това нямаше характерните гъсти мустаци.

Поколеба се накъде да тръгне. Пред нея се появи още едно женско лице. Лили притаи дъх искрено поразена. Сред многото красиви хора тази дама просто блестеше. Заслепяваше. Беше изключителна. Говореше с някого. Накланяше глава и се смееше. Сетне, сякаш привлечена от магнетичния поглед на Лили, се обърна и очите им се срещнаха. За миг усмивката й я огря. Когато се обърна, светлината сякаш угасна. Лили се почувства… ограбена. Лудост.

Тя се стегна и продължи да търси, а тълпата я побутваше напред. След минута вече стоеше зад гърба на Питър Фаулър. Той се взираше съсредоточено в една картина и въобще не я беше забелязал.

Лили се приближи и го хвана под ръка.

— Здрасти. И преди да кажеш нещо, въобще не съм закъсняла. Тук съм от поне петнадесет минути. Не можах да те намеря в тази гмеж.

— Здрасти. Тъпкано, а? Как намираш нещата на този тип?

— Не съм ги погледнала още. Повече ме интересуваш ти. Костюмът ти е чудесен.

Безупречният смокинг на Питър прилягаше на широките му рамене. Официалната колосана бяла риза и черната папийонка подчертаваха още повече веселото пламъче в сините му очи.

— Пет долара, че е на Армани — добави Лили.

— Печелиш. Пиши ми ги в сметката. Слушай, не мога да повярвам колко отдавна не сме се виждали.

Той се вгледа в меките й кафяви очи, погали блестящата й червеникава коса, а после прокара ръка по челото й, сякаш проверяваше за температура.

— Огън и пламък. Как се радвам, че чарът на Лили Креймър е отново в действие. Сериозно, изглеждаш страхотно. Може би само малко тъничка.

— Няма такова нещо като „тъничка“ при мания за отслабване. А и се предполага да ми казваш само приятни неща на рождения ми ден.

— Дадено. Какво ще кажеш за запазената маса при Пепе? Шампанско от специална реколта. Крем супа от омари. И любимата ти патица със зелени чушчици.

— Това е мъжка приказка. Обаче те предупреждавам, ако тази вечер няма патица, направо си мъртъв.

— Има — обеща Питър. — Уредил съм всичко с Пепе.

— Истински ангел. — Тя се надигна и го целуна по бузата. — Нямам търпение. Да вървим.

— Минутка. Първо ми кажи какво мислиш за тази картина.

Творението, което наблюдаваше, представляваше голямо блестящо розово петно, разполовено от две назъбени ивици тъмночервено, от които сякаш капеше кръв. Лили погледна платното за секунда-две. После поклати глава.

— Не ми харесва. Всъщност, направо е гадно.

Питър вдигна рамене.

— И аз мисля така. Което е странно, защото Лонола Перес ми харесва много.

— Коя е тя?

— Дамата, която притежава този набеден шедьовър на стойност може би милион. Зае го за шоуто. Срещнахме се снощи на предварителното парти. Маркоф получава всички екстри.

— Както и ти, очевидно. Не знаех, че с онези снобски списания, които внасяш, си намерил място сред тези тесни кръгове.

— Понякога се получава. — Питър я хвана за ръка. — Хайде, да се махаме оттук. Умирам от глад.

Двамата си пробиха път до фоайето. Лили продължи да се оглежда за жената, която така я беше поразила преди малко. Никакъв късмет. Почувства се предадена. Искаше да я види отново, да потвърди необикновеното си впечатление, да пита Питър за неговото. Жената очевидно си бе тръгнала, а Лили, странно защо, се натъжи. После, докато чакаха на гардероба, тя изведнъж се появи — просто невероятно, сама — и се насочи право към тях.

— Питър — започна Лили нетърпеливо, — случайно да…

Ала преди да довърши, Питър се бе отдалечил. Лили видя как той тръгна напред и протегна ръка. Жената я пое, а Лили видя отново ослепителната усмивка. Грешка нямаше. Това със сигурност бе най-красивата дама, която бе срещала.

Нямаше начин да се отгатне възрастта й, поне по вида. Имаше пълни чувствени, устни, очертани скули и класически прав нос. Главата й бе смайващо красива, безупречно очертана. Ефектът се усилваше от черната коса, прибрана в разкошен кок на изящния й тил. Носеше проста черна рокля, а единствените й украшения бяха чифт блестящи обици, без съмнение истински рубин.

Питър и жената се приближиха. Лили чу приятеля си да казва:

— Видях картината ви. Много интересно.

— Сетне двамата застанаха до Лили.

— Сеньора Перес — започна Питър, — да ви представя моята стара и много скъпа приятелка Лили Креймър. Сигурно сте я виждали по телевизията да ви казва какво и къде да ядете. Лили, това е Лонола Перес.

Двете жени мълчаха. Лили осъзнаваше, че я зяпа, но не можеше да се сдържи. Необяснимо как, Лонола напълно я объркваше. А най-интересното бе, че тя самата също изглеждаше поразена.

Сеньора Перес проговори първа.

— Значи това е Лили Креймър — каза тя меко. — Колко необикновено… Лили Креймър. — Този път усмивката й бе по-различна: по-мека и някак по-определена. — Безкрайно се радвам да се запознаем, скъпа моя. Виждала съм ви по телевизията — неведнъж — и обичам вашето шоу.

— Благодаря — отрони Лили.

Мъжът, който се появи, кимна на Питър и Лили и отведе Лонола Перес. За момент и двамата се загледаха след нея. Лили обобщи:

— Невероятна.

— Абсолютно — потвърди Питър. — И аз мисля така.

Малкият ресторант на Пепе се намираше в Гринидж Вилидж — Лили го бе открила преди година и бе помогнала да се прочуе. Ето защо не се изненада, когато самият Пепе ги посрещна и поздрави енергично.

— Добре дошла, Лили. Честит рожден ден! Тази вечер ще ти спретнем цяла симфония. С господин Фаулър сме се погрижили за всичко.

Седнаха на същата маса отзад, откъдето Лили представи ресторанта по телевизията. Това бе едно от нещата, заради които шоуто й печелеше такава популярност. В „Къде да похапнем“ Лили водеше екипа в истински ресторанти и представяше храната, докато тя се поднасяше. След това отиваше в кухнята и насочваше вниманието на зрителите към оборудването, вида и особеностите на оформлението й.

— Преди две години малко хора вярваха, че програмата ще придобие такава известност, но Лили ги опроверга. Дълбоко в себе си всеки е воайор, даже в Пеория и Канзас Сити^[1]. Когато не въздишаш по „Далас“ и „Хребетът на ястреба“, защо да не пошпионираш бляскавия Ню Йорк?

— Първо малко предястие със сирене — каза Пепе и щракна с пръсти. Мигом се появиха двама сервитьори. Единият отвори бутилка „Дом Периньон“, а другият поднесе блюдо току-що извадени маслени хапки, посипани с уханна „Горгондзола“^[2].

Питър и Лили опитаха храната и виното и бяха единни във възторга си. Веднага след това ги оставиха.

— Честит рожден ден! — вдигна чаша Питър. — Благодаря ти, че го споделяш с мен.

— Благодаря на теб, че си спомни и даде идеята.

— Долавям ли нотка на самосъжаление?

— Може и така да звучи. Питър, осъзнаваш ли, че днес ставам на тридесет?

— Добре дошла в света на възрастните. От моята гледна точка на изкопаемо, тридесет е само на крачка от детството.

— Тази сутрин се погледнах отблизо в огледалото. Бръчици.

Той се изкиска.

— Смени си нощния крем. В крайна сметка може и да заприличаш на Лонола Перес.

— Да — отвърна Лили мрачно. — Питър, тя ме съсипа, направо ме срина. Не знам защо ми действа така, но… — Лили не довърши. Трудно й бе да проумее реакцията си спрямо Лонола Перес, още по-малко й се удаваше да си я обясни. Оставаше и въпросът за отношението на сеньора Перес към нея. — Слушай, въобразявам ли си или тя наистина ме изучаваше като насекомо под микроскоп?

— Съзрях доказателства за нещо повече от временен интерес — призна Питър. — Тъкмо щях да те питам за това.

Лили вдигна рамене.

— Нямам представа. Освен… Питър, тя да не ти се пада случайно нов социален ангажимент?

Питър отметна глава и се изкикоти.

— Де тоя късмет. Срещнах я едва снощи. Чувам, че е приказно богата и обикновено не се показва пред обществото. Очевидно онова беше изключение, защото тя е един от първите купувачи на Маркоф.

Лили знаеше, че чува истината, но въпреки това я парна познатото чувство на засегната собственост. Винаги реагираше така на жените в живота на Питър. Осъзнаваше, че е абсурдно — бяха само приятели вече повече от пет години.

Той сякаш прочете мислите й и смени темата.

— Бързо казвай какво правиш. Не съм те виждал повече от два месеца.

— Добре, но първо ти ми кажи как си спомни за рождения ми ден. Направо се изумих, когато се обади миналата седмица.

— Няма нищо тайнствено — отвърна той с усмивка. — Датата е отбелязана в календара ми от 1974 в Лондон. Всяка година просто прехвърлям знака.

Тя отпи от шампанското и се облегна.

— Лондон, 1974. Сякаш е било в предишен живот.

— Стига сантименталности. Шест години не са кой знае колко време. А и нещата не са се променили много. Между другото, страхотен пуловер.

Беше бял, ръчно плетен, с черна пеперуда от мъниста отпред. Лили го носеше с черен копринен панталон.

— Подарък от мен за мен по случай рождения ми ден. Радвам се, че ти харесва.

— Вярно е. Обаче си спомням времето, когато си купуваше само дънки. Някаква нова Лили?

— Не точно. Трябва да се обличам добре за шоуто. Освен това, сега мога да си позволя не само дънки.

— Канех се да те питам за това. Защо не си купиш апартамент? Сигурно печелиш милиони.

— Питър, дават ме по кабела. Барабар с фитнес-маниаци, сексолози, спортисти и полунощните горещи историйки. Това не е ефирът, съкровище. Не съм богата.

— Добре де, но нали едно време казваше, че да купуваш, в крайна сметка излиза по-евтино.

Беше изрекла това, когато и двамата бяха американци в чужбина и се оправяха както могат в Лондон. Лили бе купила къща, ала Питър бе живял винаги под наем.

— Естествено, че е по-добре да купуваш — съгласи се Лили. — Но ти трябва капитал за начало. Свободни пари нямам. — От четири години тя пъхаше всичко спестено във взаимоспомагателна каса. Спестяваше с цел, която пазеше дълбоко в сърцето си и никога не обсъждаше.

— Но плащаш наем — настояваше Питър. — Това е като да наливаш вода в сито.

— Не точно. Имам десетгодишен договор, а вноските са по-малки от евентуалната поддръжка на собствен апартамент. Защо забихме в тази досадна тема?

— Не знам. Май тръгнахме от пуловера ти. Щеше да ми казваш какво правиш.

— Аха. Шоуто, веднъж седмично, разбира се — около петнадесет часа подготовка. И малко преоборудване. В момента се занимавам с кухнята на един ресторант близо до Линкълн Център. А Дан Кери, агентът ми, се опитва да продаде книжната версия на предаването. Разговарям и с една фирма за бяла техника, която иска да си увеличи продажбите. Искат да ме използват за рекламно лице. Може да се договорим.

— Да не подписваш нищо без добър адвокат — настави Питър.

Лили кимна.

— Няма страшно, Дан Кери се грижи за мен.

Сервитьорът донесе омарите. Супата бе чудно лека, малки парченца омари и въздушни кръгчета мус от сьомга в сос с аромат на естрагон. Плитките купи бяха украсени със стръкчета подправки и след няколко минути останаха само те.

— Невероятно — обяви Лили.

Сочната патица донесе самият Пепе. Наряза я много внимателно и положи апетитните розови парчета в сос с аромат на коняк и зелени чушчици. По-късно пристигна и тортата с бадемови целувки и сметанов крем.

— Раят е слязъл на земята — каза Лили на Пепе и Питър след последната хапка. — Как да ви се отблагодаря?

— На мен — само за шампанското — призна съдържателят. — За останалото плаща господин Фаулър.

Питър и Лили се засмяха, а Пепе ги остави с бутилка първокласен „Арманяк“.

След час вече бяха в таксито към нейния апартамент на Източна осемдесет и първа улица. Лили се протегна и целуна Питър по бузата.

— Ти си чудесен. Страхотна празнична вечеря.

Той я прегърна леко.

— И на мен ми хареса. А ти, Лили, заслужаваш само най-доброто. — Изведнъж стана сериозен. — Хич не се и съгласявай на по-малко.

— Нямам и намерение.

Таксито спря пред нейния блок. Лили излезе и изчака, докато Питър плати сметката.

— Качи се за едно кафе — подкани го тя.

— С удоволствие, но за малко. Утре сутрин имам среща за закуска. Един от най-шантавите нюйоркски навици, но се свиква.

Апартаментът на Лили беше чудесен — нямаше начин, след като там живееше тя. Мебелировката не бе скъпа — никакви антики, никакви уникати — но удивително интимна. Вместо канапе Лили имаше огромни фотьойли, облицовани в жизнерадостно синьо и тъмнорозово. Подът бе покрит с миниатюрни старинни ориенталски килимчета, купени на безценица. Бяха протрити и избелели и точно затова пасваха идеално на стаята.

Имаше две-три саксии, но най-важното бяха книгите. Лили непрекъснато обогатяваше шарената подборка, донесена от Англия. Много от лавиците бяха пълни с готварски ръководства, някои стари, редки и ценни — нейната страст.

В кухнята имаше нещо мексиканско по дух, сини и бели плочки и под от теракота. Питър застана на вратата и загледа как тя мели зрънцата и прибавя зрънце кардамон^[3] към врящото кафе.

— Това е то жена с принципи. Но какво ще си помисли публиката за тази кухня? Чудна е, но къде са модерните джаджи?

— Няма такива, естествено. Апартаментът не е мой, както вече благоволи да ми припомниш.

— Хайде да не почваме пак.

— Дадено.

Лили наля ароматното кафе в малки бели чашки, постави ги върху електриковата табличка и ги занесе в дневната. Двамата седнаха един срещу друг на огромните фотьойли, а краката им почти се допираха о плотчето помежду им. От уредбата се носеше Бах — Джулиърдският струнен квартет с четвъртия Бранденбургски концерт. Те отпиваха и слушаха.

Тази вечер елегантното изящество на музиката не омагьоса Лили, както обикновено, а кафето горчеше и не отпускаше приятно. Тридесет години. И все борба да стигнеш по-нагоре и да се задържиш.

Тя се загледа в Питър. Със затворени очи красивото му лице привличаше неудържимо със спокойствието си. Все още носеше косата си мъничко по-дълга и нито в нея, нито в мустаците му се забелязваше каквото и да е посивяване. Стабилният, мил, точен, неизменен Питър. Никой мъж, когото познаваше, не бе успял да я развълнува толкова дълго. Лили почувства как у нея се надига вълна на топлота и благодарност за приятелството му. Може би беше глупачка и трябваше да се опита да почувства нещо повече от сестринска топлота към този невероятен мъж.

Концертът приключи с няколко елегантни цигулкови пасажа, които събраха темите в едно, а накрая прозвуча чуден акорд. Възцари се тишина.

— Има порядък в тази вселена — рече Питър меко.

Той пое дълбоко дъх, остави чашата, отиде до нея и я погали по главата. Лили се облегна на рамото му. Двамата мълчаха дълго, сетне Питър нежно я отдалечи.

— Не. Не така, мила моя. Съжалявам, но знам, че съм само заместител на истинския, още тъжиш за…

Лили вдигна ръка.

— Моля те, не го споменавай. Не мога да издържа.

— Ето че съм прав.

Тя се усмихна тъжно.

— Сигурно. Сигурно си прав и за сега. Така че, лека нощ и благодаря за вечерта.

 

 

Лонола Перес се обади на Питър Фаулър седмица след срещата в музея.

— Сигурно не ме помните. Видяхме се…

— Разбира се, че ви помня. — Гласът й допълваше образа — невероятна красота с полъх на сила и тайнственост. — Радвам се да ви чуя, сеньора Перес, но на какво дължа това удоволствие?

— Сигурно е глупаво, но ми трябва едно списание, което четях в Испания преди време. Седмичните клюки, нещо такова. Чудя се дали излиза още и се сетих, че вие може да знаете.

Той дръпна бележника и писалката от другия край на бюрото.

— Дайте ми името, може и да успея.

Тя му го даде, а той обеща да провери и да се обади. Звънна след няколко дни.

— „Семана“ още се издава, но не се разпространява тук. Успях обаче да ви измъкна няколко броя.

— Чудесно! Колко мило. Елате за по питие, господин Фаулър. Моля ви.

Докато затваряше телефона, Питър се усмихваше.

Беше си представял Лонола Перес в някой луксозен апартамент в Ийст Енд, може би в някоя великолепна сграда на Пето авеню с гледка към Сентръл Парк, но тя живееше в Гринидж Вилидж на Западна десета улица. Добро място, но нищо особено. Разбра чак когато влезе. Къщата бе строена в началото на века и недокосната оттогава — високи тавани, безупречен паркет, камини, чудна стара дограма.

— Какъв дом? — възкликна той.

— Късметлийка съм — в Манхатън запазена къща е рядкост. Какво ще пиете, господин Фаулър?

— Скоч с вода и, моля ви, наричайте ме Питър.

— А вие мен — Лон.

— И името ви е рядко. Да полюбопитствам ли за произхода?

Тя наля уиски в чашата му и се спря, преди да сложи лед.

— Наистина ли искате да разреждате това?

Питър се загледа в абаносовата китайска масичка, където тя приготвяше напитките и видя бутилката светъл малц.

— Определено не. Не разбрах, че ще ми предложите такъв бисер.

Дългата й зелена рокля шумолеше леко по дебелия килим, докато тя пристъпваше към него с питието в ръка. Невероятно чувствен звук. Питър взе чашата, но не успя да докосне пръстите й. А искаше. Чувстваше се като момченце на кино, което си фантазира за бляскавите кинозвезди.

— На въпроса ви, името ми е испанско — каза Лон. — От св. Игнасий Лонола. Град в Северна Испания.

— Испанка ли сте? Говорите чудесен английски.

Тя се засмя отривисто, гърлено и му достави невероятно удоволствие.

— Така и трябва. Родена съм и съм отраснала в Нова Англия, но съм от испански произход. Ожених се много млада за мадридчанин. Той ме заведе в Испания и стоях там до преди няколко години.

Питър се почуди дали е вдовица или разведена, но чувстваше, че не бива да пита. Открита и дружелюбна, Лон си спестяваше всякакви откровения.

— Как беше в Испания?

— Много ми хареса. Но Ню Йорк също не е за изпускане.

Той отпиваше от уискито с вкус на дим и въобще не се сещаше какво да каже. Тази жена му връзваше езика, караше го да се чувства абсурдно и неловко. И все пак той се наслаждаваше на всяка секунда близо до нея. Тя бе идеалната домакиня и запълваше бързо всяка неудобна пауза в разговора.

— Разбира се, откакто Франко умря и дойде онова, на което казват democracia, всичко се промени.

— Към по-добро?

Лон се поколеба.

— За младите и бъдещето, да, естествено. За онези от нас, които си живеехме удобно и постарому, не е толкова сигурно.

— Но Франко беше тиранин, диктатор.

Тя вдигна рамене и зелената й роба прошумоля сякаш с въздишка.

— Да, но даже диктаторите си имат преимущества.

— Сигурно. — Той си допи питието и отказа второ. — С удоволствие, но имам среща.

Лон се усмихна.

— Надявам се да е млада и красива.

— По-точно, стар и грозен. В този град преговарят по три пъти на ден. Щуро е, но разбрах, че който не я кара като другите…

— Със сигурност не си прекарвате времето само в преговори, нали, Питър?

Той се засмя.

— Опитвам се. А, преди да забравя, ето ви списанията. — Той извади три броя на клюкарския седмичник от куфарчето си. — Дано сте искали това.

Тя ги разлисти с явно доволство.

— О, да, точно. Мислете, каквото си искате, но така ми липсват клюките, онова всекидневие. Всичките тези години…

Тя не довърши обяснението и се усмихна леко, сякаш виновно.

В този миг той се улови да мисли колко ли е възрастна. Може би на петдесет, плюс-минус една-две години. Всъщност нямаше значение. Лонола Перес обезоръжаваше всяка глупаво пресмятане.

— Напълно ви разбирам — рече той. — Ще се опитам да взема още малко броеве и ще видя дали приемат абонамент от чужбина.

Докато си тръгваше, Лон му предложи да дойде някога на вечеря.

— Скоро — добави тя. — Да ви се обадя да го уредим?

— С удоволствие. — Тя бе протегнала ръка и той я бе поел, а сега не му се искаше да я пусне.

— Вижте, нещо по-определено. Няма да съм в страната няколко дни, но може би…

Лон си дръпна ръката, но го възнагради с още една от забележителните си усмивки.

— Обадете се, когато се върнете. Ще уредим нещо.

Звучеше абсолютно искрено. Не беше като онези реплики „Хайде да вечеряме някога“. Искаше да го види отново наистина.

Питър вървеше по Десета улица, въодушевен, както никога досега. Какво бе казала Лили? Невероятна! Да, просто невероятна!