Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308

История

  1. — Добавяне

Част трета
Аманда и Айрин

18

Фийлдинг и Лондон, 1935-36

Тъкмо бащата на Айрин, Бил Петуърт, разшири Фийлдингския универсален магазин и го нарече на свое име. Беше на същата възраст със сина на Сам и Аманда Кент — Томас, завършил Андоувър и Харвард, бостънски бизнесмен със значителни вложения в акции и облигации. През 1911 Бил се ожени за фийлдингската девойка Мери Симс. Томас се бе оженил две години по-рано и доведе жена си Джейн в голямата къща на Уудс Роуд.

Не им вървеше с бащинството, нито на Томас, нито на Бил. Мери Петуърт пометна три пъти, преди да роди Айрин през 1917. А през 1919, след десет безплодни години и почти изгубила надежда, Джейн Кент роди момиченце. Кръстиха детето Аманда на баба му.

Обикновено двете семейства не общуваха кой знае колко, но момиченцата ходеха в едно и също училище — „Ейбрахам Линкълн“. Аманда и Айрин се срещаха на площадката, когато възпитателите събираха първи и трети клас, и между тях пламна някаква особена алхимия, която не познаваше социалното разделение и ги подтикна да разпознаят една в друга сродни души.

По-късно, както предполагаха градът и семействата, пътищата им щяха да се разделят. Аманда Кент щеше да заприлича на богатите млади дами на своето време и накрая щеше да се омъжи най-вероятно далеч от дома. Айрин Петуърт пък щеше да вземе някое местно момче, което да наследи магазина, и щеше да си остане във Фийлдинг, както десетки жени от рода Петуърт преди нея.

В Америка през двадесетте обаче времената се променяха и нещата не се получиха така. Във Фийлдинг нямаше леки момичета, нито пък танцьорки или жени, които пушат на публични места, но новият повей се усещаше. Старият ред определено си отиваше. И може би именно за това, напук на всички традиции, двете момичета останаха неразделни приятелки.

Другарството им се смяташе за странно, но докато двете бяха млади, градът запазваше по-голямата част от неодобрението си за Айрин. Хората във Фийлдинг не харесваха потомката на Петуърт. Студена е, казваха, придава си важност. Миловидна, русичка, но й липсва топлина и естественост. Аманда пробуждаше повече дружелюбност и то не само като дъщеря на Кент. Беше сладурана и невероятно красива, вечно усмихната и неизменно весела.

Двадесетте години бяха шантави, а тридесетте — трудни. През времената на възход Томас Кент бе продал по-голямата част от земята си, като си бе оставил само пространството около къщата, и бе вложил всичко на борсата. През двадесет и девета настъпи колапсът и той остана на доизживяване. Нещата така и не се подобриха.

— Няма какво да се прави — рече той на жена си към края на 1935. — Трябва да събера малко пари или ще загубим всичко.

— Томас — отвърна Джейн меко, — а картината на Констабъл?

— Точно за нея си мислех — призна той.

След няколко дни у Кент дойде експерт от Бостън. Приеха го в гостната с тапетите на рози, с мебелите, покрити с червено кадифе и мраморните маси. Джейн сервира сладкиши и отличен чай „Ърл Грей“.

— Какво мислите за моя Констабъл? — попита Кент госта си.

Мъжът от Бостън погледна за миг картината, преди да заговори.

— Бихте ли ми казали откъде я имате?

— Дядо ми я е донесъл от Англия около 1835. Дал я е като част от зестрата, когато родителите ми са се женили през 1870.

Експертът кимна.

— Правдоподобно. Констабъл е починал в Англия през 1837. Рисувал е до края на живота си. Но…

Томас и Джейн се наведоха напред нетърпеливо.

— Какво?

— Вижте — рече човекът явно притеснен. — Аз не съм последна инстанция. Може да потърсите и друго мнение.

— Казаха ми, че сте най-големият специалист в Бостън относно английските пейзажи — прекъсна го Томас. — Затова съм ви поканил.

— Разбирам. Мислите да продавате картината?

— Вероятно — призна Томас.

Специалистът въздъхна.

— Съжалявам, наистина. Според мен е фалшива. Можете да проучвате, колкото си искате, но аз нямам съмнения. Вървете в кой да е музей и разгледайте негови работи, даже ранни. Тогава и вие ще се съгласите.

— Толкова ли е зле? — попита Томас тихо, като че ли събеседникът му не бе произнесъл присъдата си.

— Толкова.

— Не искате ли да я огледате на по-светло? — попита Джейн. — Тук е доста мрачно следобед.

— Простете, госпожа Кент, но наистина няма нужда от по-обстоен преглед.

Ето как финансовата криза не можа да бъде овладяна чрез картината на Констабъл и нещата се влошиха. Един ден след пет месеца Томас Кент отиде в бостънския си офис и се обеси.

Погребаха го в първия понеделник на май, във фамилния парцел на Кент на гробището до Съборната църква. Денят беше слънчев, а по лазурното небе се събираха пухкави облачета. Седемнадесетгодишната Аманда си пожела да завали. Ако беше станало така, може би никой нямаше да забележи, че тя не пророни нито сълза за баща си.

— Не мога — каза тя на майка си по-късно, когато останаха сами в къщата. — Не чувствам нищо друго, освен гняв, че той ни причини това.

Джейн прояви повече търпимост от дъщеря си.

— Всеки се пречупва в един момент — рече тя. — Идва краят и повече не може да се продължава. Татко просто се пречупи.

Аманда имаше дълга коса с цвят на лешник. Сега я отметна нервно от слепоочията си.

— Аз също се пречупих. Не мога да продължа, мамо. Какво ще кажат хората? Какво ще правим?

— Хората я карат, както си знаят, малко истина и много украса. А пък ние просто ще трябва да затегнем коланите и да направим един труден избор. Този, който баща ти не успя да направи.

След четири дни Джейн уговори с адвоката си да продаде част от земята около къщата, за да плати най-належащите дългове. За щастие имаше купувач, който се интересуваше отдавна и не беше напълно обеднял от Депресията. Джейн се съгласи на една цена, въпреки че знаеше, че имотът би струвал два пъти повече при по-добри времена.

— Просяците нямат избор — каза тя на дъщеря си.

— Аз не мога да прося, мамо — прошепна момичето. — Просто не мога. — Аманда говореше с такова отчаяние, че не можеше да не й се вярва.

— Не — промълви Джейн. — Сигурно не можеш. И татко ти не можеше.

Майката замълча, но продължи да размишлява. Слабостта на съпруга й не я бе изненадала. Джейн бе разбрала малко след женитбата им, че Томас е човек, който се опира на името, богатството си и осигуреното си място в обществото. Аманда сигурно бе наследила същия недостатък.

Целта на Джейн бе да запази нещата в предишния порядък, доколкото може. Церемониалният неделен обяд се сервираше винаги в трапезарията и винаги в един. Неделята след погребението на Томас не правеше изключение, само дето на махагоновата маса седяха само Аманда и Джейн и една жена наготви и сервира ростбифа, картофите, ряпата, морковите и бисквитите.

— Яж си яденето, Аманда — рече Джейн, когато видя, че дъщеря й само си играе с храната. — Татко не би искал да гладуваш само защото си е отишъл от нас.

Ала майката знаеше, че не скръбта по бащата бе отнела апетита й. Думите бяха изречени по инерция. Аманда не отговори и в трапезарията с цветното стъкло и синкавия порцелан се възцари мълчание.

— Мисля, че тези покривки са си изпели песента — забеляза Джейн след няколко минути. — Толкова са се изтъркали, че не стават за нищо.

Аманда погледна протритите розови цветове по Дамаската на съседния стол.

— Да — съгласи се тя тъжно. — Така е.

Винаги бе изпитвала удоволствие от факта, че живее в най-хубавата къща в града. В последните години, докато примката около врата на баща й се затягаше, зданието не се поддържаше. Още една точка в списъка на греховете му.

— Ще намериш ли кой да ги претапицира?

Джейн въздъхна.

— Мила моя, ще трябва да ги препокрия сама с един стар кафяв плат, който ми се намира случайно. Нямаме пари да платим нови покривки. Но ти просто не разбираш, нали?

— Не. — Аманда остави вилицата. Ако не беше толкова добре възпитана, щеше да я тресне. — Не разбирам. И никога няма да разбера. Виж, имам идея. Защо не продадем картината на Констабъл? Трябва да е доста ценна.

— Няма никаква стойност — рече Джейн тихо. — Миналия декември татко доведе експерт да я погледне. Фалшива е. Де да не беше, щяхме да спасим доста неща. — Гласът й се пречупи. — И баща ти щеше да бъде тук с нас днес.

Пред лицето на суровия живот Аманда остана безмълвна.

По-късно, когато майка и дъщеря се върнаха в дневната и готвачката донесе кана кафе, за да завърши ритуала на неделния обед у Кент, Джейн се върна на въпроса за нещастието на Аманда.

— Имам план, Аманда, но нямам много пари да го осъществя. От теб зависи почти всичко.

— Как зависи? Какъв план?

Джейн се облегна.

— Мисля, че трябва да напуснеш Фийлдинг. Няма начин да се примириш с по-малко от това, на което си свикнала. А ако останеш, ще трябва да направиш точно така.

Сивите очи на Аманда се присвиха, докато тя гледаше майка си.

— Да напусна и да отида къде? В Бостън?

— Не, не е достатъчно далеч. Всеки в Бостън знае коя си и какво ти се е случило. Имам предвид Европа, може би Англия. Заради езика. Плюс това, предците ни са англичани. Всичко пасва.

— Какво ще правя там? — попита Аманда.

— Точно това зависи от теб. Ала ми се струва, че за красиво и интелигентно момиче с твоето възпитание винаги има възможности. Ще се оправяш сама, миличка. Всичко, което аз мога да направя, е да ти посоча пътя. Трябва да остана тук и да се грижа за нещата.

Умът на Аманда работеше на пълни обороти.

— Ако нямаме пари, как ще отида в Англия?

Джейн бе измислила това предварително, с комбинацията между ума си и наложителността. Ако беше права и Аманда имаше фаталния недостатък на Томас, нямаше много време. Беше вдовица на самоубиец. Нямаше намерение и с потомството й да стане нещо също толкова ужасно.

— Мога да отделя триста долара от продажбата на земята — обясни тя. — Няма да платя сметката на Петуърт веднага. Просрочили сме я с три години, но предполагам, че Бил Петуърт ще почака още малко.

— Триста долара определено не са много — рече Аманда.

— Не, но ще ти дам и още нещо. Още притежавам перлите си. Искала съм да ги продам десетки пъти, но баща ти не ми разреши. — Гласът й омекна и леко потрепери. — Първо те бяха символ за него, обещание, че неблагополучията са само временни. После парите от тях не можеха да променят нищо.

Джейн извади кърпичка и си избърса очите, но когато проговори отново, гласът й бе спокоен.

— Оцениха перлите на хиляда долара. Така че трябва да можеш да ги продадеш поне наполовина. Имаме и брошката на баба ти. По нея има истински диаманти и сапфир.

— Обзалагам се, че ще успея, ако ги продам в Англия — рече Аманда. Вълнението бе започнало да я обхваща и да събужда отново жизнерадостта, която й бе толкова присъща.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Джейн. — Да започна ли да проверявам за кораб?

— О, да. — Аманда прекоси стаята и коленичи до стола на майка си. — Мамо, благодаря ти. Ти си ангел. Виждам светлина в тунела, а бях помислила, че съвсем съм се загубила.

Джейн нежно постави ръка на главата на дъщеря си.

— Не и ти, миличка. Няма да ти позволя да се загубиш. Сега предполагам, че ще припнеш да разкажеш на Айрин, но се погрижи тя да разбере, че е тайна. Не можем да си позволим да се разчува, преди да сме готови.

Аманда бе открила още преди години, че скъпата й приятелка пази добре тайни С Айрин прекарваха безбройни часове заедно — на реката Уилок, в руините на стария пилчарник на Кент или на терасата у Аманда, или пък на двора у Айрин. Казваха си всичко и винаги се заклеваха да запазят чудесното си приятелство.

В неделята, когато Джейн направи предложението си и промени очертанията на света на Аманда, момичетата се бяха уговорили да се срещнат при къщата на Кент. Аманда грабна едно черно вълнено палтенце от гардероба до помещението на иконома и го наметна над черната си копринена рокля — трябваше поне да се преструва, че е в траур — и се спусна по пътеката, в края на която чакаше Айрин.

Двете момичета се прегърнаха, както правеха винаги, когато се срещаха и разделяха. Беше им навик от години, както много други. Бяха еднакво високи. Аманда бе по-слаба, а Айрин — по-пухкава. Айрин имаше по-светла коса, бледоруса, но и двете имаха сивкави очи.

Въпреки че Айрин беше с две години по-голяма от Аманда, винаги отстъпваше лидерството. Като че ли нарочно бе забавила развитието си, за да върви успоредно с приятелката си.

Първата менструация на Айрин дойде на четиринадесетгодишна възраст, три месеца след като Аманда бе получила своята на дванадесет. Горе-долу тогава двете започнаха да се затварят в спалните си, да си събличат дрехите и да изучават новосъзрелите си тела с клиническа точност. Тези епизоди бяха абсолютно невинни, не им хрумваше нищо друго, но с времето се въздържаха от това поведение, за което знаеха, че не е много редно. Останаха само прегръдките.

— Благодат! — крещеше Аманда, докато притискаше буза до тази на приятелката си. — Благодат! Благодат! Благодат!

— За какво говориш? Аманда, какво става?

Айрин бе винаги по-въздържаната от двете, по-стандартната и подозрителната. Може би затова толкова обожаваше Аманда, чиито ентусиазъм и жизнерадост компенсираха всичко, което според нея й липсваше. Ала, понякога, както в този ден, прекаляваше. Баща й не бе изстинал в гроба.

— Каква ти благодат, когато бедният ти баща е мъртъв от седмица?

— Въобще не ми го споменавай — рече Аманда гневно. — Не искам да чувам името му. Всичкото ни нещастие е заради него. Ще се оправим само защото мама е толкова смела и съобразителна.

— Какво ще се оправи? Как? Аманда, понякога си толкова… неточна. Успокой се и ми каже какво става.

Двете отидоха при реката, седнаха на високия бряг и Аманда Кент разказа на Айрин Петуърт, че заминава.

— За колко? — запита Айрин тихичко.

— Не знам. — Слънцето печеше. Аманда си съблече палтенцето, нави го, сложи си го като възглавница и се изтегна на меката пролетна трева. — Години, може би. А може би завинаги. Трябва да си намеря богат англичанин, за когото да се оженя, Айрин. Не виждаш ли? В това е целият смисъл.

Айрин не отговори веднага. Една червеношийка ги обикаляше, грабна тръстика и отлетя безшумно. Накрая момичето каза:

— Много ще ми липсваш.

Аманда се обърна и я хвана за ръка.

— Не колкото мен, Айрин. Но имам страхотна идея. Защо не дойдеш с мен?

Айрин поклати глава.

— Не мога. Майка ми не е добре. Как да я оставя? Освен това, и в магазина нещата не вървят. Семейството ми не може да си позволи да ме прати в Англия.

— Добре, че ми напомни за магазина. Ще помолиш ли баща ти да почака още малко майка ми да му плати сметката? Ще пратя парите от Англия, колкото се може по-бързо.

— Не мога да му кажа, ако искаш заминаването ти да остане в тайна. Но съм сигурна, че няма да притиска. Така ми каза преди няколко вечери.

— Добре. Тогава всичко е наред. — Аманда стана, отупа се и протегна ръка. — Ела, миличкото ми. Да се върнем вкъщи да ми помогнеш да реша какво да взема за Англия.

Аманда беше единственият човек на света, който наричаше Айрин галено. Тя се замисли как ще оцелее, без да чува никой да я нарича „миличкото ми“.

Аманда отплува за Англия на първи юни. Докато „Куин Мери“ акостира в Саутхемптън след осем дни, един от залозите, препоръчан от Джейн, се бе изплатил.

Малка първокласна каюта на плаващия дворец струваше сто седемдесет и пет долара — голяма част от състоянието на Аманда, но се похарчи.

— Това е инвестиция — рече Джейн. — Можеш да срещнеш подходящите хора само в първа класа.

Аманда се съгласи и пътува като бял човек. Сприятели се с високата смугла жена, която носеше перли и мъжки панталони, пушеше тънки черни пури и не беше красива, но много привлекателна и забавна. На американското момиче му хрумна, че тя би трябвало да култивира мъже, а не жени, но пък не можеше да си избира възможностите.

— Аз съм нетрадиционна — рече Шарлот Суидъм вечерта, преди да акостират. — Не трябва да очакваш всички в Англия да бъдат луди колкото мен.

— Лоша работа — отвърна Аманда весело, — но по принцип за две като теб не би стигнал светът, камо ли Англия.

Двете се засмяха, Шарлот хвана Аманда за ръка и я притисна до себе си по начин, който я караше да се чувства особено, въпреки че още не знаеше защо.

В Саутхемптън слънчевият, магически живот на големия лайнер се замени от суровата действителност. Светът изведнъж се превърна в мрачни докове, дребнави митничари, псуващи хамали и свъсени сиви небеса. За пръв път Аманда се изплаши.

— Я стига — рече Шарлот, като видя изражението на спътничката си. — Добре дошла в Империята. И не се тревожи за нищо. Ще ме посрещнат. А аз ще дам нареждания на който и да дойде да се грижи за нещата ти като за моите. Ще се измъкнем бързо. А междувременно се дръж за пеша ми и прави, каквото ти се казва.

Така че Аманда буквално се хвана за яркочервената пелерина на Шарлот и последва нарежданията. А късметът продължи да я преследва, защото не след дълго се намери в един „Ролс Ройс“ с униформен шофьор, ваза с една роза, кана шери и малки кристални чашки. Огромният черен автомобил ги закара до Лондон — до една чудесна къща на Гордън Скуеър от времената на късното Регентство.

— Да си чела нещо на Вирджиния Уулф? — попита Шарлот. — Или на Вита Саквил-Уест? Знаеш ли какво означава Блумсбъри?

Аманда поклати глава и Шарлот се засмя от удоволствие.

— Невинното ми малко агънце! Блумсбъри е около нас, ние сме точно по средата. Семейство Улф всъщност живеят наблизо, на Тависток Скуеър. Но не се тревожи, ще се научиш. Аз ще се погрижа, а ти ще бъдеш добро момиче и ще правиш точно каквото ти казвам.

Шарлот беше на двадесет и пет, със седем години по-голяма от американската си приятелка. Този път Аманда бе водена, а не водеше, както с Айрин. Нямаше нищо против. Трябваше да си хване богат съпруг, а Гордън Скуеър изглеждаше идеално място за започване на търсенето.

Поканата да остане при Шарлот дойде скоро след срещата им. Аманда прие без колебание. Вече бе разпитала стюарда на кораба и бе открила, че мис Суидъм е роднина на някой си лорд Уестлейк. В Англия това означава богатство, вярваше Аманда.

— Не съм в настроение за онази грамада в Лейк Дистрикт, където живеем — беше казала Шарлот. — А и ти искаш да видиш Лондон, не провинциите. Така че ще останем в града, освен ако семейството не изиска тържествена поява.

Така отсъди Шарлот, така и стана. Аманда не можеше да бъде по-доволна.

Седмица след пристигането си в Лондон, тя дискретно продаде майчините си перли и бабината си брошка за двеста лири. Както се оказа, парите й трябваха само за джобни, за неща, които Шарлот пропускаше, а те бяха малко. Англичанката поемаше всички разходи и плащаше всички сметки.

На Аманда се предостави не само безплатна храна и спане, но и контакти с висшето общество. Двете с Шарлот често гостуваха на вечерни партита, където елегантните мъже и жени се отнасяха с милата Шарлот и хубавката й американска приятелка като с колоритно допълнение към атмосферата. Обществото „Блумсбъри“ решаваше какво да се прави и какво — не сред определена част от елита. Вкусовете им бяха „модерни“. Тези кръгове се забавляваха със странностите на Шарлот. Освен това, тя имаше бърз и жив ум и невероятни връзки.

— Майка ми е най-малката дъщеря на Джеймс Мендоса, вторият лорд Уестлейк — обясни Шарлот в един ленив юнски следобед, когато двете жени седяха в оранжерията на къщата и отпиваха следобедното си кафе сред папратите и портокаловите дръвчета. — Мендоса по принцип са испанско семейство.

Американката не се интересуваше особено от семейната история на благодетелката си, но знаеше, че тя се е посветила на изучаването на тъмното минало. Затова зададе и логичния въпрос:

— Кога са дошли предците ти в Англия?

— През шестнадесети век заради търговията с шери. То се прави в Испания, но после идва тук — процъфтяващ бизнес. И Мендоса, естествено, са се включили. — Тя спря и погледна косо към Аманда, която изучаваше шоколадовите бонбони в изящното сребърно блюдо. — И нещо друго — добави тя.

— Какво?

— Преди да ти кажа, ще се закълнеш ли да отговориш честно?

Аманда вдигна глава, най-сетне заинтересувана.

— На какво?

— Първо се закълни.

— Добре, заклевам се. — Думите бяха придружени с кикот, който контрастираше на сериозното изражение на Шарлот.

— Какво мислиш за евреите?

— Евреите! Странен въпрос. — Аманда помисли за момент. — Наистина не знам — рече тя накрая. — Не съм срещала. Всичките са чужденци, нали? Мъжете имат бради, жените носят шалове и говорят със смешен акцент.

Шарлот изсумтя.

— Виждаш ли, и ти си предубедена. Каква абсурдна идея! Не всички са такива. Аз например не съм.

— Ти! Шарлот, ти не си еврейка. Как би могла?

— Предците ми са били. Точно това обяснявах. Семейство Мендоса от Кордова всъщност са евреи. Когато арабите завладели Южна Испания, станали мюсюлмани. След няколкостотин години християните отблъснали арабите и семейството отново станало еврейско. През 1492 всички евреи в Испания били заточени и изхвърлени от страната. За да не последват тази съдба, Мендоса станали християни. Но след век един на име Рамон предпочел отново да стане евреин. Така че фамилията го изпратила в Лондон да организира този клон от бизнеса с шери.

— Тук, в тази къща? Колко интересно. — Аманда бе истински заинтригувана. Тя отмести бонбоните и се съсредоточи върху Шарлот.

— Не в тази къща, пиленце. Тя е строена през 1825. Рамон отишъл на едно място, наречено Крийчърч Лейн в Ийст Енд. Сега е развалина, но тогава там са живели много испански и португалски евреи. Криели са се от Инквизицията. Престрували са се на протестанти, но всички знаели, че са евреи. Англичаните прокудили всичките си евреи през тринадесети век, но позволили на тези да останат, защото помагали на търговията.

Аманда отметна глава и се втренчи в събеседницата си.

— Значи наистина си еврейка?

— Не и както ти си представяш. Прадядо ми Джоузеф Мендоса купил Уестлейк, имота ни в Гразмиър, през 1825, точно когато е купил и тази къща. После започнал да се тревожи. Английските закони не изяснявали въпроса с евреите. Джоузеф не бил сигурен, че ще може да прехвърли собствеността на наследниците си.

Шарлот кръстоса дългите си крака и запали нова пура. С бричовете и перлите си тя изглеждаше непозната и екзотична.

— Едно е било да имаш малко, ненатрапчиво местенце в Ийст Енд — продължи тя, — а друго — да притежаваш великолепна градска къща и резиденция с двеста и четиридесет стаи в стил Тюдор. Някой може да изревнува и да създаде проблеми. Джоузеф не смятал всичко, което притежава, да отиде за короната заради някаква формалност. Затова, когато баща му умрял през 1835, той станал християнин и се присъединил към англиканската църква.

Шарлот дръпна от пурата си и изпусна кълбо синкав дим в топлата, огряна от слънцето стая.

— Куп братовчеди Мендоса не последвали примера на Джоузеф. Някои от тях са евреи и до днес, но и двата клона на фамилията влагат в семейната банка, поне мъжете, а Уестлейк е нещо като място за среща на всички.

Аманда съзря нещо важно за самата нея в цялата история и сега наистина искаше да разбере.

— Как е получил титлата си прадядо ти? Купил я е с къщата?

Шарлот се изкикоти.

— Почваш да се понаучаваш, а? Не е било толкова просто. Джоузеф дарил доста пари, за да се покрият разноските по коронацията на кралица Виктория и не след дълго тя му учредила владение. — Шарлот щракна с пръсти. — И хоп, той станал лорд Уестлейк и Мендоса продължили да наследяват титлата поколение след поколение.

— Просто ей така — рече Аманда замислено.

— Просто ей така — съгласи се Шарлот. Аманда изглеждаше развълнувана от историята. — Какво мислиш?

Аманда махна с ръка.

— О, нищо особено, за историята и за това колко… непредвидим може да бъде животът.

Аманда затвори книгата, където бе прочела стиховете на Уърдсуърт за Френската революция и усети чувство на близост. Поетът сякаш бе изразил собствените й мисли, породени от лятото на 1936 в Лондон. Тя погледна красивите кожени подвързии на книгите, картините с коне, които, бе й обяснила Шарлот, бяха дело на ужасно известен художник на име Джордж Стъбс. Взря се в стария дъб и махагон и великолепните орнаменти по гипсовия таван и измърка от удоволствие.

Благодарение на вдъхновението на майка й и на късмета тя се бе озовала на точното място в точното време. Всичко, което се бе разпаднало в живота й, можеше да се събере наново. Нещо повече, даже да стане по-добро, отколкото си бе мечтала.

Усмивката й се превърна в твърд израз на решителност. Нямаше да позволи нищо да застане по пътя й към златните възможности, особено приказките на Шарлот. Докато действаше умно, всичко щеше да бъде наред. И нямаше да има значение, че някои от вкусовете на английската й приятелка не бяха просто ексцентрични, а направо чудати.

Шарлот приемаше покани почти всяка вечер, но настояваше да пие чай у дома всеки ден и не позволяваше Аманда да се появява в обикновени дрехи за ритуал. В пет следобед тя трябваше да облича екстравагантното бельо, което Шарлот й бе купила от „Хародс“.

— Обожавам да те виждам като някаква упадъчна куртизанка от belle epoque, сладката ми. Направи ми това удоволствие.

И Аманда й угаждаше. Всеки ден малко преди пет тя отиваше в спалнята си срещу тази на Шарлот, събличаше си роклята, комбинезона, чорапите и бикините и обличаше свободно розово копринено бельо с дантели. Над него слагаше пастелно сатенено кимоно и го завързваше така, че да обгръща тялото й. Когато часовникът до спалнята удареше пет, Аманда се присъединяваше към своята домакиня за чай.

Чаят се сервираше в малката дневна до спалнята на Шарлот — по стените висяха стари гоблени, а мебелите имаха тъмнозлатисти дамаски. При студено време в камината се запалваше огън, но в повечето случаи летните дни бяха топли. Когато Аманда пристигаше, табличната с чая бе вече поднесена и никаква прислуга не смущаваше покоя им, докато Шарлот не звъннеше.

Чашите наливаше винаги домакинята. Така стана и в онзи юлски следобед, когато Аманда бе открила собствената си душа в стиховете на Уърдсуърт. Мислеше си пак за тях, когато се облегна на дивана с поглед, вперен в Шарлот.

Англичанката добави захар и мляко към чая на Аманда, но не й го подаде, когато тя протегна лениво ръка. Сякаш не забелязваше, че все още държи крехката порцеланова чаша.

— Луда съм по теб. Осъзнаваш го, нали, Манди?

Тя бе първият човек, който наричаше Аманда Манди. На нея не й харесваше, но не се и възпротиви. Шарлот наричаше себе си „господарката“ и това не бе просто шега.

— Аз също съм луда по теб — отвърна Аманда, докато лекичко вземаше чашата от ръцете на Шарлот. — Толкова си мила с мен, как мога да не те обожавам?

Отговор не последва.

Аманда отпиваше от чая си и си взе от маслените кифлички в сребърното блюдо на масата помежду им. Още не бе отхапала, когато Шарлот се хвърли напред, падна на колене до дивана и я взе.

— Престани! Престани да ядеш и да се държиш, все едно не съм казала нищо важно. Знам, че си невинна, но със сигурност не чак толкова.

Аманда се разтревожи. Шарлот изглеждаше истински ядосана.

— Мила, не разбирам за какво говориш. — Бързо придоби този навик — да нарича жените „мила“. Беше много британски, а тя се опитваше да бъде точно такава. — Мила, само ми обясни, сигурна съм…

— Няма да обяснявам — прекъсна я Шарлот. — Ще ти покажа.

След миг тя притисна устни до устните на малката си приятелка и започна да развързва връзките на сатененото й кимоно. То се разтвори бързо и Аманда се показа, точно както Шарлот си бе мечтала и както бе нагласила — бледа гола плът, с изключение на розовите гащички, меки гърди, мек корем, меки бедра изпод дантелите. Шарлот се откъсна и се отдръпна малко, за да погълне гледката с тъмните си очи.

Аманда бе като вцепенена, но не от отвращение, а от изненада. Шарлот носеше мъжки панталони и пушеше пури, но това бе само декор. Тя беше жена. Тогава защо внезапно наведе глава и започна да смуче гърдите й? Защо си играеше с копринените й гащички? Мъжете правят такива неща. И трябва да си много внимателна, ако не си женена. Аманда знаеше всичко това, но сегашните особени обстоятелства съвсем не се вместваха в съзнанието й.

— Шарлот, чуй мила, не мисля… А-а-а… О, скъпа… Трябва да спреш, цялата треперя, Шарлот…

— Шшт — прошепна Шарлот. — Не казвай нищо. Не мисли, отдай се на чувството. Безопасно е. Обичам те, прекрасна моя Манди. И ще ти покажа какво е любов.

Това, което стана в златистия следобед на дивана на Гордън Скуеър, можеше да се нарече изнасилване. Ала след първите пет минути, когато зависимостта на Аманда от Шарлот й попречи да протестира, то се превърна в опознаване на непознати досега удоволствия. И докато двете се преобличаха в стаята на Шарлот за вечерята с приятели в Белгрейвия, спираха всяка минута, за да се прегръщат и целуват. Тогава Шарлот казваше с блясък в очите:

— Знаех си, че си сестра на Сафо. Още когато се срещнахме. Може би.

Не след дълго Аманда разбра, че обожава нещата, които правят с Шарлот. Обхващаше я слабост при мисълта за устните й, ръцете й, дългото й жилаво тяло и малките твърди гърди. Ала когато анализира всичко, което знаеше сега за Шарлот Мендоса Суидъм и семейството й, тя разбра, че не може да прави дългосрочни планове въз основа на това забележително приятелство. Шарлот бе нейният праг към света на истинската сигурност. Тя самата обаче не бе неин извор.

Така че през септември, когато Емери Престън-Уайлд — срещнала го бе на една вечеря, вдовец, благородник, богат, красив и очевидно луд по нея — и предложи женитба, Аманда прие. След няколко дни тя събра целия си кураж и каза на Шарлот, че е сгодена и ще се жени.

— Не можеш да го направиш — извика Шарлот, пребеляла и сгърчена от гняв. — Няма да ти позволя. Той беше женен за братовчедка ми Филипа до смъртта й. С двадесет години е по-голям от тебе. И най-лошото, той е мъж. Не разбираш ли, Манди! — Вече крещеше. — Мъж!

— Знам.

— Не можеш. Не разбираш какво означава. Или все още не осъзнаваш какви сме? По дяволите! Ще ти покажа.

И още веднъж тя се хвърли ненаситно върху младата си приятелка, а Аманда се превърна в трептящо кълбо нерви. Ала когато страстта утихна, не се бе променило нищо, освен че Аманда бе разбрала колко внимателна трябва да бъде.

— Емери, скъпи, ужасно ли ще бъде, ако просто подпишем?

Лорд Суонинг изгледа годеницата си с изненада.

— Ужасно? Предполагам, че не. Но защо? Мислех, че всички момичета предпочитат голяма сватба. Няма ли да идва майка ти?

— Майка ми не е достатъчно добре, за да пътува. — Аманда не бе споменавала за бедността на Джейн. — Татко почина само преди пет месеца. Не мисля, че мога да издържа една голяма сватба без мама.

— Разбира се, скъпа. — Емири веднага прояви съобразителност и разбиране. — Колко съм глупав, че не помислих за това. Докато ти си с мен, съкровище, сватбата няма значение. Просто ще подпишем.