Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (13)

12

Лондон и Париж, 1972-74

През март седемдесет и втора Лили все още пазеше коледната картичка, която Анди й беше изпратил от Испания миналия декември. Гледаше я всеки ден. Беше подписана „с любов“. Вярно, друго послание нямаше, но той беше казал, че му трябва време. Лили бе решена да чака.

Междувременно Айрин пътешестваше по света. Пращаше картички от места като Хонконг и Кашмир. Лили не можеше да понесе мисълта откъде идват средствата за пътешествието, но си повтаряше, че сегашното състояние на нещата е временно. Работеше упорито, спестяваше всяко възможно пени и се приближаваше все по-близо до целта. Определено не си седеше вкъщи, отдадена на мрачни размисли.

Кръгът й от приятели и познати се разширяваше. През седмицата Лили излизаше поне два-три пъти с приятели, които се събираха в най-модния ресторант за момента или в най-новата дискотека — места, които елитът обичаше. Тя все още не се чувстваше на мястото си сред тези хора, но се учеше и постепенно започваше да вярва, че хората я смятат за умна и талантлива, за човек, когото си струва да познаваш.

И когато я поканиха на парти по случай първи април в дома на една жена, която едва познаваше, тя естествено прие. Когато пристигна, Лили не видя нито едно познато лице. Започна да обикаля из стаята, като се мъчеше да открие себеподобни, когато чу някой да казва:

— Чухте ли за Анди Мендоса?

Лили тръгна към мъжа, който го бе казал. Той стоеше заедно с още няколко човека, които тя не познаваше.

— Правилно ли чух или наистина споменахте Анди Мендоса? — попита тя.

— Да. Познавате ли го? Каза ми, че ще прави нова поредица за един вестник. Ще разказва за идиотщините на някакъв кретен с титла. Със сигурност ще има ропот и скърцане със зъби.

— И да има, Анди няма да е тук, за да го чуе — рече Лили уверено. — Той е в Испания.

— Беше — поправи я някой. — Върна се около Нова Година. Срещнах го един-два пъти.

Усмивката остана залепена на лицето й. Останалите бяха така увлечени в разговора, че не й се наложи да казва нищо. След миг тя се отдалечи и успя да се добере до масата с напитките.

Ръцете й трепереха, но все пак си наля голяма чаша коняк, изгълта го и продължи. Втори, трети… След това спря да брои.

Анди е в Лондон от Нова Година и не се е обаждал. Хайде де.

На следващата сутрин Лили се събуди облечена в собственото си легло. Не си спомняше да се е прибирала и се чувстваше по-зле от всякога. След миг се опомни. Анди беше в Лондон. Прибрал се бе от Нова Година, някой на партито го каза. И не се бе обаждал.

Догади й се, тя се добра до банята, надвеси се над тоалетната и повръща като че ли цяла вечност. Накрая й се поразмина и допълзя отново до леглото.

Искаше да се съблече. Посегна към копчетата на копринената си блуза, но не успя да ги разкопчее. Съчетанието от махмурлук и мъка я парализираше. Можеше само да хлипа и да хапе юмруци, за да не изкрещи.

Лежа дълго, загледана в тавана, като не обръщаше внимание на телефона. Надвечер стана, съблече се и стоя под горещия душ близо двадесет минути. После, със свръхестествено спокойствие, Лили отнесе дрехите си от предната вечер до камината, наряза ги на малки парченца, сложи ги върху въглените и изгори всичко.

Съзерцава пламъците, докато се стъмни, и реши, че няма да прави нищо необмислено.

Към девет си приготви чай с много захар й го изпи, въпреки че се задави, защото беше чела, че много помага срещу шок. Няма да се срина, казваше си. Щеше да продължи да живее. Щеше да съживи детските си мечти, които бе заменила с Анди Мендоса. Щеше да стане богата и известна, да откупи къщата си, да прекарва отпуските там, да кани приятелите си англичани и да организира страхотни купони.

Малко преди десет се обади на Рут. За миг безразсъдно, почти непреодолимо й се прииска да изплаче цялата ужасна история и да потърси съчувствие. Ала пое дълбоко дъх и преодоля моментния импулс.

— Здрасти — каза тя бодро, като се насили да звучи нормално, даже весело. — Сигурно си ме търсила по-рано. Съжалявам, снощи се прибрах късно, а и попрекалих с чашката. Да, утре ще дойда на работа.

Лили работеше като дявол, като погребваше мъката си под толкова тежък труд, колкото черните й дни и нощи можеха да поберат. Освен поръчките, имаше и други планове. Когато собственикът на апартамента в Банксайд се върна, тя реши да не си търси друга квартира. Използва всичките си спестявания, за да си купи малка къща с четири стаи на Мазбро Роуд, в една отсечка, наречена Брук Грийн. Беше доста мизерно, когато Лили се нанесе, но районът щеше да се благоустроява, така че тя бе сигурна, че вложението е добро.

Преди няколко месеца се ужасяваше при мисълта, че е допуснала ужасна грешка. В началото на седемдесет и трета ОПЕК отказа доставките на нефт за Запада и настана небивала рецесия. Рут се погрижи за това Оуенс и Креймър да оцелеят, докато щедрият Лондон ставаше все по-стиснат.

Лили отдавна бе спряла да излиза, не можеше да понесе мисълта да се натъкне случайно на Анди или да го види с някоя друга. Рут от своя страна сгъсти до крайност лудите си графици. Веселеше се, ядеше и пиеше, правеше планове, само и само да ги задържи на повърхността. Появи се даже един шестдесетгодишен лорд, на когото трябваше да забиеш шамар, за да го вкараш във форма.

— Всичко за каузата — каза Рут на Лили, когато й описа срещата. — Негова светлост иска дневната и трапезарията му да бъдат такива, каквито са били, преди последната му жена да разбие стените.

— Каквито са били? — Лили не вярваше на ушите си.

— Да. „Направете ги отново старомодни“, казва. Ти го можеш, Лили.

Лили, можеше и го направи — а работата бе достатъчно, за да ги задържи на повърхността през цялата студена и влажна есен.

Трудната година приближаваше към края си, Оуенс и Креймър останаха на пазара, а двете жени се поотпуснаха, уверени, че бизнесът им ще оцелее. Така че когато Айрин предложи в едно писмо от началото на декември Лили да дойде при нея в Париж за Коледа, тя почувства, че трябва да отиде.

Айрин пристигна във Франция няколко дни преди дъщеря си. Когато посрещна Лили на летище „Орли“, тя оповести, че е намерила подслон в двореца на някакъв обеднял благородник, който в момента дискретно отдавал покоите си под наем на туристи.

— Не е ли очарователно? — попита Айрин, докато въвеждаше Лили в спалнята с висок таван, избеляла дамаска и леко влажна миризма. — Знаех си, че ще го харесаш. Закуската и вечерята са включени в цената. Храната никак не е лоша. — Тя огледа дъщеря си. — Много си слаба, Лили. Да не си спряла да ядеш в Англия?

— Не. Последната година не бях добре. Отслабнах много и не се възстанових.

„Не бях добре“ значеше „бях съсипана, предадена, изоставена“, но тя нямаше намерение да разказва на Айрин за разбитото си сърце. Нямаше да й каже, че Анди Мендоса все още присветваше в нейния свят и от време на време съживяваше тъпата болка, единствена останала от агонията. Нямаше да спомене, че често виждаше името му под статии в списания и вестници, че бе съзряла негова снимка заедно с някакво великолепно създание в Аскът, че често го слушаше по телевизията как дискутира върху значението на класовите различия в Англия.

Айрин сякаш не усещаше подтекста в обяснението на дъщеря си.

— Да си слаба ти прилича, но се надявам да си се оправила вече.

— О, да. Добре съм.

Айрин се обърна и се огледа в едно от старите огледала на обеднелия благородник. Беше на петдесет и седем, но в косата я й нямаше сиви нишки. Все още я боядисваше руса и я опъваше назад. Провери шнолите, който държаха прическата на място, и потърси очите на дъщеря си в замъгленото стъкло.

— Лили, щастлива ли си? Добре ли вървят нещата?

— Всичко е чудесно — потвърди Лили твърдо. — Обичам работата си и се усъвършенствам в нея. Всичките ми клиенти ме обичат.

— Животът не е само работа — рече Айрин меко. — В Англия ли смяташ да останеш за постоянно?

— Не знам. — Лили нарочно не обърна внимание на изречението, предхождащо въпроса. — Може би, но аз никога не планирам за повече от няколко месеца.

Айрин се усмихна.

— Млада си, така че можеш да си го позволиш. А напоследък мога и аз.

Това беше другият въпрос, който Лили си бе обещала, че няма да повдига. Айрин сигурно бе взела цяло състояние от къщата. Тя пътуваше вече повече от година. Очевидно го правеше пестеливо — частни квартири и евтини маршрути — и все пак, не би могла да си позволи даже това преди продажбата. Лили изстреля въпрос:

— Майко, продаде ли картината на Констабъл?

Айрин избегна погледа й.

— Не, тя не се продава. Казах ти вече.

Същото безумно твърдение като преди. Имаше само едно що-годе смислено обяснение, може би картината принадлежеше другиму. Ала тя висеше в къщата на Уудс Роуд от времената на Аманда и Сам, така че как е възможно? Лили преглътна въпроса. Цялата работа заплашваше да отиде към емоционална клопка. А и тя си бе дала дума, че тази среща няма да се превърне в битка.

— Какво ще разглеждаме в Париж? — вместо това запита тя.

И двете се заеха да изучават брошури и да планират посещения на Лувъра и Версай.

Айрин попита отново Лили за живота й в Лондон след три дни.

— Миличка, не че ми е работа, но си почти на двадесет и три. Имаш ли си приятел?

— Не точно. Лили бе забила поглед в омлета пред себе си. — Имам много приятели, но никой по-специален.

— Нормално ли е това? Имало е някой, нали? Когато отиде в Англия? Ти не пишеше много за него, но аз се постарах да чета между редовете. Анди, Нали така се казваше? Съкратено от Андрю, предполагам.

— Почитаемият Андрю Мендоса. — Лили видя как Айрин потреперя и устните й се свиха. Майка й усещаше емоционалната бездна зад думите й. А тя не искаше това да става. Така че трябваше да смени темата. — Хайде да не говорим за Анди, а?

Айрин се овладя толкова бързо, че Лили си помисли, че си е въобразила.

— Както желаеш — каза Айрин. — Но си довърши обяда, Лили. Ще ти се отрази добре.

Темата приключи по-късно, когато пиеха кафе, готвеха се да излизат от кафенето и да се отправят към един малък архитектурен музей, който Лили искаше да види.

— Още един въпрос, мила моя, и няма да споменавам нищо повече. Права ли съм да мисля, че вече не се движиш с този Анди Мендоса?

— Съвсем права си. И по-точно, казано по твоему, той спря да се движи с мен. Преди близо две години.

Айрин деликатно си попи устните с хартиена кърпичка.

— Не искам да се намесвам в личния ти живот, Лили. Просто искам да си щастлива.

— Да, майко, разбирам. Ще тръгваме ли? Става късно.

През времето, прекарано заедно в Париж, Айрин изглеждаше по-спокойна в някои отношения, като че сега, когато Лили бе пораснала, тя не трябваше да носи такава отговорност и да бъде винаги нащрек за недостатъци, които трябва да се изправят. С изключение на един, който не й убягна.

— Лили, косата ти е чудесна, както винаги, но не трябва ли да направиш нещо с нея?

Пак старата песен: Ти не си красива, Лили, но косата ти е много хубава…

— И така си е добре — отвърна Лили. Този ден тежките тъмни вълни бяха прибрани на тила; само понякога я оставяше да се вее свободно и да обрамчва лицето й. — Мия я поне три пъти седмично — прибави тя. — Както ме е учила мама.

— Не казвам, че е мръсна. — В гласа на Айрин прозвуча отчаяна нотка. — Но ти вече не си дете. Трябва да й придадеш форма.

— Прекалено е права да има форма. А не искам да се тормозя с къдрене.

— Не, не трябва да я къдриш. — Айрин помисли за момент. — Спомняш ли си картината, която видяхме в онази галерия на Левия бряг?

Бяха разглеждали десетки галерии със стотици картини.

— Не. Коя картина? Какво общо има това с косата ми?

— Египетската сцена. Онази огромната, която изпълваше цялата стена. Мисля си за прическите. Когато беше малка, за известно време имаше бретон. Може да ти отива и сега.

Лили първо се намръщи, но идеята израсна. В деня, преди да тръгнат от Париж, тя излезе сама, за да купи последни подаръци и забеляза свестен на вид фризьорски салон.

Влезе и обясни със знаци какво иска.

Фризьорът, много красиво момче, се усмихна и кимна.

След четиридесет минути великолепната коса на Лили бе по-къса, косо подстригана, с дълъг прав бретон, блестяща шапчица, която се мърдаше заедно с нея и се отпускаше, когато тя бе неподвижна.

Айрин бе възхитена.

— Изглежда чудесно, мила, подчертава ти скулите — рече тя, когато новата Лили се прибра. — Можем да купим някои нови дрехи, преди да се върнеш в Лондон. Може би две-три поли?

— Виж, промених си прическата по твоя идея. Обаче не искам някаква премяна като от женско списание.

— Както желаеш, мила. — Айрин отвърна поглед от дънките, шарените блузи и ярките шалове, визитна картичка на дъщеря й, и оправи собствената си спретната вълнена пола.

Нещо в жеста подразни Лили. Тя се покатери на леглото и започна да подрежда купените подаръци. Не погледна Айрин, когато каза:

— Можеш да си позволиш да харчиш за дрехи напоследък, нали, майко?

Знаеше, че забележката е мръснишка, точно каквато си бе обещала да не прави, но някак не можа да се сдържи.

— Не точно — отвърна Айрин тихо. — Всъщност, трябва вече да пестя. Смятах да ти кажа, купих къща.

Лили замръзна и не досгъна лилавия копринен шал за Рут.

— Какво къща? Къде?

— Не точно къща. Апартамент. В Стюарт, Флорида.

— Флорида? За Бога, защо?

— Топло е и е приятно. — Айрин прекрати разговора с едно махване на ръката.

Болката на Лили от изгубената любима къща във Фийлдинг се надигна отново. Тя не бе прекъсвала, само бе погребана. Шалът падна на земята, когато тя се взря в майка си.

— Спечели цяло състояние от старата къща, нали?

— Не, не състояние — отвърна Айрин. Тя сякаш не осъзнаваше, че отваря незараснали рани. — Петдесет и две хиляди долара. Но обзавеждането се оказа скъпо. Удивих се, никога не бях мислила, че…

Някакво диво животно впи зъби в Лили. То разкъсваше сърцето й и раздираше мозъка. Тя дишаше тежко и се свиваше, като така увеличаваше агонията.

Айрин пристъпи.

— Лили! Какво има? Какво стана?

Лили вдигна глава и впи поглед в Айрин, а в очите й имаше нещо като омраза.

— Продала си обзавеждането отделно? — попита тя в дрезгав шепот.

— Разбира се. На търг. Казах ти. Сигурна съм, че ти казах. Аукционната къща изпрати камион и вдигнаха всичко, даже старите покривки. Беше чудесно, толкова удобно. След това трябваше да си опаковам само дрехите. А от търга взех петдесет хиляди, почти колкото за къщата. Защо, само синият порцелан и вишневото стъкло… Лили, слушаш ли ме?

Докато майка й говореше, Лили бе станала и бе отишла в най-далечния край на стаята. Сега стоеше с гръб, опрян на вратата на стаята.

— Слушам, но не вярвам на ушите си. Боже милостиви! Не мога да повярвам!

Гласът й се издигаше и се удари в стените и тавана в стил рококо.

— Кучка! — изкрещя Лили, задавена от сълзите. — Гадна, алчна, себична кучка!

Думите се откъснаха от нея и отлетяха в пространството. За един момент Лили бе жена и дете, а мъките й се превърнаха в чудовище, което трябваше да бъде победено.

— Знаеше колко обичам къщата, всяка мебел, порцелана, старите покривки на Кент, всичко. Знаеше! И все пак го направи. Не си и помисли как ще го понеса. Когато ти се молех да не продаваш, ми каза, че изглупявам. Мислех, че поне си я продала цяла, но си призна, че си разпиляла всичко, че…

Айрин си запуши ушите, така че да не чува отровните думи и ужасните обвинения.

— Лили, престани! Престани да крещиш, чува се навсякъде.

— Не ме интересува! Не ме интересува кой ще ме чуе. Не ме интересува кой ще узнае какво си извършила. Искам…

— Млъкни! — Точно тази думичка, толкова нехарактерна за Айрин Петуърт Креймър, спря потока от обвинения.

Също както дъщеря си, Айрин бе пребледняла и трепереше. Също както Лили, тя си имаше стари рани.

— През целия си живот съм правила каквото мога. Нищо нямаше значение за мен, освен да се грижа за теб, да растеш в безопасност и удобство. Нищо друго. Направих всичко. Сама. Откак се роди, докато замина за Лондон, все ти бе на преден план.

— Едва когато се убедих, че си се установила и си щастлива, си позволих да помисля за себе си. Къщата и нещата в нея бяха единственият ми капитал. Не разбираш ли как… — Айрин замълча. — Не, разбира се, че не. Защо ли ти обяснявам? Ти си си егоцентрична от рождение. Такова ти е наследството — добави тя с горчивина.

После настана тишина.

Лили бе закрила лицето си с ръце и бе притиснала пръсти към челото си, като че ли те можеха да отмахнат болката от съзнанието й. Бавно отпусна ръце и погледна майка си. Лицето на Айрин бе сгърчено. Тя изглеждаше като стара жена, но у Лили нямаше угризения. Угризенията изискваха емоционални сили, а у нея не бяха останали.

— По-добре да не си говорим, докато не си готова да се извиниш — прошепна Айрин.

— Никога няма да се извиня — отговори Лили. — Никога.

„Никога не казвай никога“, все казваше Айрин на Лили, когато беше малка. Добър съвет. Лили вървя с часове след ужасната караница по улиците на Париж, ала не виждаше нищо. Не ядеше, защото не беше гладна, но малко преди единадесет осъзна, че й е студено. И че се чувства ужасно. И че в основата на това чувство бе голямата вина.

Върна се в стаята, където живееха с Айрин.

Майка й седеше в леглото в розов плетен халат и четеше списание на слабата светлина на нощната лампа.

— Здравей — каза Лили, като затвори вратата след себе си и заключи.

— Здравей. Вечеря ли?

— Не, не бях гладна. — Лили отиде до гардероба и си окачи палтото.

— Тук имаше пиле в някакъв сос. Вкусно беше, но и аз не бях гладна.

— Да, едва ли си била. Майко, съжалявам, че избухнах.

Шест часа беше дълъг срок.

— Да, скъпа. Сигурна съм, че съжаляваш. Нека просто да забравим за това, съгласна ли си?

Лили и Айрин преживяха оставащите двадесетина часа от съвместния им престой в Париж. По взаимно съгласие и по силата на навика те погребаха спора в завесата на неразбиране помежду им, в пропастта от неща, за които не говореха. Когато се разделяха, те се целунаха за довиждане, пожелаха си да бъдат внимателни и си обещаха да си пишат.

Лили, разбира се, не забрави нищо. Не можеше да спре да мисли за мебелите от любимата къща, за виковете към Айрин, за това, че всичко, което бе тачила толкова много, бе безвъзвратно разпиляно.

Бореше се с тъгата си през целия полет до Лондон. Как можеше да бъде толкова глупава и упорита? Предметите не са най-важното в живота. Тя беше жива и здрава и… толкова наранена отвътре. О, Господи, всичко бе свършено, разрушено, прекрасната й къща бе съсипана, омерзена, нямаше я вече. Да, всъщност я имаше. Можеше, да е много по-зле. Можеше да е опожарена и всичко наистина да бе изчезнало. Ала всичко беше толкова безсмислено. Айрин просто е можела да продаде картината на Констабъл.

Самолетът се приземи успешно. Лили се прибра, но не намери утеха у дома. Остави си куфара и отново излезе, за да хване автобуса за Националната галерия на „Трафалгар Скуеър“.

Защо не го бе правила преди? Осъзнаваше, че причините са много, но най-вече я беше страх. Знаеше, че има нещо странно около картината, която Аманда Манинг бе донесла като част от зестрата си, когато се бе омъжила за Сам Кент, около къщата на Уудс Роуд, около собственото й детство. Не бе искала да се рови в тези аномалии и несъответствия. Сега чувстваше, че трябва да го стори. Имаше непреодолима нужда да види отново част от това, което бе загубила, да притежава отново за миг онова, което някога е било нейно. И да се опита да разбере.

Избра ужасен ден. Училищата все още бяха затворени за коледната ваканция и Националната галерия бе пълна с дечица, доведени от родителите си с доброто намерение да придобият малко култура. Лили си проби път през семействата и забеляза човек от охраната. Той я упъти, че картините на Констабъл са изложени на горния етаж, в зала 7А.

Тя се качи, мина през един дълъг коридор и намери залата. По чудо беше празна. Нищо не смущаваше вниманието й към четирите картини на стената пред нея. Спря, взря се и затаи дъх.

Тези картини не приличаха по никакъв начин на това, което си бе представяла, нито пък на тъмната двуизмерна сцена, която висеше над камината във Фийлдинг.

Едно от платната бе истинско откровение. Казваше се „Колата със сено“ и пресъздаваше широко поле с тясно поточе в средата. Двама мъже си говореха в една празна каруца, сигурно си бяха оставили житото в близката мелница. На брега стоеше едно куче и ги гледаше. Цветовете пееха, а дълбочината бе невероятна. Човек сякаш чуваше селския говор на мъжете, усещаше мириса на лято и топлината на слънцето, напекло тухлите на мелницата, виждаше кучето да маха с опашка. „Господи“, прошепна Лили.

Тя стоя там петнадесет минути, като гребеше с пълни шепи от красотата, виталността и любовта, вдъхновили художника. Сетне нахлу неизбежната група от деца, които смутиха спокойствието й, но това нямаше значение. Сега вече знаеше. Айрин не бе продала картината, защото, както бе казала преди време, тя не се продаваше. Констабъл от Фийлдинг не приличаше на тези, защото бе груб фалшификат. Със сигурност. А майка й, знаейки за обичта на Лили към всичко под покрива на Сам Кент, не бе искала да й каже.

Лили не можеше да прости — раната бе твърде дълбока — но вече можеше да проумее една малка част от загадката.

 

 

Беше януари и Айрин можеше да слезе по Испанските стълби, без да й се пречкат туристите и амбулантните търговци. Виа Венето пък беше почти празна. Тя вървеше бързо, тъй като беше твърде студено, за да се наслаждава на гледката. Палтото й бе от тъмен туид, топло и с класическа кройка. Тя се сви в него и смело закрачи срещу насрещния вятър, за да стигне до фоайето на хотел „Екселсиор“. Той я очакваше. Тя бе увита с кожи, а от нея лъхаше лекият мирис на скъп парфюм.

Те се целунаха, а после намериха спокойно ъгълче и поръчаха кафе и малки чашки кристалночиста Стрега.

— Как е Лили? — попита Лон, докато се измъкваше от самурените кожи. — Хареса ли ти Париж?

Айрин стана, за да си съблече палтото, сгъна го и го положи спретнато на облегалката на близкия стол.

— Лили е добре, удивително слаба. И Париж е чудесен. Но…

— Какво? — попита Лон. — Изглеждаш разтревожена. Какво се случи?

— Скарахме се жестоко. Лили изприказва ужасни неща, обвини ме… Не, не съм справедлива. Просто беше ядосана. Спогодихме се.

— Майките и дъщерите често имат спорове — рече Лон меко. — Това се очаква.

— Да — съгласи се Айрин. — Сигурна съм, че си права. А и при тези обстоятелства…

Тя не довърши и двете жени се погледнаха, преди да си кимнат разбиращо. Нямаше нужда да обличат с думи общите си спомени. Магията развали Лон.

— Разкажи ми още за Лили, щастлива ли изглеждаше?

— Горе-долу, ако се изключи това-онова — каза Айрин замислено. — Успях да я питам и за Андрю Мендоса.

— Е, и?

— Наистина са приключили, преди около две години.

— Слава Богу. А Хари Креймър?

— Не го е споменавала. Реших, че ще е най-добре да оставя нещата така.

— Да, умно си решила. — Стрегата вървеше елегантно, а внимателният сервитьор се появи с още кафе, само като видя една повдигната вежда.

— Достатъчно за Лили — отсече Айрин твърдо. — Кажи ми какво да правим. Защо избра Рим? Студено е и е влажно.

— Знам. Изглеждаше добра идея, преди да дойда. Мислех си за Сицилия. Някоя къща на село. Можем да почакаме до пролетта. В Сицилия се запролетява рано.

— Звучи чудесно — рече Айрин с неподправен възторг.

 

 

Два месеца, след като Лили се върна от Париж, през февруари 1974, Рут обяви, че има предложение да правят оранжерия в едно селище по южното крайбрежие на име Лаймингтън. Беше на два часа път с влак и те обикновено не приемаха поръчки толкова далеч от Лондон, но работа се намираше трудно, така че решиха да отидат и да проучат нещата на място.

Лаймингтън се оказа богат на криволичещи улички, излизащи от тази част на Атлантика, гледки към остров Уайт и търговска улица с открит пазар. Градчето излъчваше чар.

— Някак ми напомня на Фийлдинг — каза Лили на Рут, когато свършиха с клиента и седнаха в едно кафене до гарата.

Рут сбърчи нос.

— Мразя всичко селско. Което ме прави странна птица. Англичаните, предполага се, носят любовта към земята във всяка своя фибра.

— Може би затова и аз съм така — призна Лили. — Защото съм половин англичанка.

Напоследък Рут се бе отказала от естествената храна. Тя глътна вкусното парче сладкиш и попита:

— На колко години си била, когато баща ти е починал? Никога не си казвала.

— Не съм била родена. Загинал е в автомобилна катастрофа, докато майка ми е била бременна.

Рут присви очи.

— Лили, как така никога не си споменавала бащиното си семейство? Срещали ли сте се?

— Не. Потърсих ги, но нямах късмет. А и не мисля, че бракът на нашите е бил щастлив, защото майка ми въобще не споменава Хари Креймър.

— Това е често срещано име, но не като Смит и Джоунс. Може да се провери.

— Би могло. Но аз не можах да го проследя. Анди ми помагаше да търсим, когато… — Лили замълча.

— Анди да върви по дяволите — отсъди Рут твърдо. — Трябва да има Креймърови навсякъде. Даже тук в Лаймингтън. Ще ти докажа. — Тя изчезна за миг и се върна с телефонния указател в ръка. — Ето — рече тя, докато го отваряше, — обзалагам се… — Рут замълча.

— Какво има?

— Има само един Креймър.

— Е, и? — настоя Лили.

— И той се казва Хари.

Рут предложи Лили веднага да навърти номера в лаймингтънския указател. Тя си го преписа, но забеляза, че влакът за Лондон тръгва след по-малко от петнадесет минути. Щеше да се обади от къщи. Не казаха нищо повече. След няколко дни Рут очевидно забрави случката. Лили, разбира се, помнеше всичко.

„Може да е жив“, бе казал Анди преди години. Идеята може би не беше толкова абсурдна, за каквато Лили винаги я бе мислила.

Тя вдигаше слушалката в дневната си по няколко пъти на ден, но така и не се обади. В разговора с Рут, който произведе такива смайващи резултати, имаше нещо магическо. Лили искаше да се върне в Лаймингтън и да види дали може да съживи вълнението, което бе усетила, когато видя името Хари Креймър черно на бяло. Можеше да го направи сама. Не се нуждаеше от Рут Оуенс, а най-малко пък от Анди Мендоса.

Насрочи пътуването за неделя. Връзките не бяха добри като през седмицата, така че й отне часове. Стигна до Лаймингтън след два. Гарата бе празна, улиците — също. Лили усети за момент студения следобеден въздух. Отиваше на сняг. Сигурно ще удари на камък. Сигурно трябва да се обърне и да се прибере. Не, дошла е дотук. Глупаво е да се отказва сега.

Кафето, в което бяха чакали влака с Рут, беше затворено. И да имаше хотел с уютно фоайе, тя не го виждаше. Беше твърде студено, за да търси топло местенце с телефон. Единствена възможност оставаше будката на ъгъла.

Вратата не се затваряше добре. Вятърът я пронизваше, очите й сълзяха, носът й течеше. Тя вдигна слушалката.

Какво, за Бога, щеше да каже? Здравейте, мисля, че съм ви дъщеря. Не, разбира се, че не. Само дето мислеше, че може да са роднини. А ако той кажеше не, не е възможно, щеше да затвори телефона. Какво лошо имаше? Нямаше какво да губи. Приготви си монети и набра номера с ледена ръка.

На третото позвъняване се обади мъж. Лили пусна монетата, изчака я да падне, изчака и пиукането, което означаваше, че се обажда от уличен телефон.

— Мога ли да говоря с господин Хари Креймър?

— На телефона. — Имаше приятен глас, красив и твърд.

— Господин Креймър, не сме се срещали, но и аз се казвам Креймър. Лили Креймър. Мъча се да открия някакви роднини.

— Разбирам. Американка сте, нали?

Както винаги акцентът й, твърде малко повлиян от четирите години в Лондон, я бе издал.

— Да — призна тя. — Но баща ми беше англичанин.

— Колко интересно. Не мисля, че имам роднини в Америка, но никога не се знае със сигурност, нали? Светът е малък. Вижте, разбирам, че се обаждате от уличен телефон…

— Да. А и съм в Лаймингтън само за малко.

— Защо не дойдете да се видим? Ще се радвам да пийнем чай. Можете ли сега?

След петнадесет минути Лили седеше в една малка къщичка над лаймингтънския залив, отпиваше от хубавия чай и опитваше топлите кифлички с девънширска сметана. Дневната бе пълна с избелели покривки и удобни възглавници, а във въздуха се носеше ароматът на огъня в камината. Срещу Лили седеше нисък, деликатен човек с бяла коса. Имаше голям бастун с позлатен връх, който държеше в ръце, носеше черни очила. Хари Креймър бе сляп.

— Глаукома — обясни той. — Изгубих си зрението преди десет години. Не знам какво щях да правя без моята Клодет. — Той потупа по коляното жената до себе си. Можеше да я открие без колебание, като че ли помежду им имаше тайна форма на общуване, която не изискваше обичайните сетива.

— Нека обясня за съпругата си — рече той. — Клодет е французойка. Не говори английски. Един от онези хора, за които е невъзможно да научат друг език, освен собствения си. Срещнахме се в Париж през четиридесет и шеста и стояхме там до преди няколко години. За съжаление трябваше да я доведа тук. Но се налагаше заради здравето ми. Трудно е да се премести двойка старци като нас след толкова много време. Аз се разбъбрих, а вие сте дошла с цел. Добре, госпожице Креймър, разкажете ми за семейството си, а аз ще видя дали познавам някого. Всички Креймърови имаме отлична памет.

Лили погледна Хари Креймър, после жена му. Клодет бе едра жена с майчинско излъчване и голям бюст, облечена със син пуловер и сива пола. Косата й бе опъната на кок, а в скута си имаше плетка. И може би не схващаше и дума от разговора, но разглеждаше Лили разбиращо. Тя промърмори нещо на френски.

— Клодет казва, че съм ви притеснил — преведе той. — Съжалявам, че липсата на зрение ме прави такъв досаден стар глупак. Ще ми кажете ли какво ви тревожи, мила моя?

— Нищо. Наистина. — Лили не можеше да каже, че през петдесета не би трябвало да е имал жена или да е бил в Париж.

— Много добре. Какво ще ми кажете за бащиния си род?

Самата учтивост, такива бяха и двамата. С което ставаше още по-трудно.

— Нищо — заекна Лили. — Затова съм тук. Както споменах, бил е англичанин. Майка ми се е казвала Айрин Петуърт, преди да се ожени. От Фийлдинг, Масачузетс. От нея знам, че Хари Креймър, баща ми, е загинал в автомобилна катастрофа, преди да се родя. Никога не е говорила много за това, така че когато чух името ви си помислих, че може би не ми е разказала точно и…

— Помислихте, че си струва да опитате — каза старият човек меко. — Разбирам. И наистина съжалявам. Никога не съм бил женен за друга, освен за скъпата ми Клодет. Почти тридесет години. И нямаме деца.

Една невероятна възможност по-малко. Лили се извини, че ги е обезпокоила и не след дълго си тръгна.

Клодет я изпрати, а после се върна и взе плетивото си. Няколко мига двойката стоя мълчаливо. Хари Креймър проговори пръв:

— Може би трябваше да я отпратя, когато позвъни, но ми се струваше прекалено безсърдечно. Така или иначе, дал съм дума. Не можех да й кажа нищо, нали? Жалко. Изглеждаше приятна млада жена. Хубава ли е?

— Много — увери го жена му. — И наистина е жалко. Но ти нямаше избор.

— Не — измърмори Хари. — Не мисля, че имах.

Клодет се присегна и го целуна по бузата. Стаята изстиваше, така че тя сложи поредната цепеница в огъня и се замисли за удобството и спокойствието на живота им тук. Слава Богу, че Хари не си науми да изравя отдавна погребани скелети.