Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (14)

13

Лондон, Ню Йорк, Фийлдинг, 1975-76

— Погледнете насам, госпожице. Благодаря, достатъчно.

Човекът със светлометъра направи още няколко странни движения и се отдалечи. Лили погледна отчаяно Питър Фаулър, единствената позната физиономия в помещението. Питър бе погълнат в разговор с един гримиран мъж на средна възраст и това усили сюрреалистичното й чувство.

Една жена се приближи до синята платформа, на която тя седеше. Предполагаше се да изглежда като дневна, но се намираше в едно телевизионно студио. Лили бе заобиколена от светлини, кабели и жици, както и от хора, които се щураха наоколо, като че знаеха какво правят. Това явно не знаеше само тя.

— Успокойте се, госпожице Креймър — каза жената с усмивка. — Аз съм Шарън Райт, продуцентката, и ви обещавам, че това ще е едно много свободно шоу. Ще се справите отлично. — Тя повиши глас. — Всички по места, моля. В ефир сме след три минути.

Господи! Какво правеше там? Как бе успял Питър да я убеди да участва? Устата на Лили бе пресъхнала, дланите й се потяха. Питър и другият мъж, Иън Чеймбърс, водещият, дойдоха и седнаха при нея. Някъде в тъмнината зад островчето блясък светна червена лампичка. Прозвуча музика. Операторът се приближи и насочи камерата към лицето на Иън Чеймбърс.

— Добър ден — каза той. — Днес мои гости са Питър Фаулър, британският редактор на едно от най-успешните американски списания, „Лайфстайл“, и Лили Креймър, дизайнер на кухни. Така че не се учудвайте, че днес ще си говорим за новото съзнание, свързано с кухните. Кога всички се превърнахме в чревоугодници? — Тонът му бе лек и спокоен, като на някой съсед, който се бе отбил на раздумка. Лили бе толкова напрегната, че ноктите й оставяха следи по дланите.

— Трябваше да бъде готвач — обясни Питър, когато й се обади в шест и половина тази сутрин. — По-точно готвачка, някаква дама от Англия със собствена телевизионна програма. Но точно снощи тя взе, че получи апандисит. Чеймбърс току-що ми телефонира да ме пита ще имам ли нещо против да гостувам сам. Аз предложих да покани и теб.

Ето така стана, че Лили седеше сега под жестоката топлина на прожекторите и слушаше как Питър и Иън Чеймбърс си говорят за кухнята като символ на статуса, като барометър за състоятелност.

— Няма повече уют — започна Чеймбърс. — Това ми липсва. Жена ми ремонтира нашата скоро. Сега е като лаборатория, цялата в стомана и черно стъкло.

— Високи технологии — съгласи се Питър. — Всяка джаджа, за която си мечтал. А си мисля, че единственото нещо, за което модерните дами използват кухните, е да претоплят замразени храни или полуфабрикати.

За момент Лили забрави къде се намира. Тя се наведе напред.

— Слушайте, и двамата не знаете какво говорите. — Мъжете се обърнаха и я загледаха. — Добрата кухня кара сърцето да пее. Тя е нервният център на къщата, особено сега, когато почти никой няма прислуга. Трябва да е красива, удобна и практична. А цялата тази глупост с рибените филета си отиде заедно с миниполите. Жените са по-заети от всякога, но когато имаме време, ние наистина готвим, с любов, внимание и умение. Честно.

— Честно какво? — попита Чеймбърс. — Мислех, че простата, приготвена с любов храна, е честна.

Питър показа съгласие и Лили подхвана отново.

— Вие, хора, описвате една жена, която си седи вкъщи и пече хляб. Жената днес е по-скоро лекар, адвокат или пък брокер. Може би все още пече хляб, но за собствено удоволствие, а не за да задоволява прищевките ви.

Именно камерата, която жужеше току до брадичката й, припомни на Лили, че е казала всичките тези думи пред хиляди хора. Затвори си устата. Коленете й трепереха и тя благодари на Бога, че не стои права. Питър й се усмихна.

— Ето едно изказване за свободата на жената — обобщи Иън Чеймбърс. — Клиентите ви жени ли са, Лили?

— Не, и това, което вие наричате „свобода на жената“ няма нищо общо с темата ни. — Ритъмът на разговора я завладяваше отново и я преизпълваше с убеденост. — Въпрос е просто на справедливост — продължи тя. — Всички ядем, и мъжете, и жените, така че защо всеки да не се научи и да готви? И да поиска красива и удобна кухня, където да го прави?

Питър поклати глава и се приближи към водещия, за да се противопостави на Лили.

— Но в „Лайфстайл“ открихме, че най-прекрасните кухни се намират в къщите на хора, които не са и мечтали да готвят сами, елитът, свръхбогатите. В края на краищата, не е ли всичко въпрос на пари?

— Не. Мислите така, само защото списанието ви черпи информация от ограничен кръг източници — опонира Лили. — Обикновено къщите, които снимате, ви се предлагат от специалистите по вътрешно обзавеждане. Повечето от тях не биха приели да дадат само съвет или да се ангажират с някаква дребна работа. Правят цялата къща с вносни коприни и антична мебел или не правят нищо.

Сега забрави напълно камерите. Лили бе погълната в спора с Питър и Иън Чеймбърс, поклащаше вълнистата си тъмна коса, размахваше ръце, когато искаше да подчертае нещо, и се разпростираше върху въпрос, който й бе познат и я засягаше лично. Докато я прекъснаха на средата на изречението.

— Благодаря ви, Лили Креймър, дизайнер, и Питър Фаулър, британски редактор на „Лайфстайл“. Опасявам се, че нашето време приключва. Следващата седмица мои гости ще бъдат…

Чеймбърс изговори пред червеното око на камерата последните си реплики. После прожекторите угаснаха и Шарън Райт се появи от мястото си зад ъгъла.

— Жестоко, Иън. Всичко е готово. Благодаря и на двамата. — Тя се обърна към Лили. — Специални благодарности, че успяхте да дойдете толкова бързо. Бяхте чудесна. Не забравяйте да гледате шоуто. Утре следобед в пет.

— Утре следобед? — Очите на Лили се разшириха от удивление. — Но преди да започнем, казахте, че сме в ефир.

Останалите се засмяха.

— Скъп спомен от дните, когато правехме всичко на живо — поясни Шарън Райт. — Сега записваме. Рискът е много по-малък.

— Така че ако стоях зле или бях казала ужасни неща, никой нямаше да знае, освен вас?

— Абсолютно никой — съгласи се Иън Чеймбърс. — Съжалявам, трябваше да обясня. Но вие не бяхте ужасна. Защо жена ми не бе поговорила с вас, преди да похарчи цяло състояние за този ужасен кухненски ремонт?

В таксито до Питър Лили се улови, че мисли не за телевизионния си дебют, а за милия човек до себе си. Питър Фаулър бе много специален.

Приятелството им се зароди преди осем месеца, когато Питър звънна, за да каже, че в „Лайфстайл“ замислят статия за работата на Лили, защото тя е заела една празна пазарна ниша, „между архитект и декоратор“, както се изрази самият той. Докато статията се пишеше, Лили, Питър и един фотограф споделяха буквално и дните, и нощите. Когато свършиха, тя бе открила две истини за себе си.

Първата бе относително проста. Най-добрата й и вълнуваща работа бе свързана с готвенето и храненето. Текстът на Питър обобщи: „Всичките проекти на Лили са оригинални и хитроумни, но кухните и трапезариите й са истинско откровение, синтез между кича на Нова Англия и помпозността от Стара Англия, който някак си се получава…“

Втората истина бе по-сложна.

Двамата продължиха да се виждат, след като статията бе завършена. Лили не бе сигурна какво точно изпитва. Питър бе забавен, отличен компаньон и не й беше безразличен, но, очевидно, не по начина, по който той виждаше нея.

Нещата излязоха на бял свят една нощ, когато вечеряха в малката й къща, в комбинираната дневна и трапезария, която тя бе докарала почти до съвършенство, поне за миниатюрните й размери.

— Лили, да не нахлувам в нечия чужда територия? — попита Питър изведнъж.

Лили вдигна глава от даровете на морето, които поднасяше.

— Не разбирам.

— Имаш ли си някой друг?

— Друг мъж ли имаш предвид?

Той се усмихна.

— Напоследък може да е и друга жена. Но не променя въпроса.

Тя му подаде чинията.

— Не. Не и нещо специално. Какво те накара да го помислиш?

— Ти. Вече е май. Познаваме се от януари, но сега, когато завърших статията, ми показваш ясно, че времето ми е ограничено. Виждаме се веднъж седмично, може и два пъти, ако съм много настоятелен. Така че ми се ще да ме осветлиш веднъж завинаги как стоят нещата. Или как не стоят.

— Да не би да е заради миналия четвъртък? — попита тя меко.

Питър се намръщи и кимна.

— Предполагам.

Миналият четвъртък дълга разходка в топлия, слънчев следобед, страхотният апартамент на Питър в Мейфеър, бутилка вино — резултатът бе неизбежен, освен ако не го бе възпряла. Тя не го възпря. И научи нещо за себе си. Сексът като спорт не беше за нея. Питър се оказа играч от световна класа, но тя виждаше само лицето на Анди, чуваше гласа му, усещаше неговите ръце.

Питър Фаулър я люби нежно и внимателно на килимчето пред камината, но освен чисто физическата реакция, тя не почувства нищо. Ледът беше твърде здрав, за да се стопи, и той го усети.

По-късно, в къщата на Мазбро Роуд, когато Питър поиска обяснение, тя започна да рови из храната си.

— Съжалявам. Ти нямаш вина. Бях напрегната.

Той посегна и я хвана за ръка.

— Хей, няма нужда да обясняваш нищо. Това не е тест и двамата не си пишем оценки. Добрият секс се нуждае от време. Просто си мислех, че сме преминали на следващия етап от нашата, както го наричат, връзка, макар че мразя тази дума. Но после ти беше хладна, както винаги. „Звънни ми следващата седмица, Питър…“. Какво става, Лили?

Тя се замисли за момент.

— Предполагам, че не искам никого прекалено близо до себе си, даже и теб. Не се доверявам лесно. Би ми се искало, но не успявам.

Той стана и започна да рови из бутилките в един шкаф.

— Имаш ли скоч? Виното не ми се струва достатъчно силно. Ето, има. — Той си наля и се върна на масата.

— Слушай, чувал съм за теб и Анди Мендоса. Имаше куп клюкари, които умираха да ми разкажат.

Лили понечи да каже нещо, но Питър вдигна ръка.

— Не, нека довърша. Ако следваме класическия сценарий, тук е моментът, когато аз питам какво е станало и ти ми разказваш ужасна история. Но, както казват, не върви, Лили. Всички имаме белези и незараснали рани. Такъв е животът. Възрастните събираме отломките и продължаваме нататък.

— Добре — каза тя след малко.

— Добре? Какво означава това?

— Означава, че те разбирам.

— Но нищо няма да се промени. Ти просто искаш да си бъбриш и да се смееш с някого от време на време. — Той си изпи скоча и отново стана. — Съжалявам, Лили, прекалено съм стар за това. Стигнах до този етап в живота си, когато имам време само за истински неща. Евтините имитации ми вдъхват досада.

Не бяха се срещали от онази нощ през май до този августовски ден. Така че Лили подбираше думите внимателно.

— Питър, много мило от твоя страна, че издейства да ме поканят в шоуто. Благодаря ти.

Той успя да се засмее.

— Такъв съм си аз, старият мил Пийти. — Той я хвана за ръка. — Да си останем приятели, Лили. Обичам да губя достойно.

Тя стисна пръстите му.

— Приятели — повториха.

На следващия ден Лили включи телевизора към пет, изпълнена с трепетно очакване. След секунди чу познатата тема и този път разбра, че това са части от стар английски мадригал. После се появи компютърна графика с две говорещи глави, последва ги Иън Чеймбърс, а накрая — Питър и самата тя. Лили гледаше удивена. Като че ли съзерцаваше непозната, жена, която не бе виждала. Телевизионната Лили бе толкова жизнерадостна, толкова подвижна и общителна, даже остроумна.

Четиридесет минути след като Чеймбърс пожела на зрителите довиждане, телефонът й звънна.

— Госпожице Креймър, обажда се Шарън Райт от „На гости при Чеймбърс“. Откак излязохме в ефир, хората постоянно ни се обаждат да питат къде могат да ви намерят, за да ремонтират кухните си.

Лили се усмихна. Нещата се подреждаха точно както Питър бе обещал — точно така я убеди да участва в шоуто въпреки ужаса й от телевизията. Освен това, на този етап от живота си тя се нуждаеше именно от това, защото преди няколко месеца Рут бе обявила, че се жени за един декоратор и иска да работи с него. Щеше да е най-добре съдружието между Оуенс и Креймър да се разтури.

Лили бе съсипана, но не можеше да направи кой знае колко. Подписа договора за разтурване, който Рут размаха под носа й без правни консултации, макар че по-късно разбра, че е трябвало да поиска обезщетение срещу правото на доскорошната си съдружничка да ползва общата им клиентела. Започна да си търси поръчки самостоятелно. Това се оказа една много трудна задача.

Рут винаги бе отговаряла за изявите на двойката. Лили бе работила относително на по-заден план преди статията на Питър, а и тя бе прочетена от малко хора в сравнение с публиката на „На гости при Чеймбърс“. След телевизионното шоу всичко се промени. Изведнъж Лили бе на път да постигне забележителен успех, дори да събере малко слава. Трупаха се не само потенциални клиенти, поканиха я да гостува в още две телевизионни програми и четири-пет радиопредавания. Понякога се поглеждаше в огледалото и се усмихваше. Започваше да става знаменитост.

Като че ли в потвърждение на това, през август й се обади един американец на име Дан Кери, агент, който я караше да подпишат договор. Беше навлязъл в една телевизионна новост, кабела, и искаше тя да размисли върху възможността да се премести в Ню Йорк и да започне собствено шоу. Лили намери идеята за абсурдна — но запази визитката му.

Малко преди Коледа Питър й звънна да й каже, че „Лайфстайл“ е продадено.

— Сега нещата движат някакви нафукани икономистчета. Ще променят прицела, каквото и да значи това. Много промени на върха и половин дузина редактори на улицата, включително и аз.

Лили му съчувстваше и изпитваше известна вина, защото шоуто на Йън Чеймбърс, което се бе оказало златна възможност за нея, за Питър се превърна в нещо като лебедова песен, но нямаше кой знае какво да се направи.

В края на февруари 1976, по-малко от година след телевизионния й дебют в „На гости при Чеймбърс“ Лили бе толкова заета, че реши да си наеме секретар и счетоводител. Ала ако щеше да има персонал, нямаше да може да продължи да работи от малката си дневна. И тя започна да си търси офис. В един дъждовен мартенски следобед търсенето я отведе в едно лондонско предградие, известно като Майда Валей, където погледът й случайно бе привлечен от колекцията готварски книги, изложени в книжарницата на ъгъла.

Лили си погледна часовника, реши, че може да отдели петнадесет минути, и влезе. Не обърна внимание на множеството в другия край. Заинтересува я купчината еднакви книги. Корицата бе в синьо и бяло, картината представляваше еврейска звезда, оградена от бодлива тел, а заглавието бе „Агония, проучване на израелската политика на Западния бряг“. Автор бе Андрю Мендоса.

Тя взе един екземпляр. От задната корица я гледаше Анди. Ъгловатото лице, умните очи, които гледаха света с леко снизхождение зад роговите очила, полуусмивката — той не се бе променил и й бе болезнено познат. Лили погледа снимката, усети как сълзите й напират и остави книгата.

И вдигна глава, за да срещне живия поглед на автора.

Анди раздаваше автографи на една маса отляво. Множеството, което го закриваше, когато тя влезе, се бе разпиляло. Сега той беше сам и я гледаше. Взираха се един в друг. Той се попривдигна.

Какво искаше да направи, да се обърне и да избяга или да стои твърдо на мястото си? Да го оплюе? Да заплаче? Да се държи обикновено и изискано? Само й се струваше, че има избор. Да го види без предупреждение и без да има време да вдигне гарда, всичко това я изпълни с непреодолима радост и дълбоко отчаяние.

Мигът алхимия като че ли продължи цяла вечност, но всъщност трая само секунди.

Една жена се приближи по наелектризираната ос между погледите им и развали магията.

— Господин Мендоса, исках да се срещнем, защото…

Анди се обърна към жената, усмихна се, взе книгата, която тя му подаде, и каза нещо. Лили изтърва екземпляра на „Агония“, който държеше, и избяга.

Два дни й се гадеше, имаше треска и трепереше независимо колко увеличаваше отоплението. Абсурд, казваше си. Всичко бе свършило. Преди почти четири години. Беше хванала грип, не се разболя, защото видя Анди Мендоса. Ала знаеше, че точно това е причината, и че не би могла да предвиди кога ще се случи отново. Лондон бе неизброден град, но и двамата с Анди станаха знаменитости. В този ограничен кръг пътищата им все някога щяха да се срещнат.

В неделя тя си наложи да излезе и да си купи вестници с надеждата, че те ще й отвлекат вниманието от него. „Агония“ беше във всички списъци на бестселърите. В „Обзървър“ имаше статия, отразяваща срещата между Анди и израелския посланик:

„Откога сте специалист по външните работи, господин Мендоса? Струва ми се, че сте натрупали реномето си в други области“.

„Аз съм експерт по това как високопоставените злоупотребяват с властта, господин посланик. Точно това става на Западния бряг. И като човек, чиито корени са същите като вашите…“

Лили смачка вестника и го хвърли в кофата заедно с чаените листа.

По-късно същия ден си включи радиото — и чу как интервюират Анди заедно с министъра на външните работи. Изход нямаше. Анди Мендоса изведнъж се оказа по-голям от живота, сякаш изпълваше хоризонта, плаваше над Темза и летеше над улиците и парковете. Той съсипваше любимия град на Лили — Лондон.

Лошо ли беше това? В един момент в книжарницата той сякаш понечи да я заговори. Може би точно сега се бе измъкнал от дългия си зимен сън и щяха да се срещнат и да поговорят. Може да започнат отново.

Точно тази истина призна тя пред себе си през тези два ужасни дни. Би дала душата си да започнат отново. Другото признание бе, че Анди явно не споделяше тези чувства. Ако не беше така, щеше да се обади много отдавна. Даже и да не смееше заради начина, по който бе прекратил връзката им, нямаше да я пусне да излезе от книжарницата. „Лили“, щеше да извика, „почакай, моля те“. Сетне би я отвлякъл в някое кафене или кръчма, биха поговорили и…

И всичко бяха само фантазии. Анди Мендоса очевидно не се интересуваше повече от Лили Креймър.

Изведнъж Англия сякаш се сгромоляса върху нея. Страната не беше наистина нейна, а на Анди. И тук тя щеше да бъде вечната жертва на способността му да й причинява смъртна болка. Трябваше да се махне.

Обади се на Питър Фаулър.

— Питър, как изглежда Ню Йорк?

— Ню Йорк? Както всичко, което си чела, чувала и гледала по филмите. Голямата ябълка. Убийственият град. Домът на най-големите, най-умните и най-хитрите. Залозите са големи до небето, а печели само този, който играе. Да извадя ли още няколко клишета?

— Няма нужда — рече Лили. — Тези стигат.

— Да, предполагам. Лили, да не се местиш в Ню Йорк?

— Може би. — Каза това, но не беше истина. Колебание нямаше, беше решила. Намери визитката на Дан Кери на бюрото си и в понеделник му позвъни.

През всичките дълги часове на полета до Ню Йорк, Лили държа пръстите си сплетени около триъгълно парче злато. Беше нейният талисман, който откри преди толкова години във Фийлдинг. Окачи го на верижка и сега го носеше на врата си. Замисли се за тайнствените думи на иврит, които бяха изписани: „да забравя“… Тя се връщаше у дома, за да забрави, но и за да запомни.

През първите си месеци в Америка Лили се посвети на непрекъсната работа. Шоуто, което Дан Кери й бе измислил и бе продал на един малък кабелен оператор, беше първо в списъка. Сценаристите от телевизията се отказаха от идеята на Лили програмата да се казва „Пир на колела“ и измислиха по-обикновеното „Къде да похапнем“, което, казаха, щяло да се приеме по-добре. Лили бързо научаваше правилата на играта в новия й свят. Вдигна рамене и се съгласи със смяната на заглавието, въпреки че я смяташе за ужасна.

Веднъж продължила кариерата си, трябваше да намери и къде да живее. Лили си бе донесла двадесет и две хиляди долара, най-вече от продажбата на лондонската къща, но реши да не се опитва да си купи нещо в Манхатън, където цените на имотите изглеждаха астрономически. Дан й помогна да наеме апартамент в една нова сграда на Източна Осемдесет и втора улица, последната в града, както поясни, и тя подписа обширен договор, скъса си нервите да запомни, че има и допълнителна клауза, обзаведе апартамента и се нанесе. Останалите осемнадесет хиляди вложи във взаимоспомагателна каса, която обещаваше високи лихви.

Всичко това отне огромно време и енергия. Уикендът на Деня на труда^[1] през 1976 беше първият свободен за Лили, откак бе пристигнала в Ню Йорк. Той започна с една ужасно топла петъчна вечер. Апартаментът бе климатизиран, но нюйоркските улици бяха непоносими. Тя съжали, че не е успяла да избяга от града за трите свободни дни.

На следващата сутрин в шест, тъкмо на зазоряване, Лили изведнъж се събуди и осъзна, че е решила нещо, докато е спяла. Облече дънки и фланелка и събра малко дрехи в леката чанта.

До седем и тридесет стигна до летище „Ла Гуардия“. В Бостън беше в девет. След четиридесет минути таксито й приближаваше Фийлдинг. Лили се увеси на прозореца — гледаше и очакваше да я връхлети чувството, че се връща у дома.

В покрайнините на града имаше нова бензиностанция на самообслужване и нов търговски център. Паркингът бе претъпкан.

— Това е Фийлдинг, госпожице — обяви шофьорът.

— Да, знам.

— Добре, къде искате да отидете?

— Завийте надясно ей там. Ще ви кажа кога да спрете.

Таксито остави Лили в далечния край на Хейвън Авеню, до библиотеката. Тя беше затворена за празниците. Улицата бе тиха. Лили тръгна на юг към магазините, като се чудеше дали ще види познати. А дали те ще я разпознаят? Надали. Не видя никого. Хейвън пустееше. На няколко места беше отворено, например в магазина на Петуърт, но между лавиците имаше само неколцина купувачи. Без съмнение, заради новия търговски център.

Тя вървеше бавно и тъжно заради промяната, но си казваше, че е неизбежна. Слънцето се издигна и стана горещо. Щеше да стигне до Уудс Роуд след минута и там щеше да бъде по-хладно.

Когато зави по познатия маршрут, Лили почувства истинско удоволствие. Наоколо все още стояха старите дървета. Те сякаш я поздравяваха за добре дошла.

Забави крачката още повече, като внезапно обзет от стеснение влюбен младеж, после седна под един бор, като се наслаждаваше на момента и забавяше края му. Мина момче с въдица. Беше като герой от картина на Норман Рокуел: дете на около десет, с рошава тъмна коса и лунички. То огледа Лили любопитно.

— Добре ли сте, госпожице? — попита детето след миг.

— Да — увери го Лили. — Благодаря ти, че попита. В Уилок ли отиваш да ловиш?

— Да. Страхотно кълве напоследък.

— Успех.

— Благодаря. — Той продължаваше да се върти, очевидно искаше да пита още нещо. — Тук някъде ли живеете?

— Не, живяла съм, но вече не.

— О, на гости, а?

— Точно така. — Лили не можа да устои. — Знаеш ли старата къща на Кент? — попита тя.

— Голямата, надолу по пътя? Разбира се. Там ли отивате?

— Не точно. Спомних си, че е там, и исках да я видя отново.

— Пътят стига малко след моста. Но вчера вратата беше затворена, собствениците не се появяват много.

Вратата беше нова. Преди я нямаше. Лили стана и отупа дънките си от боровите иглички и тревата.

— Познаваш ли ги?

— Не, не точно. Татко казва, че е лудост хора без деца да купуват такава голяма къща. Особено след като не са тук през повечето време.

Лили промърмори нещо в съгласие и двамата повървяха в мълчание за около десет минути, после стигнаха до началото на пътя. Спряха. Две големи, назъбени врати, побити в камък, стояха затворени с верига и катинар. Обилната лятна растителност не позволяваше да се види къщата.

— Виждате ли, казах ви, че е затворена — рече момчето.

— Да, каза ми. Ще се върна в града. Успех с рибата!

Той махна за довиждане и се отдалечи. Лили направи няколко крачки обратно, почака секунда-две, после се обърна да провери. Момчето си отиде и пътят бе празен.

Тя влезе в гората. Имаше повече храсталаци, отколкото си спомняше, добре, че обу маратонки. Веднага си спомни, че наблизо има отровни храсти. Още бяха там, едва не стъпи направо при тях. После зави в западна посока и накрая стъпи на една пътека, която минаваше покрай до болка познатата растителност. През юни дърветата цъфтяха с бели цветове, а сега листата им блестяха в есенни багри. Тя очакваше да види пилчарника. Вместо това изведнъж се намери на една зелена ливада.

Сърцето й заби до пръсване. Разрушеният пилчарник го нямаше, а на негово място светеше голям правоъгълен басейн, облицован с плочки и покрит с фибростъкло. От едната страна имаше малка постройка, очевидно към него. Всички прозорци бяха с капаци. Тя постоя още малко, като се опитваше да осъзнае какво й подсказва къщата.

Хора без деца, които не я използват твърде, слагат порти и строят басейн, трябва да са богати. Какво, тогава, би трябвало да са направили със самата къща? Тя стисна очи в усилието да преглътне сълзите. Абсурдно бе да плаче, без да знае дали въобще има защо. Загубата на пилчарника не значеше много. По дяволите, басейнът бе страхотно допълнение. Постройката към него блестеше в синьо и кафяво. Защо да строят нещо в унисон, ако са променили голямата къща?

Единственият начин да се убеди бе да продължи. Така и направи надолу по пътеката, вече разширена и очертана със заоблени тухли. И това добре. Пътечките в старата градина бяха очертани по същия начин. Едно време тази водеше към задната врата и кухнята. Все още беше така.

Лили се приближи към къщата отстрани и веднага забеляза, че всичко е наред. Нищо не бе променено, а само подобрено.

Гледа дълго през прозорците и си представяше всяка стая. Накрая се отправи към задната страна. Верандата още бе цялата в бръшлян, а изящният прозорец на трапезарията бе непокътнат. „Слава Богу“, прошепна тя в съкровена благодарствена молитва.

Завесите бяха спуснати и Лили така и не видя вътрешността на къщата без мебелите, които познаваше и обичаше. Така е по-добре, разсъди тя, когато се върна в Ню Йорк. По-добре да няма никаква представа от промените, които са станали. Някой ден, когато къщата бъде отново нейна, тя ще претърси всеки антиквариат в Нова Англия. Ще отиде на всеки търг. Колкото и време да отнеме, ще възстанови всичко. Някой ден.