Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (4)

3

Фийлдинг, Масачузетс, 1955-63

Повечето хора в градчето Фийлдинг съжаляваха малката Лили Креймър, която живееше в голямата къща на Уудс Роуд само с един родител.

Именно майката на това дете, Айрин Петуърт Креймър, притесняваше гражданите и будеше съчувствие спрямо Лили. Айрин бе една от тях, родена и отраснала във Фийлдинг, но все им се струваше някак съмнителна. Беше напуснала дома си преди години и може би щяха да я забравят съвсем, ако през 1951 не се бе върнала вдовица с малка дъщеричка. Оттогава леко отрицателните мнения ставаха все по-ясни.

Например Айрин никога не позволяваше на Лили да я нарича „майче“ или „мамичко“. Малкото момиченце трябваше да казва „майко“. Друг пример: според Роуз Кармайкъл, която чистеше у Креймърови, детето трябвало да се отнася изключително внимателно с играчките си. „Скъпи са, Лили“, все така казва Айрин, докладваше Роуз.

Всеки път на излизане от къщата на Уудс Роуд Роуз отиваше в бакалията на главната улица да поклюкарства.

— Не знам какво ще стане от Лили — каза тя веднъж там. — Не е правилно, както я възпитават.

Другите жени поклатиха глави и зашумяха неодобрително.

— Айрин Петуърт или Креймър — рече едната, — женитбата не я е променила въобще. — А сега си придава важност, защото живее в голямата къща.

— Нищо ново под слънцето — додаде друга. — Айрин винаги си е придавала важност. Израсна студена като айсберг и такава си остана. Иска да направи и бедното мъниче такова.

Те обаче не знаеха, че мъничето си е намерило какво да обича. Много преди да осъзнае какво прави родната й къща неповторима в красотата й, Лили отправи цялата си любов и доверие към нея. В съзнанието й тя замести бащата, когото не познаваше.

— Умря, когато ти се роди — обясняваше Айрин, колчем Лили попиташе. — Тогава се върнахме вкъщи.

До момента, в който стана на пет и всички жени в бакалията говореха за нея, Лили си бе извадила две заключения от неохотното обяснение на Айрин. Смъртта на баща й бе свързана някак си с нейното раждане, тя бе някак виновна за това, а домът бе мястото, където хората не умираха и всички бяха в безопасност.

— Живяла си тук като малка, нали? — продължаваше тя да разпитва майка си.

— Да, живяла съм във Фийлдинг. Както и всички от фамилията Петуърт.

Лили разбираше, че Айрин се е казвала Петуърт, преди да се омъжи за онзи, който после е починал. Това, което никога не разбра, бе, че фамилията Петуърт не бе живяла в къщата на Уудс Роуд.

Откри този факт чак следващата година, когато стана на шест и тръгна в първи клас на училището „Ейбрахам Линкълн“. Трябваше да свикне госпожица Уайт да я нарича Лилиан — никой друг не използваше пълното й име — както и да приеме някои други обстоятелства около, израстването си.

Айрин не усещаше какво става, докато през един дъждовен ноемврийски следобед не реши да вземе дъщеря си след училище. Лили трепереше и едва се сдържаше да не заплаче, докато тичаше откъм игрището. Обвиненията се изсипаха, още щом скочи в стария Шевролет.

— Вярно ли е, че нашата къща всъщност не е наша?

— Глупости, Лили, естествено, че е наша.

— Госпожица Уайт каза, че е на някакви други хора на име Кент.

Айрин окаменя и не отговори.

Историята се изсипа отведнъж.

— Госпожица Уайт ни прочете надписа в коридора срещу кабинета на директора. Пише, че човек на име Самюъл Кент е дал пари, за да построят училището и да го нарекат на Ейбрахам Линкълн.

Айрин кимна утвърдително.

— Знам, Лили. Бях в същото училище като малка. Казвала съм ти.

Лили хлипаше неудържимо.

— Да, но госпожица Уайт каза, че господин Кент е построил и нашата къща. И всички, които са живели там, винаги са се казвали Кент. Казва, че това е къщата на Кент.

Айрин пое дълбоко дъх.

— Стига плака, Лили. Семейство Кент са притежавали това място и то се е наричало „Къщата на Кент“. Но сега то не е тяхно, а наше.

Въпреки простичкото обяснение болката от разкритията на учителката не отмина. Лили почувства заплашено самото си съществуване. Всички чувства, които Айрин не й позволяваше да изрази, бяха съсредоточени в голямата къща с покрив от каменни плочи, подове от дъб и веранда с пълзящи глицинии. Въпреки че нямаше баща, тя все пак бе в безопасност заради квадратните стаи, двете големи камини и трапезарията, пълна с бляскаво цветно стъкло. А сега госпожица Уайт бе направила убежището на Лили по-опасно и уязвимо. И тя трябва да се държи за къщата с всички сили, или семейство Кент ще дойдат и ще отнесат всичко.

Във Фийлдинг ги имаше много. Докато навърши седем, Лили вече четеше фирмите с надписи „Аптека Кент“ и „Застрахователна компания Кент“. Добре че нито едно от тези места не бе голямо колкото универсалния магазин на Петуърт.

— Във Фийлдинг има много хора с име Петуърт, нали? — попита тя майка си тревожно.

— Да — съгласи се Айрин, докато се взираше в това, което шиеше. — Защо?

— Чудех се кои са повече: Петуърт или Кент?

— Боже, какви ги мислиш, Лили. Нямам никаква представа. Във всеки случай, имаш много братовчеди с име Петуърт.

Лили виждаше тези далечни роднини само по Коледа. Всяка година по това време Айрин я водеше в една къща на другия край на града, където живееха много Петуъртови. Разменяха си подаръци, изглеждаха дружелюбни, но никога не идваха в къщата на Уудс Роуд. Лили научи нещичко за миналото чак на девет — в четвърти, клас.

Учителката се увличаше от местната история. Тя им разказа за двадесетимата заселници, които пристигнали от Англия през 1650, избрали мястото на четиринадесет мили югозападно от Бостън и го нарекли Фийлдинг.

— Един човек на име Джозая Кент дошъл във Фийлдинг през 1652 и заградил участък от река Уилок, за да си направи мелница. Построил я и оттогава се нароило семейство Кент. — Погледът на учителката проблесна върху Лили. — Естествено, другото ни първо семейство са Петуъртови. Лили, твоите предци са били предимно земеделци, преди Том Петуърт да стане мелничар и да вземе мелницата на Кент. Това станало през 1756.

Лили слушаше съсредоточено. Ето още един момент, в който Петуъртови са заменили Кент, точно както те с майка си на Уудс Роуд. Това й даде малко успокоение, но тя копнееше да научи повече за своята къща. Кой я е построил? Кога? Попита майка си, но Айрин отвърна, че не си спомня нищо определено и отново подсказа с изражението си, че ще е по-добре да сменят темата. Лили познаваше до болка това изражение и обикновено отстъпваше при появата му, но винаги продължаваше да мисли за онова, което бе възбудило любопитството й. И рано или късно питаше пак.

Въпросите на Лили за починалия й баща например винаги караха очите на Айрин да се зареят, а устните й да се стиснат. Когато обаче стана на дванадесет, Лили реши да повдигне въпроса отново.

Айрин работеше върху покривките за столовете в трапезарията. Моделът бе с рози върху фон екрю. Бавна, безкрайно мъчна работа, но докато Айрин бродираше, беше спокойна и уверена.

— Възстановявам покривките от преди години — обясняваше тя. Сега столовете бяха облечени в кафяво кадифе и Айрин каза, че няма да ги преоблече, докато не подготви покривки за всичките осем. Лили си мислеше, че това може да отнеме цял живот.

Следобедът, когато Лили зададе въпроса си, русокосата глава на майка й бе приведена над гергефа и не се вдигна, когато Лили попита:

— Не можеш ли да ми кажеш нещичко за баща ми? Знам, че е умрял, когато съм се родила, но какво друго?

Айрин продължи да шие.

— Беше англичанин. Живях в Англия, докато ти се роди, а после той умря и се върнахме вкъщи.

— Значи съм половин англичанка?

— Точно така.

— Защо умря?

— Никой не знае защо хората умират, Лили. — Айрин винаги държеше на правоговора. — Искаш да кажеш, как е умрял. Автомобилна катастрофа.

Лешниковите очи на Лили приемаха цвета на обстановката или на облеклото й. Когато бе съсредоточена, както тогава, те сякаш ставаха по-тъмни, синьо-зелени.

— Аз била ли съм в колата?

— Не точно. Не беше родена. На път беше.

Ето нова информация, повече яснота. Лили скочи напред в стремежа си да се възползва от доброто разположение на Айрин още малко.

— Как му беше първото име?

— Чие?

— На баща ми, разбира се.

— Не ми дръж такъв тон, моля те — каза Айрин меко. Никога не крещеше, даже когато бе ядосана. — Казваше се Хари Креймър.

— Приличам ли на него? Имаш ли снимки?

— Не, не приличаш много на Хари Креймър.

— На кого тогава? — попита Лили. — И на теб не приличам.

— Мисля, че приличаш. Поне мъничко. Всъщност, има стотици предци, на които би могла да приличаш, поколения женитби и сродявания. Особено в град като Фийлдинг.

— Но…

— Ако нямаш нищо против — прекъсна я Айрин, — не намирам тази тема за много приятна. И наистина не ми се иска да продължаваме по нея.

Край на питането. И потвърждение на подозренията на Лили. Майка й не е тъжила, когато съпругът й е починал. Ако не е умрял, са щели да се разведат. Лили се почуди дали англичаните правят така. Същият следобед тя си взе колелото и отиде в библиотеката. Лили направо поглъщаше книгите, откак откри на колко много въпроси могат да отговорят.

Не се разочарова — там имаше купища информация за Англия.

— Опитай това, Лили — настоя библиотекарката госпожица Демел. — Дикенс ще ти хареса. — Книгата, която й предложи, се казваше „Детска история на Англия“.

Лили поклати глава. Косата й бе с цвят на тъмен махагон, много права, гъста и винаги блестяща от чистота. Носеше я къса, с бретон и той се вееше, когато си мърдаше главата. Айрин все казваше: „Не си красива, Лили, но косата ти е чудесна“. Лили често се отчайваше заради малкия си чип нос, заради смешния цвят на очите си или леката трапчинка на брадичката, но харесваше косата си.

Сега тя отметна несъзнателно тежкия бретон и не прие предложената от госпожица Демел книга.

— Обичам Дикенс, но сега искам нещо за самата Англия.

— Така ли? — Мис Демел звучеше учудена. — Защо пък Англия?

— Защото баща ми е бил англичанин.

— О, да — съгласи се библиотекарката. — Знаех, но съм забравила. — Естествено, че знаеше — във Фийлдинг хората си знаеха и кътните зъби. Важното за Лили бе, че госпожица Демел не се опита да задуши любопитството й. — Да видим какво има тук.

В края на проучването си Лили реши, че повечето неща днес в Англия са като в Америка, а не стари и отживели като в „Оливър Туист“ и „Големите надежди“. Значи Айрин е щяла да се разведе с Хари Креймър, ето защо не говори за него. Особено след смъртта му, причинила тъга и покруса — сигурно се е чувствала ужасно заради плановете си.

Малко след тринадесетия рожден ден на Лили госпожа Кармайкъл обяви, че се пенсионира. Айрин каза, че не могат да си позволят да наемат нова помощница, защото Лили расте и се нуждае от повече дрехи. Ще трябва да чистят сами. Лили би се оплакала, но все още обичаше къщата твърде много.

Всяка съботна утрин Айрин миеше сините съдове и стъкларията в трапезарията, докато Лили бършеше праха и чистеше. Не се оплакваше, обичаше да лъсва до блясък златистия парапет на дъбовото стълбище, докато успее да се огледа в него. А когато цялата досадна работа свършеше, тя винаги си отпускаше една тайна награда. Отваряше облицованите с кедър чекмеджета и шкафове горе, вдишваше дървесната миризма и гледаше старите покривки за маси и легла, прибрани и опаковани внимателно.

Съдържанието на чекмеджетата подновяваше старите въпроси. Айрин бе купила къщата изцяло обзаведена, но кой бе избирал всички тези неща? Кога? Каква бе историята на тази къща? Една съботна утрин, докато помагаше в чистенето, й се стори, че самите стени я насърчават да узнае тайните и разгадае загадките. Така че отиде отново в библиотеката.

— Разбира се, скъпа — рече госпожица Демел. — Старата къща на Кент си има история, и то каква. Изненадана съм, че майка ти не ти я е разказала.

Лили вдигна рамене, а библиотекарката замълча и й подаде, малка книжка на местното Историческо общество „Фийлдинг през 19 век“.

— Всичко е тук — увери я тя.

Лили се нахвърли върху книгата. Умираше си да я прочете, но не отиде право вкъщи. Вместо това си остави колелото зад някакви храсти на пътя и отиде през гората до най-далечната част на имота им. Това беше един стар разрушен пилчарник, където не трябваше да се ходи, защото беше опасно — чудесно място да останеш сам за по-дълго. Лили се настани със скъпоценната книга и я прегърна, преди да я отвори.

Намери, каквото търсеше, почти веднага. „Старата къща на Кент на Уудс Роуд“ бе заглавието под бледата снимка от 1890. Кленовите дървета отпред бяха по-малки, до верандата имаше кон и двуколка, но иначе снимката можеше и да е от вчера.

Лили въздъхна с наслада. Къщата й бе същата, както си е била, както щеше да бъде. Освен че вече не принадлежеше на семейство Кент, а на майка й и на нея.

На следващата страница имаше два абзаца текст.

Най-голямата и важна къща във Фийлдинг е построена от холандски дърводелци през 1870 по поръчка на Самюъл Кент. Къщата на Кент има четиринадесет стаи, построена е по европейски проекти и е една от първите с вътрешна канализация. Първите й обитатели са Самюъл Кент и жена му — нюйоркчанката Аманда Манинг.

Освен очарователния си вид, къщата на Кент има още една особеност — това е единственото място във Фийлдинг, където може да се открие истински шедьовър. В преддверието виси картина на Констабъл — сватбен подарък на Аманда от родителите й. Сега собственик на къщата е Томас Кент, синът на Аманда и Самюъл, който живее там с жена си, Джейн Шилтън от Дедъм по баща, и дъщеря си, кръстена Аманда на баба си.

Лили прескочи към началото на книгата. Мис Демел я бе научила да гледа годините на издаване. Тази книга бе от 1921. Ето защо не обясняваше, че къщата на Кент сега е къща на Креймър, но за останалото би трябвало да не лъже.

Момичето отгърна още една-две страници и намери снимки на Аманда Манинг Кент и съпруга й Самюъл. Аманда бе много красива със старомодната си рокля и прическа. Сам изглеждаше, като че искаше да се засмее, но е останал сериозен, защото са го снимали. Лили веднага си ги представи в голямата къща на Уудс Роуд.

Кога си отиде, Айрин я чакаше разтревожена.

— Лили, къде беше? Трябваше отдавна да си тук.

— Ходих в библиотеката. Госпожица Демел ми даде една стара книга за Фийлдинг. Там е и нашата къща. Виж.

Айрин се поколеба, сетне взе книгата. Погледна снимката на къщата и прочете кратките обяснения. После безмълвно я върна на Лили.

— Познаваше ли ги? — попита Лили. — Трябва да си познавала поне Аманда.

Айрин се обърна и тръгна към кухнята.

— Разбира се, че не. Родила съм се, след като тя е починала.

— Не бабата — настоя Лили и последва майка си по коридора. — Другата Аманда. Тази, която според книгата е живяла тук и е била дъщеря на Джейн и Томас Кент.

Айрин белеше моркови над мивката.

— Да, сигурно. Поне по физиономия.

Лили беше разочарована.

— Мислех, че сте били приятелки, но предполагам, че е била по-малка от теб.

— Да — съгласи се Айрин. — Малко. Слушай, Лили… — Айрин се спря, а пръстите й се свиха около ножа. — Не трябва да споменаваш за Аманда пред никого в града.

— Защо? — Лешниковите очи на Лили се разшириха. — Странно.

— Тя замина и имаше скандал. Хората не обичат да се споменава. В крайна сметка, тук все още има твърде много хора от семейство Кент.

Нямаше смисъл от повече въпроси. Изражението на Айрин се вкамени. Всъщност, младата Аманда не интересуваше Лили. Двамата първи обитатели на къщата изглеждаха къде-къде по-романтични.

След като прочете книгата, Лили си представяше Самюъл и Аманда всеки път, когато отваряше чекмеджетата от кедър и ровеше из тънките покривки. Понякога като че чуваше музиката и смеха, изпълвали къщата през онези дни. Лили си обеща, че когато порасне и един ден къщата стане нейна, ще прави големи празненства, за да може този звук да се завърне.

Лили не бе мислила много за картината над камината в преддверието, докато не прочете за нея в книгата на Историческото общество. С майка си рядко използваха тази стая. Предпочитаха дневната заради меките кресла и дивани. Гостната не беше удобна. В нея имаше твърда викторианска мебел с резбовани дървени рамки и възглавници, облечени в червено кадифе. Според книгата обаче важна бе картината.

Лили се върна в библиотеката. „Констабъл, Джон, 1776-1837“, прочете тя в справочника на великите художници. „Заедно с Търнър, Дж. М. У., най-известният английски пейзажист“. Искаше повече информация, но не знаеше къде да търси. Госпожица Демел бе в болнични, а Лили не познаваше заместничката. Така че трябваше да чака.

През онази нощ Лили не можа да заспи. Когато чу, че часовникът удари един, тя стана и слезе в гостната.

Лили постоя за малко в тъмнината в пристъп на споделена любов с къщата. Накрая включи мраморната лампичка на една от мраморните маси и веднага дръпна тежките кадифени завеси, така че майка й да не види светлината, ако е будна. После се обърна и се вгледа в картината.

Лили не знаеше нищо за изкуството. Уникалността на картината си оставаше за нея загадка. На нея имаше поле, сеновал, няколко големи дървета и един-двама души. Не я развълнува с красотата си, а с мислите, които породи. Картината на Констабъл е била дадена на Сам и Аманда. Висяла е над камината, откак са се нанесли. Принадлежеше на къщата — а значи и на нея.

Лили тръгна да угася светлината. Лампичката осветяваше само част от едната стена, а другата оставаше тъмна. След всичките тези години забеляза тапетите чак сега. Бяха на венчета от тъмни рози върху бежов фон. Едно от чудесата на къщата бе, че тапетите в гостната не бяха сменяни от самото начало. „Толкова рядко използваме стаята“, обясняваше Айрин. Това бе истина, но истина бе според Лили и че тапетите трябва да са избелели.

Погледна картината отново. Висяла е там, откак тапетите са били сложени. Значи зад нея трябва да са чисти и ярки… Лили не можеше да устои — трябваше да погледне.

Тя притегли един от столовете по-близо до камината, покачи се на него, попремести картината, но не видя, каквото искаше. Прикриваше с тяло светлината. Тя си прехапа устната и се поколеба. Ами ако стане беля? Ами ако повреди скъпоценния Констабъл? Но нямаше — щеше да бъде — много внимателна.

Картината бе по-тежка, отколкото очакваше. Лили се напъна и я свали от кукичката. После я остави на земята, подпря я на стола и слезе. Отстъпи няколко крачки, погледна стената, който се бе открила, и затаи дъх.

Новооткритият тапет бе истинско прозрение. Розите бяха яркочервени, а стъблата им — зелени, фонът бе кремав, не блудкавото бежово, което бе гледала през целия си живот. Сам и Аманда бяха избрали ярък, весел десен. Гостната им е била определена за празненства и добро прекарване на щастливи хора.

— Ще намеря начин да я подновя — прошепна тя. — Когато стана богата и известна, също ще правя тук празненства, а тапетите ще бъдат също както по времето на Сам и Аманда. — Това бе обещание пред духовете им.

Лили погледна картината на Констабъл. Не беше по-различна от този ракурс, но все пак изглеждаше особено. Зад затворената врата часовникът удари два, време за лягане.

Лили се покачи на стола, хвана рамката и погледна да види точното място на кукичката. Тогава видя хартията между рамката и платното. Без да се колебае, тя посегна и лекичко я взе.

— Когато окачи обратно картината и слезе от стола, Лили занесе находката си близо до лампата. Сетне разгъна хартията много внимателно и откри, че това е малък плик. Вътре имаше нещо, но отпред на плика — нито дума. Обърна го. Беше запечатан, а отдолу имаше няколко думи, написани с избеляло мастило. Гънките затрудняваха четенето, но не беше невъзможно. „Кордова, Испания. Домът на…“. М-нещо си, но не можа да прочете останалото. Мастилото бе зацапано, като че ли не беше засъхнало, преди пликът да бъде сгънат толкова пъти.

Лили устоя на изкушението и не го отвори. Ако не искаше да скъса написаното, й трябваше инструмент. Пиличката за нокти щеше да свърши работа.

Въобще не й хрумна, че смущава обичните си духове и че Сам и Аманда може би нямаше да одобрят.