Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)
Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308


16

Ню Йорк и Лондон, 1982

— Изглеждаш много уморена, толкова ужасен ли беше полетът? — Лили прибави ръчния багаж на Лон към двата куфара и я последва заедно с Питър в дневната на къщата на Десета улица.

— Не е от полета, просто в Испания не ми бе никак лесно.

— И всичко това за нищо — рече Питър с горчивина. — Само защото онзи мошеник Крендъл е въртял нещо солово.

Лон поклати глава.

— Не. Джереми изпълняваше нареждания. — Тя потъна в едно канапе, събу си обувките и си вдигна краката. — Налей по нещо, Питър. Лили, седни тук, да те виждам. Сега, кажете ми пак какво стана. Не мисля, че разбрах всичко в таксито.

Питър се зае с бутилките и чашите, така че започна Лили.

— Просто е като бял ден. Успяхме. — Тя си погледна часовника, беше осем вечерта. — За да бъдем точни, от последните четири часа ние вече притежаваме тридесет и един процента от акциите на „Бейс и Демър“. Надминаваме Рандолф Демър.

— Но как? Кой ви продаде акциите си? Откъде пари?

Лон звучеше превъзбудено, а Лили реши, че тя е даже по-изтощена, отколкото изглежда.

— Купихме дела на Луиз Демър, мамчето на Харви Майкъл.

Питър раздаде питиетата.

— Спомняте ли си какво ми каза момчето? Че майка ме мрази стария Демър? Ние решихме, че това я прави лесна мишена и Лили отиде да се срещнат. Оказа се, че сме прави.

— Добре, а парите? — попита отново Лон. — Джереми каза, че няма смисъл да се разговаря с членовете на борда, докато не попълним касата на Ел Пи Ел. Ето защо…

— Джереми излъга през перлено белите си зъбки — прекъсна я Лили. — Възползва се от нашата неопитност.

Питър беше дал на Лили чаша шери, която тя държеше, но не отпиваше.

— Първо трябва да разбереш това. Не знаем защо, но от един момент нататък с развитието на това, което той наричаше план, той започна да ни дава лоши съвети. А най-лошият бе онази димна завеса, че ни трябват повече пари да завършим превземането. С Питър разбрахме това малко след като ти тръгна, така че отидохме в любимата банка на Питър и получихме парите.

— Не е толкова любима и не е толкова просто — добави Питър. — Но достатъчно. Ще продадем петте списания, които не желаем. Така е логично. И… — Той погледна Лон. — Лили е права, изглеждала твърде уморена за всичко това. Ще запазя подробностите от сделката с банката за друг път. За момента, вярвай ми, се оправяме.

— Само още едно нещо трябва да научиш веднага — каза Лили. — Имаме писмено уверение от Уила Грейсън, че ще гласува за нас. В замяна на привилегировани акции от Ел Пи Ел. Така че не само надминаваме Демър, но и контролираме борда. Демър загуби, спечелихме ние.

Лон не ги гледаше, а се взираше в пространството.

Питър бе на кушетката до нея. Той стана и започна да разтрива врата и раменете й.

— Ако смяташ, че сме били страшно нагли да направим това, без да се консултираме с теб, мога само да кажа, че трябваше да действаме бързо, теб те нямаше и не знаехме как да те намерим.

— Не, няма нищо. — Лон сложи ръката си върху неговата и му се усмихна. Усмивката бе слаба, но поне се опитваше. — Направили сте правилното нещо. Победата означава винаги това.

Това, както разбра тя, бе направил и Диего. Изцеди я до крайност, разтвори я и изучи от начало до край. Победи я след всичките тези години. Диего победи. Лон погледна бързо Лили и усети как сълзите й парят в очите.

Лили не забеляза. Все още си мислеше за триумфа от следобед.

— Лон, един въпрос. Да имаш представа какви са мотивите на Джереми Крендъл?

— Няма собствени мотиви. Следва инструкции. — Искаше да спре дотук, но Лили я гледаше толкова настойчиво, че не можеше. — Виж, не мога да обясня всичко. Има нещо общо с мен и… с някого в Испания.

Лили едва не попита дали този някой не е Мендоса, дали връзката й с групировката не е лична. Въздържа се. Не тук и не сега.

— Добре, достатъчно е. — Лили си допи шерито и стана. — Казваш, че това няма нищо общо с Ел Пи Ел, с мен или с Питър. Това го прави твой проблем. В което няма нищо лошо, след като всичко свърши добре. Сега мисля, че трябва да се махаме оттук и да те оставим да поспиш.

— Не си отивайте — помоли Лон. — Така и така няма да спя. Прекалено съм развълнувана. Останете. Ако не сте яли, винаги можем да измислим вечеря.

Лили поклати глава.

— Не мога, скъпа, може би само Питър.

— Сигурна ли си? — попита Лон. Очевидно не искаше Лили да си тръгва.

— Сигурна е — отвърна Питър вместо нея. — Докато те нямаше се случи и още нещо. Дойде един стар приятел. Лили е влюбена. — Подхвърли го леко, закачливо, сигурен, че тя няма нищо против Лон да знае.

— Не сега — отсече Лили кратко. — Ще разкажа на Лон за това по-късно.

Тонът й бе рязък. Питър вдигна рамене.

— Както искаш.

Лон погледна двамата, понечи да стане, но Питър я спря с ръка на рамото й.

— Остани на място. Аз ще изпратя Лили.

Той последва Лили във фоайето и тя го захапа с дрезгав шепот.

— За Бога, Питър, може да е свързана с Мендоса по начин, за който си нямаме и представа. Трябва ми време да обясня за Анди.

Той се плесна с длан по челото.

— Права си. Съжалявам, беше глупаво.

— Няма нищо. Но не казвай повече. И не оставай до късно, тя изглежда ужасно.

— Лаская се да смятам присъствието си за желано и нужно — прошепна той. — Казват му нежна грижа.

Така явно мислеше и Лон, защото той си тръгна много след полунощ.

 

 

Лили беше обещала на Анди да се срещнат в „Хилтън“ за по питие преди лягане. Пристигна в десет и петнадесет. Той чакаше в бара и се взираше в чашата приведен. Тя се намести до него.

— Здрасти! Какъв е този мрачен вид?

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Заради теб.

— Заради мен? Защо?

— Защото закъсняваш. Бях убеден, че няма да дойдеш.

Лили не отговори. Барманът се приближи и тя поръча „Перне“ с лимон. Изчакаха, а после се преместиха на една маса в най-отдалечения ъгъл.

— Да не си се колебаела дали да дойдеш? — попита Анди.

— Не, въобще. Задържаха ме. Приятелката ми позакъсня с връщането, трябваше да отидем до тях и да поговорим. Отне време.

— Плащам си за греховете, нали? — рече той меко. — Очаквам да изчезнеш без нито дума, защото аз направих така.

Тя се заигра със сламката си.

— Не стана точно така, но е интересно как го възприемаш. Не е много подходяща основа да продължим, нали?

— Не много.

— Какво да правим тогава? — Тя се наведе. — Какво да правим, Анди?

— Зависи от много неща. Аз знам какво искам да направя.

— И може би трябва да ми кажеш — рече тя. — Този път искам да знам точно какво искаш.

Той бавно отдели пръстите й от чашата и ги сплете със своите.

— Искам да прекараме остатъка от живота си заедно. Искам да се оженя.

Лили почака за миг, като държеше ръката му и се бореше с вихър от чувства, които не можеше да проумее. Стана твърде бързо и дойде в твърде объркан за живота й момент. Още се страхуваше колко е уязвима спрямо него.

— Не още — рече тя накрая. — Сега е мой ред да кажа, че ми трябва време.

— Добре. Но значи ли това, че не искаш да си отида?

— Да, точно това значи. — Тя шепнеше. — Моля те, не си отивай.

— Няма — обеща той.

След два дни, докато разказваше на Лон за Анди, Лили успя да го формулира по-добре.

— Едно време го обичах толкова много. Толкова ме боля, когато ме изостави. Все още го обичам, но не мога да отключа веднага всички врати. Нали има смисъл?

— Да. — Лон си разбъркваше кафето постоянно, защото трябваше да прави нещо с ръцете си. — Има смисъл за мен. Ако той не беше Мендоса, може би нямаше да разбирам толкова добре.

— Приятелят ти в Испания, този, който се опита да ни спре, и той ли е Мендоса?

Лон кимна.

— Очаквах да се досетиш. Да. Те са необикновено семейство. Невинаги приятни, но забележителни. — Тя постави ръка върху тази на Лили. — И могат да бъдат много опасни, мила.

Точно каквото й каза и Анди преди години, несъмнена истина, но с едно изключение.

— Анди не е опасен — настоя Лили. — Той не прилича на семейството си. Казах ти, не може да ги понася. Моля те, не съди за него от роднините му. Искам да го харесаш.

— И аз искам да харесам този необикновен Мендоса — добави Лон с усмивка. — И ще го харесам, сигурна съм. Кога ще се срещнем?

— Скоро — обеща Лили. — Четиримата. Вие с Питър, Анди и аз.

— Двойна среща на моята възраст — рече Лон сухо.

— Ти нямаш възраст — настоя Лили.

Днес Лон беше отпочинала, не така уморена и вглъбена, както снощи.

— Всеки има. Все повтарям това на Питър. Много е глупав. Заслужава някой на неговата възраст. — Тя вдигна ръка, за да възпре репликата на Лили. — Добре, не ти. Но някой като теб.

— Хората обикновено не мислят какво трябва и какво заслужават — рече Лили. — Повечето просто искат и това е.

— Да. Независимо дали е добре или не.

Лоялността на Лили към Питър изискваше да се възпротиви.

— Мисля, че Питър би бил добър за всекиго. Той е толкова мил, а и знаеш, че те обича.

— Знам. Имах предвид, че аз не съм подходяща за него. Ала Питър е упорит. Много ми е трудно да продължавам да отказвам, а на моята възраст трябва вече да съм се научила.

Лили не можа да се въздържи.

— И колко е това?

— Не, недей. — Лон се засмя. — Даже и ти недей. Някои тайни ще си отидат с мен в гроба.

Звучеше жизнерадостно и лековато, а Лили нямаше нищо против да й угоди.

— Добре, няма да отгатвам. — Тя си погледна часовника. — Трябва да съм в студиото след час. Да ставаме.

Беше почти три. Ресторантът бе на практика празен. Сервитьорът дойде и бързо представи сметката при знака на Лили. Лон настоя да плати. Събраха си нещата и излязоха на Първо Авеню.

— Ще те оставя — предложи Лон. — Към града съм, на път ми е.

Двете пресякоха улицата, за да хванат по-лесно такси. Застанаха пред елегантен антиквариат. На витрината имаше надпис: „Само за професионалисти“. Беше забранено да пристъпваш прага без декоратор. Лили го погледна, после пак.

Лон вдигна ръка. Едно такси спря.

— Таксито…

— Ти продължавай — рече Лили почти шепнешком, докато се взираше във витрината на магазина.

Лон измърмори някакво извинение към шофьора и освободи колата.

— Какво има? Какво става?

Тя се приближи, за да погледне витрината, очаровала така Лили. Бяха шест махагонови стола от времето на кралица Анна с красива ръчна дамаска. Тя затаи дъх, поколеба се само миг, а сетне каза с лек тон:

— Чудесни са, нали?

— От моята къща са — рече Лили. Беше казала на Лон за дупката в земята — единствената останка от дома й във Фийлдинг. Лон не й съчувства особено. Не бе особено впечатлена и сега.

— Може и да не са — противопостави се тя. — Как може да си толкова сигурна?

— Така. Майка ми направи покривките. Заместители на оригиналните. Отне й години. Така и не разбрах, че е свършила. — Последните й думи отзвучаха през рамо, докато тя пристъпваше към вратата. Беше заключено, но магазинът не беше затворен. Лили натисна звънеца.

Прие ги пълен мъж с остър поглед. Изглеждаше сякаш под тезгяха има пистолет и може да изтъргува всичко, което нюйоркските улици му предложат.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Шестте стола на витрината всъщност трябва да са осем — рече Лили. — При вас ли са другите два?

— Да, всъщност са при мен. Но ги няма покривките.

— Покрити са с кафяво кадифе, нали?

— Точно така. — Той отметна глава и я загледа. — Откъде знаете?

— Бяха в родната ми къща. Преди години. — Витрината беше върху висока платформа, свързана с вътрешността на магазина. Лили погали червеникавото дърво на елегантния крак и прокара пръст по релефния цвят на розата на седалката.

— Къде е била къщата ви? — попита мъжът.

— Във Фийлдинг, около Бостън.

— Може би — отвърна той. — Намерих ги в Бостън. Мисля, че двойката, която ми ги продаде, ги е купила на някаква разпродажба преди години.

— През 1972 — помогна Лили. — Колко искате за осемте?

— Мила, къде ще сложиш осем стола за трапезария? — възпротиви се Лон, проговаряйки за пръв път, откакто бяха влезли.

— Не знам. На склад. Няма значение. Колко? — запита Лили отново, докато си вадеше чековата книжка.

— Две хиляда и двеста — рече мъжът. — Класически стил, много стари. С отстъпка, разбира се. Предполагам, че една от вас е оформител.

— Не, не сме — отрече Лили и се обърна към Лон. — Виж, не мога да покрия две и двеста. Ще ми заемеш ли парите?

— Разбира се, но не мисля…

— Не продаваме на широката публика — отсече мъжът, като я прекъсна.

Лили не обърна внимание на протестите на Лон и се обърна към търговеца.

— Аз не съм широката публика. Гледате ли телевизия?

Той отново отметна глава и я загледа.

— Чакайте. Така си и мислех, че ми изглеждате позната. — Той щракна с пръсти. — Сетих се. „Къде да похапнем“. Лили Креймър.

— Точно така. Ще ми продадете ли столовете, без да ме карате да ви водя оформител?

Той се засмя.

— Не, съжалявам. Доколкото знам, не се продаваше.

Трябваше да се задоволи с това и с обещанието, че той ще намери бостънските си партньори, ще ги пита дали са купили други неща на същата разпродажба и дали не биха искали да ги продадат.

Лили написа чек на търговеца, а Лон — на нея.

— Гаранцията ще ти я дам по-късно — обеща Лили. — Вече закъснявам за работа.

Лон махна с ръка.

— Няма значение. Но все още не знам какво ще правиш със столовете.

Лили не отговори. Това не можеше да се обясни. Обърна се към мъжа.

— Запазете ми ги няколко дни. Ще намеря как да ги складирам и ще ви се обадя къде да ги пратите до края на седмицата.

Помисли, че Лон ще предложи да ги съхранява, но това не стана и Лили си замълча.

Лили намери и купи столовете и това трябваше да я въодушеви, но всъщност само направи загубата й още по-остра.

— Продължавам да се разкъсвам — призна тя на Анди през нощта в леглото. — Всеки път, когато си помисля, отново ми се гади.

Той не се опита да й противоречи. Погали я по косата, целуна я и я привлече към себе си.

— Добре, тогава помисли практически — предложи той. — Какво искаш да правиш със столовете?

— Не знам. Определено няма да се впишат в този апартамент.

— А в голяма къща някъде извън града? На поносимо разстояние от Манхатън, но вън от хаоса.

— А в рая? В момента съм малко затруднена. Взех парите за столовете от Лонола Перес.

— Трябваше да ми се обадиш. Чуй ме, скъпа, сигурно не съм се изяснил добре. Нещата наистина се промениха от времето на Хакни. Аз съм… както казват, отвратително богат.

— Късметлия. Всичко е наред, и Лон е така.

— За една такава къща — продължи той, — какво всъщност мислиш?

Тя се отдръпна и се опита да различи лицето му на лунната светлина от прозорците.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Нека ти кажа нещо. Първо, взех важно решение. Зарязвам книгата за Суонинг.

— Анди, няма нужда да го правиш. Ако се тревожиш заради майка ми, казах ти…

— Знам какво ми каза. Не е заради Айрин, а защото проклетото нещо ни причини толкова много неприятности. И още повече на доста други хора. Например на лорд Суонинг. Писна ми.

— Освен това, искам да започна нов роман. Скоро привърших с една документална книга за Южна Америка. Издателите са доволни и аз мога да си отдъхна. Така че ще се пробвам за втори път, сега му е времето.

Тя си спомни какво бе казал той преди време — че репортерството не е истинско писане.

— Добре, мисля, че идеята е чудесна. Каза, че имаш да ми казваш няколко неща. Какво друго?

— Че мога да напиша роман тук и в Англия, така че ще остана за известно време. Всичко е наред, нали? Даже и да не си готова да кажеш, че ме искаш завинаги.

Тя го прегърна.

— Всичко е наред. Къде ще живееш? — Не му предложи да се нанесе. Той не го и очакваше, защото апартаментът й бе твърде малък, а и той наистина разбираше чувствата й.

— Това имах предвид, когато споменах за къща извън града. Това всъщност искам. Ще се разтърся. А междувременно мога да поостана в „Хилтън“. Ще говоря с тях утре за някакъв месечен наем.

 

 

На Десета улица Лон въобще не заспа. Нощта бе дълга и пълна с тревоги. На зазоряване тя се поддаде на импулса и звънна във Флорида.

— Не исках да те безпокоя с това — рече тя на Айрин. — Но като се прибави всичко друго, не ми дава мира. Тя наистина обича този човек.

— Анди Мендоса — повтори Айрин. — Сигурна ли си, че тя каза това?

— Разбира се. Как мога да сгреша за нещо такова?

— Предполагам, че не би могла. Но той я заряза. Не мислех, че Лили може да прости нещо такова.

— Добре, но той се върна. А тя му е простила, защото, както казах, наистина го обича.

Айрин въздъхна.

— Срам и позор. Лили заслужава нещо по-добро от един от тях.

— Айрин, тревожа се за Лили. Тя живее с миналото. Вчера например направи нещо безумно. — Тя обясни за столовете.

— Представи си, намерила ги е след всичките тези години — отвърна Айрин. — Колко странно.

— Странното беше да ги купи. Тя има апартамент с две стаи и кухня. Айрин, сащисана съм. Ти си единствената, която я познава достатъчно добре, за да помогне. Мисля, че трябва да дойдеш в Ню Йорк и да поговорите отново защо си продала къща? Мисля, че е време да се сдобрите истински.

— Може би — каза Айрин. — Ще си помисля.

След два дни тя позвъни на Лон и й каза, че се е отказала.

— Както сама каза, познавам Лили. Няма да е добре да форсираме нещата. Трябва да й вярваме достатъчно, за да й позволим да се оправи сама. И съм сигурна, че ще го направи.

Няколко дни след този разговор Лили се свърза с майка си. Размениха дежурните любезности, сетне дъщерята попита:

— Спомняш ли си сделката за онези списания, за която ти писах? Успяхме да получим контрол над компанията.

— Наистина ли, скъпа? Предполагам, че е много вълнуващо.

Айрин не звучеше развълнувано. Лили не обърна внимание, не се обаждаше заради „Бейс и Демър“.

— Ходих във Фийлдинг преди няколко седмици. Знаеш ли какво става там?

— Много промени, предполагам.

— Да. Много. — Лили пое дълбоко дъх. Беше си обещала, че няма да прави нова сцена. Какъв смисъл имаше? Казала бе всичко преди много време. Не се обаждаше, за да укорява Айрин заради ужасните последствия от глупостта й. И все пак. — На Уудс Роуд се строят апартаменти.

— Така ли?

Само това, така ли. Все едно да си удряш главата в каменна стена. И да кажеше на Айрин за дупката в земята на мястото на къщата, резултатът щеше да я същият. Лили си помисли, че щеше да полудее, ако бе станало така.

— Чуй — рече тя, — завърши ли покривките за столовете в трапезарията?

— От къщата?

— Разбира се. За какви други столове да питам? — Не, не така.

— Имам предвид покривките, които правеше толкова много време, заместителите на оригиналните.

— Бродирани рози. Да, спомням си. Не, бях завършила само шест, когато продадох комплекта.

— Няма да повярваш, но видях столовете в един антиквариат тук и ги купих. Всичките осем. Но, както каза, само шест имат покривки. Мислех, че си направила и другите два.

— Не, продадох всичко.

Лили скръцна със зъби.

— Майко, случайно да можеш да ми направиш още две? За да се завърши комплектът?

— Предполагам, че ще мога. Но ще отнеме малко време. Работата е бавна, а очите ми не са, каквито бяха.

— Всичко е наред. Столовете са на склад. Нямам място за тях.

— Тогава защо ги купи?

Лили трябваше да стисне слушалката, за да не изкрещи. Как можеше майка й да й задава такъв въпрос? Защо ги е купила?

Защо бе отраснала в такъв невероятен дом, защо не можеше всичко да се върне? Защо обичаше този дом с толкова страст?

— Купих ги, защото са ни принадлежали — рече тя бавно, като се опитваше отчаяно да търпи. — Един ден няма да живея в мизерен апартамент и ще имам място за тях. Междувременно ще съм ти изключително благодарна, ако завършиш покривките. Аз не мога. Просто не шия.

— Да, знам. Добре, чудесно. Вземам конците и започвам утре. За щастие все още имам модела и размерите. Някъде.

Още един дълбоко съкровен разговор между майка и дъщеря.

 

 

След една седмица, в първия петък на май, Лили, Анди, Лон и Питър отидоха на вечеря в „Льо Перигор“. Класически френски ресторант, един от любимите на Лили. Обстановката бе чудесна, храната — отлична. Всички се опитаха да направят вечерта добра. И все пак Лили реши, че не се е получило.

— Не хареса Лон, нали? — попита тя Анди по-късно.

— Едва ли бих могъл да устоя — отвърна той. — Красива, чаровна, интелигентна, богата. Някакъв дефект?

Лили се засмя.

— Осъзнаваш ли, че придобиваш нюйоркски говор? Но не отговори на въпроса.

— Всъщност я харесах. Само дето имам ясното впечатление, че тя не ме хареса.

Което, докато размисляше по-късно, си беше така. Лили мислеше да му каже за връзките на Лон със семейството му. Реши обаче да не споменава. И може би щеше да бъде най-добре, ако за в бъдеще избягваха „двойните срещи“.