Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (22)

21

Женева, Мадрид и Париж, 1939-50

— Всичко си беше там, госпожице — каза хирургът на Айрин, когато свали превръзките и тя се погледна в почуда. — Имате забележителни скули, великолепна структура на лицето: Природата ви е направила почти красавица. Аз просто довърших нейната работа.

Айрин прибави последния щрих. Угоди на една своя детска мечта и когато Аманда си изсветли косата до оригиналния цвят на Айрин, самата тя стана брюнетка. Промяната й подейства чудесно с металносивите й очи и бледата кожа.

Докторът не позволи на нито едната от двете жени да напусне женевската му клиника веднага. Още бяха там, когато на първи септември Хитлер нападна Полша, а и на трети, когато министър-председателят Невил Чембърлейн се обърна към британския народ по кралската радиостанция.

— Нашата страна е във война с Германия.

След два дни Аманда-Айрин Петуърт замина за Лондон заедно с вълната завръщащи се британски поданици. След още ден Диего се присъедини към истинската Айрин в Женева.

Той я погледна и остана безмълвен.

— Най-необикновеното е — рече той накрая, — че това си пак ти. Някак пречистена. С изцяло реализиран потенциал. Невероятна си, querida. А аз съм ти донесъл нещо също толкова невероятно. Поне се надявам и ти да го оцениш така.

Беше донесъл американски паспорт.

— Този път Мануел се престара. Съвсем истински е, никакъв фалшификат. Не ме питай как става, но, както ти казах, братовчед ми се е специализирал в тези неща. Това е истински паспорт. Просто трябва да те снимаме и да сложим вътре снимката. Уредих да се видим с един човек тук, който ще се погрижи за това. Но не си ми казала какво мислиш за новото си име. Сам съм го избирал.

Айрин погледна внимателно името, напечатано на първата страница на паспорта. Лонола Перес.

— Без презиме — обясни Диего. — Решаваме, че си американка от испански произход, а не испанка.

— Името е чудесно, Диего. Мисля, че ще ми отива.

Беше странно, че мисълта да бъде цял живот любовница на Емери Престън-Уайлд й бе отвратителна, но Айрин не очакваше същото относно това да принадлежи по същия начин на Диего. Жената, която вече всички наричаха Лон, знаеше, че не може да бъде нищо друго. Диего бе женен, а в Испания не съществуваше развод. Освен това, той бе баща на четири деца и често бе споменаван като кандидат за правителствена служба. Налагаше се изключителна дискретност.

Ала животът й предлагаше компенсации. До нея бе мъжът, когото, признаваше сега, обичаше. Диего и жена му се бяха споразумели още преди години — тя също си имаше любовници и свой живот — и от тази страна проблеми нямаше. Той осигури на Лон собствен апартамент в Мадрид, както и прислужница, кола и щедър доход. А през първите няколко години имаше и работата с Мануел.

През войната те действаха по спасяването от хитлеровата „крепостна Европа“ първите евреи, тогава бойци по съпротивата и свалени летци. Точно тогава Мануел даде на Лон кодовото име Ла Житанита. То бе първо използвано за София Балон, циганката, която се бе оженила за Робърт Изменника и която стана символ на съпротивата на страната си срещу французите в испанската война за независимост.

В другата война Лон и Мануел се съюзиха с баските в Пиренеите близо до френската граница. Баските напираха за независимост. Беше в техен интерес да се противопоставят на официалната позиция на испанското правителство за неутралитет в полза на Оста. Бяха корави планинци, героични по свой начин и способни да оценят героизма на една забележителна жена. И фразата Ла Житанита започна да означава наличието на голяма опасност, която изисква много смелост за преодоляването си.

След войната Лон отново бе обичана и желана, но и независима — с това бе изпълнен целият й живот в Испания. Ето защо бе толкова уплашена и шокирана, когато в края на четиридесет, и девета заподозря, че може да е бременна.

Първо не повярва. Беше винаги внимателна заради случката с Емери, а и вече на тридесет и две. Невъзможно бе да е бременна. Ала беше. Отиде в Барселона, където никой не я познаваше, и един лекар там потвърди.

— Поне два месеца, сеньора. А може и три.

Тя беше извън себе си.

В следващите седмици решаваше десетки пъти да каже на Диего, но не можеше. Той бе невероятно прагматичен. Обичаше я много, но не можеше да понесе такова сътресение в живота си. Щеше да настоява за аборт и да подготви всичко — без съмнение, отлично. И предният път всичко бе отлично.

Лон не бе в състояние да го преживее отново. Някои жени можеха, тя — не. Тогава реши да си плати дълговете.

— Диего, отивам в Париж. Нуждая се от промяна.

— Париж? Много добре, но се надявам да не оставаш дълго. Бих дошъл с теб, но не мога да почивам тази година. Много работа.

— Разбирам. Относно времето, не съм сигурна. Може би шест месеца.

Той изглеждаше ужасен. Лон го погали по челото и го целуна по бузата.

— Опитай се да разбереш — прошепна тя.

— Опитвам се. Но ти не ми помагаш много.

— Просто имам нужда от промяна.

Обичаше го много и знаеше, че поема риск. На четиридесет Диего бе мъж с такава сила и енергия, че жените се разтапяха само като ги погледнеше. Ала тя също знаеше, че я обожава и че винаги ще я обожава, че е любовта на живота му. Чувствата между тях щяха да издържат изпитанието.

— Недей гледа толкова нещастно — прибави тя. — Ще се върна, обещавам, мили. Дай ми малко време да подишам, моля те.

Той винаги знаеше кога да й отстъпва, когато тя наистина искаше нещо. И се съгласи.

Лон бе избрала Париж, защото от края на войната Аманда — все още мислеше за нея под това име — и Шарлот живееха там. Двете щяха да се грижат за нея и да й помогнат да си направи планове за бъдещето.

— Но какво искаш да правиш с това дете, когато се роди? — попита Аманда-Айрин.

— Не съм сигурна. Засега знам само, че трябва да го родя. Преди години направих аборт. Не мога да направя втори.

Аманда-Айрин я погледна с искрено съчувствие, а Шарлот се изсмя.

— Не й обръщай внимание — рече Аманда-Айрин. — Напоследък си губи ума.

Това подозираше жената, превърнала се в Айрин, и не бе сигурна как го оценява. В последните години много неща във връзката й с Шарлот се бяха променили. Тя бе съставена от любов, страст и секс. Страстта бе останала, не липсваше и сексът, но любовта си бе отишла.

Шарлот се държеше различно, откак Аманда се завърна в Англия като Айрин. Може би защото сега знаеше, че я притежава напълно. Тя трябваше да прави каквото искаше Шарлот и когато и да го поискаше. Независимо какво. И това не беше закачливата, шеговита тирания от първите им месеци заедно. Това беше сериозно. Понякога дори грозно и болезнено. Имаше сцени с камшици и дори със запалена цигара, въпреки че тогава тя заплаши да избяга. Шарлот разбра, че говори сериозно и не опита пак.

След войната Шарлот реши да отидат в Париж и тъй като Айрин не притежаваше собствени пари и живот, нямаше друг избор, освен да тръгне. Надяваше се нещата във Франция да се оправят. Точно напротив, те се влошиха.

Шарлот се свърза с най-тъмните елементи от лесбийското общество. Водеше новите си приятели в апартамента на левия бряг, където живееха с Айрин, и тя трябваше да взема участие в разнообразните им забавления. Понякога забавлението бе самата тя. Мразеше живота си, а не знаеше как да го промени.

Старата приятелка, с която Лон се срещна в Париж, бе уплашена и примирена жена, чието падение личеше по очите. Реакцията на Лон би била и по-остра, ако тя не бе прекалено увлечена в собствените си изживявания.

Нае стая в малък хотел в Монмартр и остана там през цялата си бременност. Периодът не бе толкова труден, колкото очакваше. В същия хотел отседнаха един мил англичанин и съпругата му французойка, които се сприятелиха с Лон и й помогнаха невероятно много.

Англичанинът се казваше Хари Креймър, а жена му — Клодет. Точно тя поразпита и намери на Лон отличен акушер. Бъдещата майка следваше напътствията му педантично — хранеше се добре, често със семейство Креймър, разхождаше се дълго, обикновено с Хари, и почиваше много. Присъствието на Айрин и Шарлот и приятелството с Креймърови караше Лон да се чувства сигурна и защитена. Тя бе щастлива, макар и по странен, необясним начин.

— Ами после? — продължаваше да пита Айрин. — Какво ще правиш с това бебе?

— Не знам. Ще го дам за осиновяване, може би — рече Лон меко. — Май не ми остава нищо друго. — Тази мисъл обаче я караше да се чувства ужасно и тя никога не я обсъждаше.

Дъщерята на Лонола Перес и Диего Парилес Мендоса се роди на 22 март 1950 в една малка частна клиника в Париж.

— Ще я нарека Лили — каза Лон и притисна буза до меките страни на новороденото.

— Лили е галено име — рече Айрин, докато галеше малките пръстчета. — Защо не Лилиан? И Лили за по-кратко.

— Добре. Съгласна съм. Лилиан, но ще й викаме Лили.

Айрин прехапа устни и пое дълбоко дъх.

— Ако дадеш да я осиновят непознати, сигурно ще й сменят името. Винаги го правят.

Напомнянето бе жестоко и Лон стисна очи, като че тъмнината щеше да пропъди ужасната реалност.

— Не, изслушай ме — прошепна Айрин напрегнато. — Отвори очи и чуй. Имам идея.

Лон погледна жената, чиито идеи бяха променили целия й живот.

— Дай бебето на мен — започна Айрин. — Нека я отгледам.

— Ти?

— Да. Не ме гледай така. Нямам предвид с Шарлот. С нея съм приключила. Или поне така ми се иска. Ала си нямам нищичко. Тоест, няма да си имам, освен ако не ми позволиш да взема Лили. Мога да я заведа в Америка. Във Фийлдинг. Майка ми умря неотдавна, къщата на Уудс Роуд се продава. Знаеше ли?

— Не. Как бих могла? А ти как разбра?

Айрин сведе поглед.

— Приятелят ти Хари Креймър проучи.

— Хари? Как, за Бога, се е сетил? — Гласът на Лон просъска. — Господи! Да не си му казала, че си Аманда Кент?

— Не, разбира се. Но една вечер преди няколко месеца той ме попита къде по света бих искала да живея, ако имах право на избор, разговорихме се и аз му казах за Фийлдинг. И преди няколко дни той ми каза, че е проучил и че старата къща на Кент се продава.

Тя се наведе и сграбчи Лон за ръката.

— Не разбираш ли? Мога да я купя, ако поискаш парите от Диего. Както знаеш, аз съм Айрин Петуърт. Никой няма да го постави под въпрос. Не и след всичките тези години. Ще се върна у дома, ще купя къщата, ще отгледам Лили и тя ще има нормален живот. Като нашия, преди да заминем.

Прозвуча като най-тъжното и горчиво заминаване на света. Значи така стоят нещата за жената пред нея, осъзна Лон. Ето защо тя иска да забрави за последните четиринадесет години и да започне отново.

— Сигурна ли си, че искаш да се завърнеш там?

— Да, да, да. Това е единственото, което искам.

Лон погледна момичето, сгушено в скута й, и се предаде на идеята. Скъпоценното й дете можеше да бъде отгледано във Фийлдинг, в красивата стара къща на Кент. Щеше да играе покрай река Уилок, да ходи в училище „Ейбрахам Линкълн“ и във Фийлдингската обществена библиотека… Щеше да бъде не сираче в ръцете на съдбата, а част от Петуъртови на родната им земя. Нейна дъщеря, макар и не наистина. Ала по-истинска, отколкото ако я предаде на случайността.

Лон се реши за два дни. Тогава започнаха и плановете.

— Не мога да ти дам толкова пари, колкото искам — рече Лон. — Защото не смея да кажа на Диего за Лили. Но съм спестила доста през годините, а и мога да продам това-онова, без той да забележи. Мога да взема и от Мануел без излишни обяснения. Мисля, че мога да събера двеста хиляди долара. За колко продават къщата?

— За тридесет хиляди.

— Добре, ще оставим и десет хиляди за нейното бъдеще. Пари за колеж, ако иска да отиде. Така ще останат за инвестиране сто и шестдесет хиляди. Не че разбирам много от тези неща, но съм чувала Диего да говори. Мисля, че при най-сигурни вложения може да разчиташ на пет процента годишно. Това прави осем хиляди. Ще изкараш с тях, нали?

— Разбира се. И ще осигуря на Лили добър живот. Знаеш, че ще го направя. Заклевам се. Ще я отгледам точно както би го направила Айрин Петуърт.

Лон се усмихна.

— Добре, но когато се прибереш, не можеш да бъдеш Петуърт. Трябва да си вдовица с името на мъжа си.

— Знам. — Ръцете на Айрин стояха в скута й и тя се втренчи в тях. — Хари предложи нещо.

— Хари? Мила моя, и това ли си обсъдила с Хари Креймър?

— Да — призна Айрин. — Трябваше да поговоря с някого. — Тя не искаше да каже на Лон, че всъщност Хари Креймър предложи пръв Айрин да се заеме с отглеждането на Лили. Лон щеше да си помисли, че цялата работа е резултат на убеждение. А не беше така — тя почти умря от радост, когато чу за пръв път идеята.

Айрин вдигна очи и срещна погледа на Лон.

— Хари е на наша страна. Казва, че мога да използвам неговото име. Ще ми помогне да си извадя необходимите документи. Така че ще бъдем вдовицата Креймър и дъщеря й Лили. У дома във Фийлдинг.

Жената, за която всички вярваха, че е Айрин Петуърт, се завърна у дома през 1951 — като тридесет и четири годишна вдовица на име Айрин Креймър с едногодишно момиченце Лили и очевидно много пари. Тя купи къщата на Кент заедно с цялото й обзавеждане.

Запазена бе точно както преди, с пурпурните покривки и картината на Констабъл в дневната. Айрин се нанесе заедно с малката Лили и нае Роуз Кармайкъл да идва три дни в седмицата да чисти. Никой не се осмеляваше да спомене ужасната съдба на старата й приятелка Аманда, за която се говореше, че убила благородния си съпруг в Англия и после изчезнала.

Всъщност, никой не говореше кой знае колко с Айрин Петуърт Креймър. Тя бе студена и дистанцирана както винаги и хората така и не я харесаха. Ала Петуъртови бяха неразделна част от града. Така че Фийлдинг си държеше езика зад зъбите и търпеше вдовицата и детето й.

За известно време, след като се върна в Мадрид, Лон мислеше, че Диего подозира, че престоят й в Париж е бил нещо повече от прищявка и от глътката въздух, от която му бе казала, че се нуждае. Той бе леко замислен и далечен. Може би й се сърдеше. Може би я обичаше по-малко след раздялата.

— Диего, всичко наред ли е?

Лон се осмели да попита една жарка юлска вечер, когато бяха на балкона на апартамента й в Кале Толедо, сърцето на стария град. Диего бе преместил наскоро жена си и децата си в един новопостроен район на запад от града, тихо, чисто и твърде модерно предградие, обитавано от професионалисти. По свой собствен избор Лон остана между Кралския дворец от осемнадесети век, откъдето последният испански крал бе избягал преди двадесет години и музея „Прадо“, където изкуството на Гоя, Веласкес й Ел Греко разкриваше толкова ясно душевността на народа, сред който тя бе избрала да живее.

Само луната осветяваше балкона, улицата долу бе тъмна, но както обикновено шумните тълпи от близкия Plaza Mayor правеха истинска какофония. В сградите около тях стотици хора сядаха на вечеря. Миризмата на лук и чесън, запържени в зехтин, се разнасяше от отворените прозорци и напояваше влажния въздух.

— Да, всичко е наред — отговори Диего на Лон, а после прибави: — Това е истинският Мадрид. Самата Испания. Шумна, мръсна и гъмжаща от хора.

— Да. Затова я обичам толкова. — Лон напълни отново чашите с тежкото червено вино Rioja, което пиеха. — Това ли те тревожи? Мислиш, че старият ред си отива?

— Знам, че е така. И така трябва да бъде. Натам върви светът, querida. И винаги е вървял.

— Тогава защо се тревожиш толкова? Напоследък, откак се върнах от Франция, чувствам, че ми се сърдиш.

Той я погледна, толкова красива на лунната светлина, а удивлението си пролича в гласа му.

— На теб? Каква невероятна идея. — Той присви очи. — Защо да ти се сърдя, mi amor?

Лон не трепна. Знаеше, че навлиза в опасни води, но беше свикнала да посреща опасностите и да ги преодолява.

— За нищо. Просто така си помислих.

Съмнението се разсея. Диего поклати глава.

— Не ти се сърдя. Съжалявам, че изглеждам затрупан от грижи, но наистина съм.

— Много добре, няма да го споменавам повече.

Той вдигна рамене.

— Няма причина да не знаеш какво става. Ти си второто ми аз, mi amor. Вярвам ти напълно и ти го знаеш. — Той пресуши чашата си, премести поглед от нея към тъмната улица долу и снижи глас, като че се страхуваше от шпиони и врагове даже тук. — Предложих един план на generalissimo. Той е малко… необикновен. Искам да видя дали ще се убеди.

— Франко обикновено те слуша.

— Но невинаги. Ала този път смятам, че трябва. Никой не е вечен. Трябва да знаем какво ще стане, след като той си отиде.

— Но той е млад. Всичките сте млади.

— Но не за дълго — настоя Диего. — И ако не започнем да градим бъдещето на Испания отсега, цялата грозна драма ще се повтори. Чуй онези там долу. — Той изви глава към площада, откъдето идваше шумът. — Вино, песни, удоволствия. Само за това мисли средният испанец. Докато някой предложи да се пролее малко кръв — на човек или на бик. И за това обичат да си мислят.

— Мислиш, че след като Франко си отиде, ще има война?

— Може би. Освен ако не им дадем нещо драматично, нещо завладяващо от испанската родова памет, върху което да съсредоточат страстите си, без да се убиват един-друг.

— Какво?

— Крал.

Лон се втренчи в него.

— Крал не е имало от 1931. Да не мислиш, че ще върнат Дон Хуан от заточението? Той има хиляди врагове.

— Не, не Дон Хуан. Синът му, внукът на Алфонсо XIII. Принц Хуан Карлос. Той е само на дванадесет, но аз се срещнах тайно с него в Гърция. Това момче има заложби на монарх. Ако започнем сега, ако Франко направи нужните приготовления, Хуан Карлос може да бъде обучен и да поеме трона в подходящия момент.

Прислужницата дойде и каза, че вечерята е готова — те отидоха в малката трапезария, осветена от свещи в тежки железни свещници. Пламъците танцуваха и сенките играеха над дъбовата дървесина и белите стени от седемнадесети век. Пиха още Rioja и ядоха малко гълъби, запържени с лук, бадеми и канела. Лон се замисли за маврите, на които дължаха тези ястия и за войнствените християнски крале, които в края на краищата ги бяха отблъснали — за противоречивата история на нейната втора родина.

По-късно, вече на кафе и коняк, тя попита:

— Мислиш ли, че хората ще приемат връщането на монархията?

— Предполагам, че трябва — рече Диего тихо. — Освен Франко, това е единственото друго нещо, което може да сплоти нацията. Ако не го направим, ще дойдат глупаците, които ще пискат за democracia. Но това не е Англия или Франция, на нас демокрацията ни е съвсем чужда. Тук тя никога няма да проработи. На Испания й трябва силна ръка, дори диктатура. Доброжелателна, но все пак диктатура.

Такава остана позицията му и, поне по въпроса с младия принц, той се наложи. Тихо и полека силите, които контролираха Испания при Франко, започнаха да подготвят Хуан Карлос да поеме управлението след неговата смърт.

Лон се срещна с принца няколко пъти и бе толкова впечатлена, колкото и Диего. Смущаваше я не идеята за крал. Позиция и фиксидея на Диего бе, че испанският народ не би могъл да избере истински водачи, а само кукли. Понякога спореше с Диего за това, ала беше безсмислено — той не виждаше нищо правилно в нейната позиция.

— Либерален идеализъм — казваше винаги. — Залъгалка за глупаци, querida. Спри да се тревожиш за тези неща. Просто бъди моята красива любов и остави политиката на мен.

Франко остаряваше, боледуваше и стана ясно, че принц Хуан Карлос е спечелен за каузата на тези, които искаха експеримент с демокрацията в Испания. Диего водеше истинска битка и знаеше, че можа да я загуби. Позициите му ставаха все по-крайни.

Презрението на Лон към всичко това бе съчетано с ужаса й заради лъжата в миналото, заради детето, което бе дала и чийто живот бе толкова далечен от нейния. Това бе единствената й тайна от Диего и тя започна да го обвинява, че е наложил това. Париж и взетите там необратими решения бяха посадили отровно семе в любовта им. То порасна и започна да дава плодове.

През 1971 Лонола Перес бе не петдесет и четири. Изглеждаше много по-млада и все така невероятно красива, както след операцията през тридесет и девета. Ала у тази жена имаше огромна тъга, която, струваше й се, нямаше да изчезне никога от живота и в Испания с Диего.

— Трябва да замина — обяви тя един златист следобед в къщата в Сан Доминго де ла Круз.

— Да заминеш? Мислех, че ще останем тук до неделя.

Лон отметна тъмната си коса.

— Не това имах предвид. Да напусна Испания.

— Разбирам. — Той се обърна и профилът му се очерта на фона на планините отсреща. — Напускаш мен, това имаш предвид.

— Да.

— Вече не ме обичаш? И тридесет и една години за теб не означават нищо?

— Означават много. Всичко. И аз още те обичам. Но не мога да живея с теб повече. Станал си фанатик, Диего. Обсебен си от идеята да преобърнеш света по свой модел. И може и да успееш, заради дарбите си и властта и богатството на Мендоса. Но аз не искам да стоя и да те гледам как го правиш.

— Политиката няма нищо общо с нас. И никога не е имала.

Тя поклати глава упорито.

— Напротив. Аз те обичам целия, Диего. Въпреки че не съм била твоя жена, а само любовница, чувствам, че съм те имала целия.

— Наистина — съгласи се той. — И още ме имаш. Обожавам те, querida. И това няма да се промени.

Тя не можеше да обясни, нито пък се опитваше. Просто искаше свободата си по разбираем за него начин.

— Ако ме обичаш, пусни ме. Всичко свърши, Диего. Искам да си отида, преди мечтата да е умряла.

— За мен няма да умре никога. Никога — повтори той.

Ала я пусна.