Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (23)

22

Ню Йорк, 1981

Лили млъкна.

През тридесетте минути, които й трябваха, за да разкаже историята, Анди не я бе прекъснал нито веднъж.

— Чакай да изясним — каза той сега. — Според теб, идеята е, че Айрин Петуърт Креймър всъщност е Аманда Кент.

— Да.

— А истинската първоначална Айрин е Лонола Перес?

— Да, отново.

— И Лон ти е майка?

Лили вдигна рамене.

— Може и така да се каже. Лон ме е родила, дала е малко пари, а после си е измила ръцете от майчинството. Аз съм била едно огромно недоразумение и пречка в блестящия й живот.

— Не забравяй, че си е имала работа с Диего Парилес Мендоса — рече Анди. — Това би нервирало повечето хора.

Лили поклати глава.

— Не я защитавай, няма значение. Тя не ми е истинска майка, а Айрин. Трябва да я наричам така, не мога да й казвам Аманда след толкова време.

Той подозираше, че тя се надсмива над себе си и че Лон има огромно значение, но не беше време да го казва.

— Добре. Нека оставим нещата така засега.

— Малко чай?

— Да, благодаря.

Лили влезе в малката кухня в синьо и бяло. Анди видя как тя пълни чайника и посяга за чаши и чинийки.

— Защо четири? — попита той.

— Айрин е в Ню Йорк. Дойде от Флорида вчера сутринта. Поговорихме… дълго. С Лон ще бъдат тук всеки момент. Искат да те видят.

Той зарови глава в ръцете си.

— По дяволите, като в гнездо на оси. Къде е отседнала Айрин?

— В малък хотел в града. Лон предложи да я настани, аз — също. Айрин предпочете хотел.

— Лили, сигурна ли си, че говорят истината за тези разменени самоличности? Шарлот каза…

Лили вдигна ръка и го възпря.

— Чакай. Не ми казвай още. Ще бъдат тук всеки момент. И те ще искат да чуят. Само щя трябва да повтаряш.

Лон пристигна първа. Лили се удиви, че и Питър е с нея.

— Настоях да дойда — рече той, докато обясняваше, после се здрависа с Анди и целуна Лили по бузата.

Питър очевидно се сдържаше, но беше много ядосан. Лон бе неестествено притихнала. Тя се настани в един от големите фотьойли, а Питър си донесе табуретка от кухнята и седна близо до нея. Движеше се сковано, всяка крачка бе сякаш подчертана демонстрация на самоконтрол. После взе ръката на Лон и я погледна дълго, с неподправена любов и грижа. За момент Лили видя милия, любвеобилен Питър, когото познаваше толкова добре.

Той знае, помисли си тя. Лон му е казала всичко. Какво ли си е помислил? Какво би си помислил който и да е за една толкова странна и зловеща история? И защо в погледа му към Лили имаше толкова потиснат гняв? Не, поправи се тя, докато го наблюдаваше, не се сърди на мен, а на Анди.

Анди бе заплахата. Питър трябва да знае, че Анди Мендоса рови от петнадесет години около Аманда Кент и Айрин Петуърт. Накрая ги откри и може да издуха цялото им старателно прикритие с писалката си. И какво, запита се Лили. Процес за убийство след четиридесет и три години? Каква, попита се Лили, бе давността в Британия? Имаше ли въобще давност за убийство? Имаше ли значение? Нямаше ли скандалната слава да разруши живота на куп хора, включително и нейния собствен? Отровното изражение, с което Питър погледна Анди, говореше, че той си задава същите въпроси.

Анди пренебрегна вълните на враждебност от страна на Питър. Той стоеше зад стола на Лили и леко я галеше по врата.

— Добре ли си? — промълви той.

— Добре съм.

За Лили докосването на Анди доставяше неизразимо удоволствие. Тя си помисли, че той няма да ги хвърли нарочно на кучетата. Но никой не знаеше по-добре от нея, че и той си имаше своите демони и своя емоционален товар. Тя постави ръка върху неговата и я притисна.

Мълчанието между тримата натежа. Питър се изкашля.

— Взех следобед маркетинговите проучвания — рече той на Лили. — Резултатите за това колко си известна в Средния Запад са много окуражителни.

— Добре. Очаквам с нетърпение да ги видя. — Тя се опита да си спомни подробностите за сделката, която разискваха с фирмата за бяла техника и от която не излезе нищо. Мислите й се пилееха.

На вратата се звънна.

— Това трябва да е майка ми — рече Лили, стана и отиде да отвори.

Анди срещаше Айрин за пръв път и неприкрито я изучаваше.

Според Лили, това бе Аманда Кент, жената, която смущаваше сънищата му от толкова години. Беше хубава руса дама след шейсетте. Ако я беше срещнал в супера, нямаше да я погледне пак. Добре де, бе научил много отдавна, че убийците не са белязани със знака на Каин. Той се взря в Лон и съмненията му се усилиха — невероятно красива, на вид далеч от шестдесет и пет — Лон правеше историята почти невероятна.

Дадоха на Айрин стол и чай. Тя измърмори благодарности и сякаш се оттегли в свой собствен свят. Лицето й бе празно.

Витае някъде, помисли си Лили с лек гняв. Айрин реагираше според очакванията, но беше твърде късно да се прибере отново в черупката си. Лили погледна Анди умоляващо. Когато Лон предложи тази среща за пръв път, тя разбра, че целта й е да отстрани заплахата от писанията му. А сега не знаеше как да започне.

Анди разбра безмълвното съобщение на Лили. Понечи да каже нещо, но Лон го прекъсна.

— Може би ще е най-добре да започваме — рече тя. — Първо, казала съм на Питър всичко. — Тя го погледна и се усмихна меко. Питър също й се усмихна. Съкровеният жест продължи само няколко секунди, но в него имаше нещо, което Лили разпозна като ново, признание за любовта на Питър, което Лон досега му бе отказвала. Лили нямаше време да анализира тази промяна. Лон отново говореше.

— Предполагам, че Лили те е въвела в нещата, Анди.

— Каза ми историята, която ти си й разказала — потвърди Анди.

— И сега се чудиш как така две жени могат да сглупят толкова и да направят от живота си такъв хаос? — попита Лон тихо.

— Нещо такова.

Лон хвана Питър за ръка и сякаш говореше и на него заедно с Анди.

— Не мога да го обясня по задоволителен начин. Всичко, което мога да кажа, е, че когато човек прави нещо, колкото и да е странно, то има смисъл. Започва да изглежда щураво чак после. Ала тогава е твърде късно.

Лили не можеше да седи спокойно, докато слушаше Лон да говори със същия този глас, с който преди два дни бе разрушила всичките й илюзии. Тя стана и измърмори нещо, че ще донесе още чай.

В кухнята се улови, че иска да прави сандвичи, а в гърлото й се надигна вълна истеричен смях. Вечната жена: какъвто и да е проблемът, предложи храна. Чуваше Анди да говори в дневната. Разпитваше Лон. Лили преодоля пристъпите и се заслуша.

— Честно ли вярваш, че Диего така и не е узнал за Лили? Не го ли подценяваш?

Лили чу как Айрин стене леко. Мъчителен звук. Тя отиде до вратата на кухнята, като държеше чайника, който току-що бе напълнила, и зачака отговора на Лон.

— Вече знае. — Гласът на Лон одрезгавя от горчивина. — След всичките ми усилия, след всичките тези години, сега Диего знае.

Лили изпъшка. Чайникът падна на земята и се разби на парчета.

Анди скочи на крака и отиде при нея.

Лили го отблъсна.

— Той знае? — попита тя остро. — Да не би да казваш, че този… този международен престъпник знае, че ми е баща?

— Да — призна Лон. — Изкопчи го от мен, когато отидох в Испания да искам още пари за Ел Пи Ел.

Анди опита да накара Лили да седне, но тя остана, където беше, без да обръща внимание на парчетата порцелан около себе си. Гневът и не беше огнен, а леден. Сега знаеше какво означава усещане, което смразява кръвта.

— Казала си му? — попита тя с глас, вледенен от отчаяние и неверие. — Казала си му?

Лон се наведе и цялото й тяло молеше опрощение.

— Лили, моля те, мила… Моля те, разбери. Изглеждаше толкова безнадеждно. Трябваше…

Лили вдигна ръце, като че да отблъсне обясненията на Лон. Обърна се към Айрин. По бузите на майка й се търкаляха сълзи, които правеха вадички в перфектния й грим. Виждаше я за пръв път да плаче.

— Знаеше ли това? Каза ли ти Лон, че е изплюла камъчето пред моя… пред Диего?

Айрин подсмръкна, а сетне кимна.

— Лон ми се обади от Мадрид, когато бе там през април. Чувстваше, че трябва да ми каже. Не знаехме какво може да направи Диего. Толкова е непредвидим. Толкова упорит.

Лили бе пребледняла, сега започна да трепери. Помисли си, че може да се разпадне, просто ей така, на малки парченца.

Анди я привлече силно към себе си. Тя се чувстваше като кукла, без контрол на ръцете и краката си. Ако той не я държеше, щеше да падне.

— Той знае — прошепна тя в скута на Анди. — Знае от седмици. Но…

— Забрави — прошепна той напрегнато, само на Лили. — Копелето не заслужава да се тровиш. Моля те, мила, ела да седнеш.

Лили му позволи да я сложи на един стол. Анди седна отстрани, като тялото му сякаш защитаваше нейното, но погледът му бе върху Лон.

Мъката бе състарила красивото й лице. Кожата бе сякаш опъната като маска по деликатните скули. Изглеждаше крехка, като порцелан, който ще се разпадне при едно докосване. Сякаш против себе си Анди съжали Лон, но не можеше да прости. Заради Лили.

— Виж… — започна той.

Питър се взираше в Лон. Сега се обърна към Анди.

— Млъквай. Каза достатъчно.

Анди не отстъпваше. Първата му грижа бе Лили и той знаеше какво трябва да научи тя, въпреки че сама нямаше смелостта да попита.

— Не още — рече, той на Питър меко. — Лон трябва да ни каже как е реагирал Диего, когато тя му е казала за Лили.

Питър стана. Лон го възпря с ръка на рамото му.

— Ти обеща — промълви тя. — Нямам нищо против да кажа, въпреки че това едва ли ще успокои Лили. — Питър отново седна. — Диего каза, че ще се занимае с това после, по свой собствен начин.

От гърлото на Лили се изтръгна чудат рев на ранено животно. Анди стегна прегръдката си.

— Защо си толкова сигурна, че Диего не е знаел, че има дъщеря? — попита той. — Преди години, когато Лили за пръв път започна да търси Хари Креймър и аз й помагах, Диего помоли брат ми Марк да ме откаже. Защо ще го прави, ако не е знаел за Лили?

— Това няма нищо общо с него — отвърна Лон. — Той се обърна към Марк, защото аз го помолих. Спомняш ли си, Лили писа на Айрин. Когато тя разбра, че търсите Хари Креймър, ми се обади. Аз настоях пред Диего да се намеси, но не му казах защо.

— И той не се досети? — Анди звучеше невярващо.

Лон поклати глава.

— Направи го за мен — повтори тя. — Докато не му разказах за случилото се в Париж и за раждането на Лили, нямаше представа кой е Креймър.

— Казала си му, когато отиде в Испания — рече Лили глухо. — Това беше преди няколко месеца. Защо, след като си мълчала толкова години?

Питър избухна.

— Достатъчно. Божичко, Лили, не виждаш ли на какво я подлагаш? Достатъчно жертви вече.

— Моля те, спри да викаш — помоли Лон. — Лили има право да знае. Искам тя да разбере повече от всичко на света.

Тя отново протегна умоляващо ръце.

— Не си ли спомняш, миличка Лили? Беше се опитал да ми спре финансирането. След като напуснах Диего през седемдесет и първа, той ми създаде фонд. Винаги е бил щедър, а тогава не ми позволи повече капитал. Джереми Крендъл го е информирал за всичките ми действия. Винаги съм го знаела. Сантяго Кортес, венецуелският поет, е друг негов шпионин. Диего има нужда да се чувства властен, но преди не се бе намесвал в нищо, което правя. А тогава го стори. А аз толкова исках ти да си имаш собствен бизнес, да се освободиш от този ужасен Дан Кери, да имаш чудесен партньор като Питър. Исках всичко това да ти се случи. Никога не съм имала възможност да правя каквото и да било, а тогава внезапно я получих. Диего се опита да ми я отнеме.

— Каза, че го е измъкнал от теб. Как? — попита Лили. В тона й нямаше очевидно съчувствие към Лон.

В двата противоположни края на дневната Питър и Анди се дръпнаха. Движението бе едва забележимо, сантиметър-два, но всеки от мъжете бе някак осъзнал, че болката, на която ставаха свидетели, не бе тяхна и те не можеха нито да я споделят, нито да я облекчат. В случая любовта не им даваше това право. Страданието, престъплението и наказанието принадлежаха на Лили и Лон. Битката бе между тези две жени, свързани от природата.

Анди си помисли, че Айрин също е част от нея. Защо каза толкова малко? Той я погледна. Тя се взираше в тавана. Напрегнатите емоции около нея сякаш не я докосваха. Дистанцията й бе смразяваща. Той потреперя.

Лон все още се опитваше да обясни.

— Когато отидох в Мадрид, говорих с куп хора, все стари приятели. Те ми казаха, че Диего е омекнал. Ала когато им поисках пари, се отдръпнаха. Всички се страхуваха да се замесват.

— Нищо чудно — рече Анди под нос.

Лон му хвърли един поглед, сетне отново фиксира Лили.

— Опитах се да говоря даже и с Мануел, винаги сме били близки. Но той беше болен. Сюзън каза…

Анди се наведе и прошепна на ухото на Лили.

— Мануел е глава на фамилията, нещо като крал-слънце. Жена му умря преди няколко години. Сюзън е англичанка. Живее в двореца в Кордова. Напоследък се грижи за Мануел.

Лон изчака той да свърши с обяснението и продължи.

— Сюзън каза, че времето е съвсем неподходящо Мануел да бъде безпокоен с проблеми. Над осемдесетте е и се бори от дълго време с упорит вирус. Накрая не ми остана нищо друго, освен да отида при самия Диего. Не виждаш ли? — рече тя умолително и отново се наведе към Лили. — Толкова исках всичко за теб да бъде идеално. Струваше си рисковете.

— Наистина ли? — попита Лили хладно. Анди виждаше напрежението в раменете й, схванатия й врат. — И какво стана тогава?

— Срещнахме се в къщата на Диего в Сан Доминго де ла Круз. Той искаше… — Лон спря, погледна бързо Питър, после продължи. — Не е важно. Това, което има значение, е, че накрая единствената ми възможност да се сдобия с парите бе да му обясня, че са за теб, Лили, и че ще е грозно да откаже, защото си му дъщеря.

— Но той не ти ги даде — каза Лили.

— Не. Каза, че разбунвам води, които са били спокойни толкова много време. Че вдигам шум. Че иска да спра.

— Шум За мен — продължи Лили с горчивина. — Той е искал да ме забравиш, за да може и той да стори същото. Значи не дава и пукната пара.

Лон се облегна и затвори очи, изтощена от разговора и от емоциите си.

— Наистина не беше заради теб, въпреки че знам, че едва ли ще искаш да го чуеш. Диего видя възможност да ме накаже заради това, че преди години съм го излъгала, а после съм го напуснала. И се възползва. Той не прощава.

Лили зарови лице в ръцете си, като се бореше с объркването и с ужасното чувство на предателство. Лон, жената, която бе харесвала толкова, я бе запратила във Фийлдинг и на практика я бе забравила за тридесет години. А мъжът, който бе неин баща, за когото тя бе имала толкова мечти, бе жив и здрав в Мадрид и напълно незаинтересуван от съществуването й.

— Научавам нещата от живота по трудния начин — прошепна тя.

— Никога не съм искала да узнаваш каквото и да било — рече Лон уморено. — Изборът бе направен още преди години. И изглеждаше най-добре да се придържаме към него.

Ръцете на Лон почиваха в скута й и тя се втренчи в тях, като че можеше да намери някакво утеха или поне разбиране в дългите, тънки пръсти, в пребелелите кокалчета, в синкавите вени.

— За всичко съм виновна аз. Направих ужасна грешка, като се опитах да се сближа с теб, след като се запознах с Питър. Айрин ме предупреди…

Споменаването на името им припомни, че и тя беше там. Обърнаха се вкупом към нея. Тя се бе свила на стола си. Брадичката й бе хлътнала и шията й изглеждаше цялата сбръчкана. Раменете й бяха прегърбени и плешките изпъкваха, фибите й бяха паднали. Русата коса, обикновено прибрана, обгръщаше лицето й. За няколко минути Айрин се бе превърнала в стара, уморена и никому ненужна жена.

— Айрин? — промълви Лон. Сякаш проверяваше дали е още там.

— Мамо — извика Лили.

Айрин не отговори.

Лили се изплаши. В това очевидно отдалечаване имаше нещо странно и ужасно.

— Мамо — повтори тя вече напрегнато. — Добре ли си?

Айрин сякаш не я чу.

Лили се наведе и я хвана за ръката — студена и безжизнена. Страхът и се усили и неусетно замести останалите чувства, с които се бореше цяла вечер. Каквото и да се бе случило, каквото й да бяха направили, това беше нейната майка, жената, която я бе отгледала. И тя отчаяно се опитваше да проникне до нея.

— Мамо, когато снощи се срещнахме при Лон, когато говорихме за Хари Креймър и за всичко останало, спомняш ли си, че ми каза… — Лили замълча. Сивите очи на Айрин бяха върху нея, но я гледаха сякаш без да я разпознават.

— Мамо — повтори Лили, а в гласа й се промъкна паника. — Не си ли спомняш, че каза, че понякога още си мислиш за Шарлот?

— Шарлот — прошепна Айрин. — Шарлот.

Лили бе коленичила до нея и я бе хванала за двете ръце, като се опитваше да им върне топлината.

— Точно така, Шарлот Мендоса. Анди я е видял преди няколко дни. Може да ти каже как е.

— Шарлот — повтори Айрин. — Шарлот. — Тя повтаряше името отново и отново. — Шарлот, Шарлот, Шарлот… — Беше като заклинание — едновременно благословия и проклятие.

Лили опита друго. Думите излизаха дълбоко от самото й същество, необмислени, но всъщност тя отчаяно искаше да каже точно това.

— Мамо, аз разбирам. За теб с Лон, имам предвид. Не те обвинявам за това, което е станало. Не трябва да го мислиш. Знам, че винаги си искала най-доброто за мен.

Айрин отново не чу думите на Лили. Жената, която проговори, бе непозната.

— Шарлот не узна къде съм отишла — прошепна тя. — Бях толкова внимателна, толкова съобразителна.

Лек смях, приличен на кикот, придружи думите. Лили искаше да го спре, но не можеше. Айрин продължи, като че дъщеря й не беше там, като че ли нямаше никой. Всъщност се обръщаше към духове.

— Шарлот все се мислеше за много умна, но така и не разбра, че съм си сменила името и съм се върнала в Америка. Сетне си загуби ума, така че не направи нищо така или иначе. — Острият смях отново се удари в тавана и изпълни стаята. — Шарлот си загуби ума — произнесе Айрин доволна. — Все й казвах, че така ще стане и ето, стана.

Лон дишаше тежко.

— Недей — промълви тя. — Моля те, Аманда, недей.

Не бе наричала старата си приятелка така от четиридесет години, ала сега единствена разпозна духа, излязъл от бутилката, и му даде име.

Зад лицето на майка й бе затворено същество, което Лили никога не бе срещала. Аманда Кент се върна. Тя излизаше от Айрин, излизаше наяве и запращаше всички на други места и в друго време.

— Мамо — помоли Лили. — Моля те, върни се. Нуждая се от теб. Не си отивай сега.

Изведнъж Айрин я погледна, наистина я погледна. В сивите очи проблесна пламъче на разпознаване и вътрешна борба.

— Нуждая се от теб, мамо — повтори Лили. Не бе осъзнала, че плаче, докато не усети треперещите пръсти на Айрин да бършат сълзите й.

Русата глава бе мръднала и се бе установила по друг начин. Всички го видяха. Като че ли се дръпна перде, завеса от прозорец. Дълго поддържаната фасада отново се показа.

— Разбира се, че не си отивам, мила ми Лили, как можа да си го помислиш. — Гласът на Айрин бе нормален — нейният собствен.

Тя я потупа по бузата, ръката й бе стабилна, а плътта — топла и жива.

— Боже, как изглеждам! — промълви тя, като си прибра отново косата. Странното, натрапливо чуждо присъствие бе изчезнало от очите й.

— Говорехме за бедната Шарлот? — Тя се обърна към Анди. — Лили ми каза, че си я виждал. Как е тя?

Анди въздъхна. Другите се раздвижиха, докато напрежението се разсейваше. Лили се изправи и седна на мястото си.

— Кажи й — помоли тя Анди. — Кажи ни за Шарлот.

— Сигурна ли си, че трябва? — попита той, като кимна леко по посока на Айрин.

— Да — рече Лили, след като погледна отново майка си и кимна утвърдително към Лон и Питър. — Давай да приключваме.

— Мисля, че Шарлот е постигнала мир по свой собствен начин — започна Анди. — През повечето време не разбира какво става или къде се намира. Объркана е и е дезориентирана, но мисля, че е доволна.

— Казваш, че е в Уестлейк? — попита Айрин. Очевидно бе, че тя просто разпитва, осведомява се за стара приятелка. Сякаш не осъзнаваше, че само преди миг ги бе ужасила. И не призна опрощението на дъщеря си, освен че веднъж, без особена причина, се наведе и я потупа по ръката.

— Да, Шарлот е в Уестлейк — каза Анди. — Марк прави всичко възможно да й е добре. През повечето време я държат в стаята й под непрекъснато наблюдение. Казват, че я смущават всякакви вълнения. Лекарите го наричат старческа сенилност. Започна, преди да стане на петдесет, но стигна донякъде и спря. От години не се е влошавала. Държи се.

— Знаеше ли брат ти, че искаш да говориш с нея? — попита Лон.

— Не съм го виждал. Марк беше в Лондон с Мануел и братовчедката Сюзън. Между другото, Мануел е много по-добре. Може би знаеш, ходи на театър и дори по магазините.

Лон кимна.

— Знам. Мануел обича Англия. — На устните й се появи лека усмивка.

— Не отидох в Лондон, а директно в Гразмиър — продължи Анди. — Казах на Марк, че искам да си почина няколко дни в провинцията. Когато стигнах в Уестлейк, убедих сестрата да ми разреши да се срещна с Шарлот в градината.

Той стана, очевидно нервен, отиде до прозореца и застана с гръб към него.

— Тя изглеждаше щастлива, че ме вижда, въпреки че се съмнявам, че знае кой съм. Мисля, че просто се радваше, че може да поговори с някого другиго, освен със сестрите. Бъбреше безспир. Повечето бяха безсмислици. Докато…

Анди спря и се взря в околните. Трите жени го гледаха напрегнато. Само Питър изглеждаше все още ядосан. Очите на Анди потърсиха погледа на Лили.

— Продължавай — помоли тя. — Духът се измъкна от бутилката. Не можем да го върнем.

— Добре. Както казах, поговорихме. Накрая, показах на Шарлот снимката, правена в Малага през тридесет и девета. Първо си помислих, че няма да я разпознае, но тя започна да се смее. „Това е денят, в който с Аманда избягахме“, каза.

Той погледна към Айрин. Гледаше го с интерес, но по лицето й нямаше тревога. Като че ли разказваше история, която няма нищо общо с нея.

— Попитах я защо на снимката Аманда не си прилича — продължи Анди, като гледаше Айрин. — Първо не отговори, но после, когато мислех, че вече е забравила, Шарлот внезапно прошепна: „Направи си пластична операция. Така се превърна в Лонола Перес. Не казвай на никого, това е тайна“.

Анди несъзнателно бе имитирал братовчедка си. Звучеше точно като стара жена с разстроено съзнание, чиито мисли бяха като птици, блъскащи крилете си о неразбиваема клетка.

— Очевидно двете самоличности не бяха еднакви — прибави той. — Предположих, че са, но сгреших.

Всички мълчаха, после Лили прошепна:

— Колко тъжно.

— Шарлот плаща за греховете си — додаде Айрин, като си бършеше очите с кърпичка, която бе извадила от чантата до себе си.

Лили забеляза, че думите и жеста принадлежаха на Айрин, която тя познаваше. Аманда си бе отишла, откъдето бе дошла.

— Всички си плащаме — рече Лон меко.

Питър се наклони към нея.

— Да си вървим. Ти си изтощена. Говорихме достатъчно, няма какво повече да си кажем.

— Още едно нещо — добави Лон. — Първоначалната цел на тази среща. — Тя погледна към Анди. — Искал си да разгадаеш тази загадка през всичките тези години, сега успя. Знаеш всичко. Ще пишеш ли за това?

Той извади лулата от джоба си и започна да я пълни с тютюн.

— Що се отнася до книгата, ще направя, каквото иска Лили. Не знам как някой от вас си представя, че може да бъде другояче. За останалото, знам кой кой е — погледът му срещна този на Лон, — но не съм много сигурен кое кое е. Освен че когато участват Мендоса, винаги е заплетено.

Лон го погледна, кимна леко, за да потвърди, че е прав, и стана. Питър и Айрин я последваха.

Лили не можа да понесе мисълта майка й да се върне в самотната хотелска стая.

— Остани тук — предложи тя. — Моля те, не трябва да стоиш сама.

Айрин огледа малкия апартамент.

— Много мило от твоя страна, но нямаш достатъчно място.

— Аз имам много място — рече Лон. — Не се инати, Айрин. Ела вкъщи.

Може би само дългогодишният навик бе накарал Айрин да откаже това предложение, когато бе направено за пръв път при пристигането и от Флорида. Ала гласът й издаде истинските й желания:

— Мислиш ли, че смея? Дали ще е добре?

Лон въздъхна.

— Няма какво повече да защитаваме, Айрин. Да останеш при мен е напълно безопасно.

— Много добре, тогава ще остана, ако си сигурна.

Лили затвори вратата след Айрин, Лон и Питър в полунощ. Отиде в кухнята и започна да разчиства парчетата от счупения чайник.

Анди постоя и я погледа за секунди, несигурен какво да направи и как да каже всичко, което трябваше да се каже сега, когато бяха сами. Сетне взе от ръцете й метлата и лопатата.

— Аз ще го свърша.

Лили се възпротиви, но после го остави и се облегна на кухненския плот. Той видя, че тя отново плаче, но се почувства някак задължен да довърши премахването на остатъците от по-раншните събития.

— Диего не заслужава сълзите ти — рече той с лек гняв.

Лили си избърса очите.

— Прав си. — Първо гласът й потреперваше, но после обичайният й дух и твърдост се завърнаха. — Да върви по дяволите. Карах без баща през всичките тези години, не ми трябва и сега.

Върна се в дневната и започна да чисти, но спря, както изтупваше една възглавница и потъна в един от фотьойлите.

Анди хвърли парчетата в кофата, остави метлата и лопатата и застана на вратата, като я гледаше. Копнееше да я прегърне, но реши, че не трябва, поне не все още. Трябваше да я накара да свикне с усещанията си, да ги изкара наяве.

— Ти всъщност не искаш да пратиш Диего по дяволите, нали? — попита той.

— А какво друго? — започна Лили в отчаяно усилие да говори твърдо. После спря. — Не, има друго. Поне за мен. Искам да знам.

— Какво искаш да знаеш?

Тя не отговори, а той пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й.

— Кажи ми, Лили — умоляваше я той. — Кажи на мен, кажи и на себе си. Какво искаш да знаеш?

— Коя съм! — изкрещя тя през отново рукналите сълзи. — Откъде идвам! Не искам да бъда просто… отломка. Нещо, което могат да изхвърлят като парче от счупен чайник.

— Но ти не си. Това е лудост. — Той взе лицето й в ръце и я накара да го погледне. — Ти си жената, която обичам. Ти си Лили.

— Това, че ме обичаш, е чудесно — прошепна тя. — Но не е достатъчно.

Ръцете на Анди се отпуснаха.

— Слагаш ме на място, нали?

Лили скочи.

— Не. Не го казвай. Не е вярно. Нуждая се от теб. Но това е различно. — Тя започна да крачи. — Толкова е шантаво. Толкова е сложно. Как ще го проумея, Анди? Къде ще намеря себе си? Всичко е отрязано. Всичко се разруши, едно по едно. — Гласът й бе одрезгавял от викане и плач. — Първо беше моята къща, ти каза, че тухлите и хоросанът не са чак толкова важни и аз се опитах да ти повярвам. Но сега всичко отиде на вятъра.

Анди прекоси стаята и я вдигна, взе я в ръце и се притисна към нея, искаше да й даде частица от силата и сигурността си. Изведнъж разбра, че цялата негова история, мястото във вселената, създадено за него от предците с видни имена и жития, добри или лоши, бяха и на Лили. Винаги бе твърдял, че мрази семейството си и плановете му, но знаеше, че те са го белязали. Харесваше ли му или не, той бе един от Мендоса. Тя също.

Занесе я в спалнята и я сложи на леглото. Лили се сви на кълбо, но Анди бе решен да не я оставя. Легна до нея, повтаряше името й, галеше я по косата, по гърба и шията. Накрая разбра, че е заспала, така че стана, намери юрган и зави нея и себе си.

Анди не знаеше колко е часа, когато усети, че е сам в леглото.

— Лили — извика той в мрака. — Къде си?

Чу я да отговаря от банята и след няколко секунди тя бе до него, ухаеща на сапун, в нощница и халат.

— Трябваше да се измъкна от онези дрехи — промълви тя. — Съжалявам, че те събудих.

— Всичко е наред. — Той я дръпна на леглото и погали косата й. Беше влажна. Приличаше на мокра коприна.

— По-добре ли си? — попита той.

— Малко. По-спокойна. Все си мисля за майка си. За Айрин, имам предвид.

— Знам кого имаш предвид.

— Мислиш ли, че ще се оправи? Да не се случи пак? Да не се превърне пак в старото си „аз“?

— Не, не мисля. Мисля, че процесът се отключи, защото те видя толкова нещастна. Иначе има много опит в поддържането на маската. И, както си ми разказвала, го прави, като избягва всякакви емоции. А това не можеше да стане тази вечер тук, така че се пречупи. Но сигурно няма да се случи повече.

Лили се приближи до него и нагласи тяло о неговото.

— Анди, мислех си, след като и аз съм Мендоса, трябва да сме братовчеди.

— Не ми казвай, че се тревожиш за това. Ако искаш, ще проверя родословните дървета. Може да сме седми братовчеди на трета линия. Разлика няма.

— Не, естествено, че няма. — Тя се подпря на лакът, за да вижда лицето му, осветено от първия лъч на зората, промъкнал се през отворения прозорец.

— Анди, искам да се срещна с тях.

— С кого?

— С Мендоса.

— Искаш да кажеш, с Диего? — попита той. От това се страхуваше най-много, че Лили ще поиска среща с Диего и ще бъде брутално отхвърлена. Би дал всичко, което притежаваше, за да й спести това.

— Може би и с него накрая — призна Лили. — А за начало си мислех за английските Мендоса.

Той я дръпна, така че да подуши уханието й.

— И аз си мислех за същото — призна той. — Винаги съм те държал настрани от тях заради чувствата си към семейството ми. Но те са и твое семейство. И ти определено не си без корени или както там го каза. Всъщност корените ти са много дълги, мила моя. Както и моите.

— Искам да ги видя — рече Лили. — Поне един клон от дървото.

— Да — съгласи се той. — И аз мисля така.

Тя прехапа устни, помисли за момент, после вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Аз съм, Питър — каза тя след секунди. — Да, добре съм… Виж, всъщност не искам да чувам как се чувства тя… Не се обаждам за това. Ще се справиш ли без мен за седмица?

Лили погледна Анди. Той вдигна два пръста.

— Слушай, Питър, може да са две… Добре, имаш ги.

Когато затвори, тя каза:

— Иска още две статии за всеки случай. Мога да нахвърлям идеите за няколко дни, ако ти ми помогнеш да ги оформя стилистично.

— Дадено. А шоуто ти?

— Там е по-лесно — рече Лили, докато набираше още един номер. — Дан Кери може да издейства още няколко повторения. Лято е, сезонът на глупците, както казвате в Лондон, никой няма да забележи.