Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308

История

  1. — Добавяне

17

Ню Йорк, Лондон и Лаймингтън, 1981

Лили отдавна бе решила, че нюйоркчани са малко шантави. Възторжени от краткото слънце през пролетта и топлия вятър, те забравяха колко бързо мекотата и горещината ще се стопят. Късата памет бе нюйоркската детска болест.

— Страхотен ден — рече Лон в един невероятен юнски понеделник.

— Засега е добър — съгласи се Лили, докато изстискваше лимон в чашата със студен чай.

Говореха почти два месеца, след като бяха получили контрол над компанията, в тесния офис на четвъртия етаж на едно старо здание на Западна двадесет и девета улица. Офисът не бе нито красив, нито модерен. Едно време принадлежеше на Рандолф Демър, а сега — на Питър. В момента той бе далеч от работното място и двете жени стояха сами.

— Какво ще стане, ако не монтират климатика преди празненството? — попита Лили.

— И ние, и гостите ще се издушим — отвърна Лон.

— Да отговорим и на това: как ще поспретнем това място преди четвъртък?

Лон се засмя.

— Предполага се, че ти си експертът тук.

Лили поклати глава.

— Експерт съм да разруша цялото нещо и да го построя отново. Не мисля, че ще мога да се справя за три дни.

— Не и с нашия бюджет. — Питър се бе върнал и чу коментара на Лили. — Климатик може, за да работят хората. Но украсите ще почакат.

— Знам — каза тя. — Но говорехме да поспретнем мястото преди празненството.

— Мислех, че нарочно решихме да го направим тук, вместо в някой ресторант. — Той повтори аргументите, които бе използвал преди. — Съгласихме се, че ще бъдем напълно честни относно това кои сме. Празненството е в чест на новата насока и новия вид на списанията ни. И ще кажем на народа, добре, офисът ни е скапан, но я чуйте плановете ни.

— Знам — съгласи се Лили. — Но значи ли „мизерен“ „благородно обеднял“?

Питър се огледа.

— Гадничко е, а?

— Малко е да се каже. Но ние не искаме гадно празненство. А малко ambiente[1], както биха казали италианците.

— Защо не оставите това на мен? — рече Лон. — И двамата имате толкова много работа, а аз съм толкова безполезна. Мога да се заема поне с украсите за празненството.

— Вече се зае с храната — отговори Питър. Той все още мислеше Лон за крехка, независимо колко добре се доказваше обратното. — Но можеш и още, нали?

— Разбира се. Смятай го за уредено. — Тя се обърна към Лили. — Какво ще облечеш?

Лили се усмихна.

— Какво предлагаш? Ти си любимият ми моден консултант.

Лон повдигна с ръка лицето на Лили.

— Толкова си се разхубавила напоследък, че почти няма значение. Нали така, Питър?

— Страхотна е — съгласи се той. — Какво ли не прави любовта.

— Я спрете, вие двамата. Ще изглеждам елегантна и делова. Може и да нахлузя анцуг и маратонки.

В четвъртък, когато Лили пристигна, за да поздрави критиците, издателската конкуренция, хората от телевизията и известните готвачи и ресторантьори, беше облечена в лен с цвят на кехлибар — къса, тясна рокличка с високи рамене и тясна талия. Абсолютната простота в съвършена кройка.

Лон одобри.

— Чудесно. Бил Блас, нали?

Очите на Лили се разшириха.

— Откъде знаеш? Да не видя етикета?

— Не, видях я в „Бергдорф“ преди време. Има и сако, нали? — Лили кимна. — Трябваше да кажа, че съм помислила точно за теб — добави Лон. — Но не стана така. И все пак ти отива.

— Не го купих от „Бергдорф“. Хванах едно намаление на Бродуей. Платих с кредитна карта. Така или иначе, не ми пасваше на финансите. — Лили изглеждаше засрамена. — Много, скоро ще се чудя как да си платя картата „Виза“ с „Мастеркард“. Напоследък просто откачам.

— Но приятно. — Лон приглади едното рамо. — Да си влюбена ти прилича, мила. Наслаждавай се.

Лили се смръщи.

— Докато мога, имаш предвид.

Лон не отговори.

— Успяхте ли малко да пооправите тука?

Празненството по откриването се проведе във външния офис, защото това беше най-широкото им пространство. Лон отмести всички бюра към стените и ги покри с евтин, но красив плат. Напълни стаята с цветя — огромни букети люляк и момина сълза.

Снабдителите бяха ново откритие на Лон, испанска двойка в началото на кариерата си. Не вземаха толкова скъпо, колкото известните имена, които обикновено се грижеха за такива празненства. Бяха и по-сговорчиви. Донесоха си маси за бара и бюфета, но не възразиха, когато Лон сложи от плата си под собствените им ленени покривки.

— Изглежда убийствено — рече Лили.

— Не бих се изсилила толкова, но става — усмихна се в отговор Лон. — Анди ще идва ли?

— Може би по-късно, към края. Точно навреме, за да ме закара на летището.

Лили заминаваше за Лондон за шест дни заради един ангажимент, поет от Дан Кери преди месеци. Беше продал десетина нейни предавания на независимата британска телевизия Ай Ти Ви. Цялата нация умираше за „Далас“ и „Династията“, така че защо да не опитат и от лъскавите нюйоркски ресторанти? Лили бе обещала да отиде и да даде едно рамо на предаванията, когато започнат да ги показват — моментът беше дошъл.

— Как ще се оправи Анди без теб? — попита Лон.

— За една седмица? Прекрасно, сигурна съм. — Сетне, импулсивно: — Лон, харесваш ли го? Първо си помислих, че не.

— Да кажем, че на първо време не съм била сигурна. — Тя замълча с красноречив жест и широките, свободни ръкави на роклята й зашумоляха.

Лон носеше черен шифон с пурпурни лалета. Дрехата имаше неравен подгъв, който се мърдаше заедно с нея, а тя бе прибавила дълъг наниз разкошни перли към простото обло деколте. Сега свали огърлицата и я преметна през главата на Лили.

— Ето, когато сложих тези, реших да ти ги дам. Нека да е сега, а не по-късно, изглеждат добре с Бил Блас.

Лили прокара пръсти през перлите. Всяка беше особена и различно оформена.

— Невероятни са. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Викториански са — обясни Лон. — Траурни бижута от времената, когато дамите са се занимавали с такива неща. Не особено ценни, но колекционерска рядкост. Наслаждавай им се. Притежавах ги доста време, сега е твой ред.

— Не за траур, надявам се.

Лон се опита да се възпротиви, но нямаше време. Блестящите знаменитости пристигаха и Лили бе в центъра на вниманието.

— Лили, колко си хубава…

— Поздравления, мили ми Питър. Чувам чудесни неща за дейността ти…

— Това е Лонола Перес, нали? Чувам, че притежава дял от холдинга. Трябва да е истина…

— Виж, знам, че Лили Креймър може да говори, но дали може да пише? Какво ще помогне тя на Фаулър сега?

Шумоленето на гласовете се превърна в шум, а сетне в крясък. Лили изпитваше удоволствие. Нивото на децибелите става оглушително и тя бе сигурна, че партито е успешно.

— Страхотна храна, Лили. — Пепе, ресторантьорът от Гринидж Вилидж, си взе деликатно късче от сепията. — Напипали сте следващия моден крясък.

— Можем да се обзаложим, Пепе. — Устните на Лили я боляха от усмивки. — И не забравяй, че първо си ги опитал тук. Така ще бъде и с новите ни списания, страхотните нови идеи първо там.

— Не. — Той поклати глава. — Първо съм ги опитал в Испания. Не си ги изобретила ти, мила. Даже и ти.

Уханието на люляците се смеси с аромата на пикантната храна от бюфета. Помещението направо гореше. Климатикът беше включен, монтьорите направиха всичко възможно да приключат за празненството, но нещо се бе повредило. Не работеше. Лили зърна как Лон говори тревожно с главния келнер. Явно се безпокояха за леда. Пепе получаваше част от вниманието й, докато тя се оглеждаше над главите за Питър.

В началото не можа да го открие, после го видя да идва откъм, асансьора. Разбра веднага, че той не би искал да го безпокоят за температурата. Носеше куп списания.

— Чуйте всички! — извика той. — Направо от машините, както се казва. Първите броеве на новите „Светът на храната“ и „Ремонти у дома“.

Това беше триумф, сутринта печатарят бе казал, че няма да може да ги приготви навреме. Лили успя да привлече вниманието на Питър. Вдигна и двете си ръце в шампионски поздрав. Той й се усмихна и миг след това се изгуби. Списанията тръгнаха сред нетърпеливите гости.

Изданията не бяха изцяло обновени, за това трябваха шест месеца. Ала бяха успели да направят нови корици и благоразумно да прибавят някои нови рубрики, между които колонката на Лили, която вървеше и на двете места.

— Защо не? — беше попитал Питър. — Два отделни пазара, практически не се припокриват. И „Ремонтите“ са на два месеца, а „Светът“ — на един. Да опитаме, поне първият път.

Така и направиха. Лили се тревожеше за колонката.

— Никога не съм го правила преди — изплака тя, когато дойде време да напише първата.

— Не ми сервирай такива неща толкова късно — укори я Питър. — Ще ти назнача собствен редактор. Ти само нахвърляй идеите, а ние ще ти ги спретнем на хартия.

В крайна сметка не се получи така. Анди се зае с писмовните усилия на Лили и им придаде форма за публикуване.

— Съзирам опитната ръка на приятеля ти — рече Питър, когато Лили му връчи ръкописа.

— Само малко изглаждане — призна тя. — Но не и заглавието, то си е мое. Какво мислиш?

— Мисля, че си истински гений. Страхотно е.

Страничната на Лили в двете списания се казваше „Домът“. Щеше да пише за нещата, които правеха къщата дом, като се концентрираше върху кухнята и трапезарията, тъй като с това я свързваше широката публика. Първата и статия бе за разположението на мебелировката в трапезарията — как можем да мислим творчески и да приготвим различни неща за различни случаи, ако сме планирали всичко добре.

Тя говореше за писанието си с експерта по вината на „Таймс“, когато пристигна Анди.

— Ако съдя от звука, всичко е успешно — извика той в ухото й.

— Да, и аз така мисля. Анди, това е… — Тя се обърна, за да ги запознае, но човекът от „Таймс“ бе изчезнал. — История от Напа Вали, без съмнение — промърмори тя. — За благородници.

Анди изглеждаше объркан.

— Ще ми кажеш ли за какво говориш?

— Няма значение. Хапни, пийни нещо.

Той се намръщи.

— Не, тук прилича на зоологическата градина.

Тя се усмихна, но Питър я извика и тя трябваше да остави Анди да се погрижи сам за себе си.

Той чакаше до вратата след четиридесет минути, когато тълпата се бе разотишла и бяха останали само неколцина стари приятели, които си бъбреха с другите й двама партньори. Лили мислеше, че Лон като че ли иска да се измъкне, но Питър я държеше здраво за ръката.

— Да се измъкваме или ще си изпуснеш самолета — забеляза Анди.

Тя си взе сакото, шлифера и двата куфара. Анди я разгледа замислено:

— Два куфара за седмица, това не е старата Лили. Тя би пътувала с раничка.

— Новата Лили ще се появява по телевизията десетина пъти и ще трябва да се преоблича по три пъти на ден.

Асансьорът беше стар и бавен. Анди продължаваше да я изучава, докато се придвижваха сантиметър по сантиметър надолу.

— Сигурно съм луд да те пускам в Лондон сама, когато изглеждаш толкова страхотно.

— Няма страшно, господин Мендоса. Аз съм женена жена. — Тя се надигна, целуна го и двамата останаха прегърнати, докато вратата не се отвори със скърцане във фоайето.

Полетът и бе в единадесет, а те бяха на летище „Кенеди“ преди десет. Имаше време за по едно питие. Анди все още я гледаше, като че искаше да запази спомена една седмица.

— Харесва ми тази рокля. Нова ли е?

— Да. — Сакото беше на тигрови шарки в същия кехлибар като роклята. Копчетата бяха имитация на топази. Тя ги разкопча и го съблече.

— И тези перли са нови, нали? — Той посочи дългия наниз на врата й.

— Нови за мен. Подарък от Лон. Казва, че са викториански. Жените са ги носили като траурни. Защо гледаш така? Не се готвя за погребението ти.

Той се намръщи.

— Точно си помислих нещо. Напомниха ми… — Той понечи да каже нещо, но обявиха полета й. — Ще ти кажа, когато се върнеш — промълви той.

Още изглеждаше замислен, когато Лили грабна ръчната си чанта, сакото и шлифера и се отправиха към изхода.

Ай Ти Ви я посрещна много добре. Настаниха я в „Коно“ на „Карлос Плейс“, близо до американското посолство на „Гроувнър Скуеър“. „Коно“ беше целият от махагон, мед, мрамор и меко кадифе — може би най-елегантният малък хотел в Лондон, последният бастион на идеализираната Англия от Едуардови времена. Лили го обожаваше, обожаваше и завръщането си. Единственият неприятен факт беше, че тя просто не можеше да намери време да се види със старите приятели.

За нея отговаряше една жена на име Шели Купър. Тя й определи график, в който едва оставаше време за сън.

Сутрешната телевизия беше новост в сравнение с времената на Лили. В момента имаше две програми, едната по Ай Ти Ви, а другата по Би Би Си и Лили трябваше да се появи и по двете.

— Как убеди Би Би Си да ме покажат, когато шоуто ми върви при конкуренцията?

Шели Купър се ухили.

— Лесна работа, скъпа. Защото ти си, известната, прочутата Лили Креймър. Завръщане към началото. Ще се появиш още два пъти по Би Би Си. Шоуто на Тери Уогън рано привечер и „Пебъл Мил към един“, за да покрием и следобедната аудитория. По Ай Ти Ви имаш пет появявалия. Включва се и „На гости при Чеймбърс“, разбира се.

Лили се усмихна.

— Ето това е връщане на местопрестъплението. Всичко е чудесно, но добре, че оставам само седмица. До края на всички в страната ще им е писнало от физиономията ми.

В понеделник тя участва в една от сутрешните програми и записа шоуто на Тери Уогън за същата вечер. След бързия обяд се включи в диалог със слушателите по радиото. Продължи час. Накрая бе толкова изтощена, че копнееше за кратка почивка в хотела, за да събере сили преди вечерята с някакви хора, за които онази Купър бе казала, че са важни.

Шоуто на Уогън започна в шест. Лили го гледа от прекрасната си стая в „Коно“, докато се обличаше за вечерята с търговската асоциация на производителите на кухненско обзавеждане. Слагаше си втората перлена обеца, когато телефонът иззвъня.

— Госпожице Креймър, обаждам се от шоуто на Тери Уогън. Току-що излъчихме вашето участие и…

— Знам — прекъсна Лили. — Гледах го. Беше чудесно, вие бяхте страхотни.

— Благодаря. Обаждам се заради един човек, който се обади, че ви е гледал в шоуто. Твърди, че трябва да се свърже с вас. Настоява, че е спешно.

— Сигурно иска да му направя кухня — рече Лили, докато се занимаваше с обецата. — Вече не приемам частни поръчки.

— Това и казах — съгласи се младата жена. — Но той наистина настояваше, че е лично и важно. Естествено, не му дадох координатите ви, но се съгласих да ви дам неговите.

— Добре — рече Лили и посегна за лист и молив. — Давайте.

— Името му е Хари Креймър и даде номер в Лаймингтън.

 

 

— Здравей, скъпа. Мина време и ето, вече си известна.

Малката къщичка в Лаймингтън изглеждаше по-зле, отколкото Лили си я спомняше, но слепецът все още се движеше из нея със смайваща лекота. Тя го последва вътре и потърси жена му.

Като че ли я виждаше, Креймър каза:

— Разбира се, очакваш да намериш Клодет. За съжаление тя почина преди година.

— Съжалявам. — Автоматичен отговор, въпреки че наистина го мислеше. Спомняше си колко близки изглеждаха.

— И аз — съгласи се Креймър.

Беше сряда сутрин и тя бе успяла да се освободи с цената на пренебрегване на група ресторантьори и бяс от страна на Шели Купър. Хари Креймър бе приготвил табличка с кафе и бисквитки. Нагласи я на масата. После, вече спокоен, проговори:

— Ще налееш ли, мила?

Лили го гледаше, докато пълнеше чашите. Не беше се променил много. Хари Креймър имаше същата бяла коса, същия крехък вид, сякаш се разпадаше. И все пак той беше жив, докато спокойната, здрава Клодет — не. Лили му подаде кафето и забеляза, че къщата наистина е порутена. Дамаските и завесите бяха протрити, а масите сякаш не бяха лъскани от месеци.

Той отново показа чудната способност на слепите да четат мисли, защото не могат да виждат лица.

— Опасявам се, че къщата се е поразрушила, откак загубих Клодет. Опитвам се, но…

— Сам ли живеете?

— О, да, така предпочитам. Социалните работници искаха да ме изпратят в дом, но аз се възпротивих. Пращат човек един-два пъти седмично, а и съседите се отбиват — оправям се.

— Господин Креймър, не искам да бъда груба, но имам много малко време. Беше ми много трудно да стигна дотук. В Англия съм само за няколко дни.

— Знам. — Той вдигна ръка. — Чух те да го казваш по телевизията. Късметлийка. Мислех да се свържа с теб, но не бях сигурен как, след като се върна в Америка.

— Знаехте ли, че съм се върнала у дома?

— О, да. Един съсед идва от години да ми чете вестници и списания. Много мило, така държа връзка и с теб.

— Защо казахте, че трябва спешно да се видим? Последния път настоявахте, че не знаете нищо за мен и че не сме роднини.

Той въздъхна.

— Тревожа се за това оттогава. Така и не съм сигурен, че постъпих правилно. Но докато се реша, ти бе напуснала страната, а Клодет бе умряла. Сякаш нищо не можеше да промени решението, за което съжалявах. До снощи, когато се появи в шоуто на Тери Уогън и каза, че си в Англия за седмица.

Тя копнееше да чуе за какво става въпрос по същество, но нямаше смисъл да избързват. Той все още говореше:

— Сега му е времето, казах си. Ако искаш да поправиш старото зло, Хари Креймър, сега му е времето. Така че звъннах в телевизията и те се съгласиха да ти предадат съобщение.

Той продължаваше да си играе с тежкия бастун, който стоеше, зад стола му, но не се използваше в къщата. По едно време го изтърва, Лили посегна, вдигна го и отново му го подаде.

— Благодаря. Ти си добро момиче. Клодет и аз го разбрахме още отначало, така че… — Той спря, поколеба се, после продължи. — Виждаш ли, скъпа — рече той меко, — когато се срещнахме през седемдесет и четвърта, аз те излъгах.

Лили пое остро дъх. Всъщност не беше изненадана. Обходният му начин на свръзка изясняваше, че има да каже много повече, отколкото преди. Ала тя не можеше да търпи повече. Искаше да узнае веднага единственото важно нещо.

— Да не твърдите, че наистина сте ми баща?

Той се усмихна.

— Не, не съм.

Странно, но почувства облекчение. Не си бе признавала, че предпочита да е така, но беше истина. Лили не чувстваше сродство с Хари Креймър, никаква искра на разпознаване. Не искаше той да е човекът, за когото тя бе мечтала, копняла и търсила.

— Тогава, кой сте вие? — попита тя.

— Не съм твой баща — повтори Креймър. — Но присъствах, когато се роди. Заех ти името си. — Той се поколеба.

Лили можеше само да чака.

— Лоялността е хубаво нещо — продължи Хари Креймър, — но след всичките тези години изглежда по-маловажна. Да изживееш целия си живот, без да знаеш истината за нещо толкова основно, просто не е справедливо.

Тя бе започнала да трепери и не можеше да спре. Прекара трепереща целия час, в който той разказа своята история.

Лили се справи някак си със следващия ден и половина и никой не разбра, че нейният свят се е преобърнал надолу с главата. С изключение на Анди. Звънна й в полунощ в четвъртък, докато тя лежеше в огромното хотелско легло и се взираше в тъмнината. Когато чу гласа му, почти изгуби свирепия самоконтрол, който си бе наложила след срещата с Хари Креймър.

— Какво става, Лили? — попита Анди в първите десет секунди. — Звучиш ужасно.

— Нещо се случи, но не мога да обясня по телефона. Ще се върна утре късно следобед. Ще дойдеш ли на летището?

— Затова се обаждам, скъпа. Не съм в Ню Йорк.

— А къде?

— В Уестлейк. Във фамилната къща в Гразмиър.

— Значи си в Англия?

— Да. Но и аз не мога да обяснявам по телефона. Ще остана още един-два дни. Ще се върна в Ню Йорк до неделя. — Гласът му омекна. — Освен ако твоята криза е спешна. Мила, трябвам ли ти? Идвам в Лондон още сега, ако искаш.

Разбира се, че й трябваше. Но не още, няколко самотни дни в Ню Йорк бяха добра идея.

— Винаги си ми нужен — рече тя меко, — но мога да почакам до неделя. Ще си тръгна по плана. Само, Анди, ела си възможно най-скоро.

Заради часовата разлика Лили беше на летище „Кенеди“ в петък в пет и стигна до апартамента си до шест и половина. Поседя взряна в пространството за малко, а после грабна лист и химикалка и започна да нахвърля бележки. Опита се да го направи още в самолета, но бе твърде изтощена. В момента имаше някаква адреналинова еуфория и главата й се поизчисти. Искаше да има всичко черно на бяло — отговорите на Хари Креймър й въпросите, които те бяха повдигнали.

Остави химикала към десет. Лили погледа още малко в пространството, а после реши. Нямаше да живее с тази тайна и да се преструва на невинна, каквато вече не беше. Каквито и да се окажеха последствията, щеше да изкара всичко наяве. Дължаха й се обяснения и тя щеше да ги получи.

Посегна към телефона, пое дълбоко въздух и вдигна слушалката. Щеше да се обади първо на Айрин, а после и на Лон.

 

 

В неделя Анди отиде у Лили направо от летището. Чакаше го. Прегръщаха се дълго, накрая тя се отдръпна и го загледа.

— Уморен си.

— Малко. И…

— И какво?

— Ела и седни. — Той я заведе до един от столовете, накара я да седне и приседна на облегалката. — Имам много да ти казвам. Някои неща няма да ти харесат, но реших, че не мога да ти ги спестявам заради това.

Лили като че ли не реагира.

— Добре. Слушам.

Анди извади снимката от Малага от джоба си. Посочи към жената с шапката с периферия, онази с перлите.

— Това е братовчедка ми Шарлот. Беше известна с накитите си. Затова си спомних най-накрая. Вечерта на празненството, когато ти носеше наниза, аз разбрах, че всъщност подсъзнателно съм я разпознал. Даже при положение че тук е снимана на тридесет, а аз не съм бил роден.

— Разбирам — рече Лили. — А другата? И нея ли знаеш коя е?

— Аманда Кент Престън-Уайлд. Лейди Суонинг, както подозирахме отначало. Но преди времето на тази снимка си е направила пластична операция. Ето защо не прилича на други снимки на Аманда.

Лили стана, без да продума. Той я последва в кухнята, докато тя наливаше питиета, скоч без лед за двама им. Разтревожи се — беше толкова нетипично за нея. Както и мълчанието.

— Ще ми разрешиш ли да изстрелям останалата част от историята, докато още имам смелост? — попита той. — Мразя да те наранявам, а знам, че ще стане така.

Лили се обърна към него.

— Давай — рече.

Той не можа да я погледне.

— Сигурен съм, че Аманда е претърпяла още пластични операции. — Той пое дълбоко дъх. — И съм също така сигурен, че Лонола Перес е Аманда Кент.

Лили не каза нищо. Думите му отшумяха в тишината помежду им.

Анди отметна глава и я заизучава.

— Звучи абсурдно, но имам чувството, че не ти казвам нищо ново.

— Не, не точно. Срещнах се още веднъж с Хари Креймър, докато бях в Англия. Да се върнем в дневната. Мой ред е.

Този път Лили настоя да седне срещу него, за да го вижда по-ясно, докато говори.

— Има нещо много важно, което не знаеш — рече тя тихо. — Аманда Кент е моя майка.

Бележки

[1] Атмосфера. — Б.пр.