Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (16)

15

Ню Йорк, Масачузетс, Испания, 1981

Бяха решили да отидат с кола до Бостън и да тръгнат много рано. Анди я взе преди зазоряване в събота. Беше наел порше. Мощната кола се плъзна по празните манхатънски улици.

— Ще минем по моста „Джордж Вашингтон“, нали? — попита Анди.

Лили изпълняваше ролята на навигатор. Тя погледна картата в скута си.

— Можем, разбира се.

— Моля те, хайде да го направим. Като малък имах една книга, „Градовете на света“. Там имаше снимка на моста „Джордж Вашингтон“. Изглеждаше ми като най-фантастичното нещо в цялата вселена.

Минаха по магистралата „Хенри Хъдзън“, като гледаха как тъмнината избледнява, а от другата страна на реката се показват палисадите на Джърси. Когато стигнаха до моста, слънцето още не беше изгряло и светлинните изглеждаха като чудна огърлица.

— Иха! — изкрещя той. — Ето го. Здравей, мост, казвах ти, че ще се видим някой ден.

— Невъзможна ли изглеждаше мечтата? — попита Лили. — Защо, след като си бил толкова богат?

— Да си богат не значи същото, когато си дете. Тогава по-скоро значи ограничение. Голяма къща, много прислуга, всичко трябва да се прави по някакъв първобитен ритуал.

— Но вече не.

— Не, вече не. И определено днес не. — Той се облегна, изпъна ръце, а покритите му с ръкавици длани стиснаха кормилото. — Най-после свободни! — възкликна той. — Всемогъщи Боже, най-после сме свободни!

Ентусиазмът му бе заразителен и Лили се засмя от удоволствие. Небето розовееше, когато тръгнаха на изток по шосето „Крос Ривър“, все още със спокойно движение, и се отправиха към Мерит.

— По-забележително, отколкото пътя през Нова Англия — отбеляза Лили.

Настроението на Анди предполагаше по-забележителния маршрут. Както и почивка за закуска в „Макдоналдс“.

— И в Лондон има „Макдоналдс“, но не е същото.

— А сега може би ще ми кажеш, че искаш да видиш Дисниленд.

— Абсолютно. И Холивуд, за да се разходя с купе покрай домовете на звездите.

— С автобус — поправи го Лили. — От тази страна на Голямата вода, купетата са само по влаковете и каретите.

— А евтините полети отзад в самолета?

— Прав си. Но сега им казваме просто икономични.

— Бива — рече Анди. — Но снощи бях на вечеря у редакторката ми и тя ми поднесе кифлички, а ги нарече соленки. С основното ястие, представяш ли си?

— Да, защото соленките всъщност са хляб. Това, което си мислиш, е бисквита.

— Да, презрамките са колан, а коланът — жартиери.

Лили се облегна, спокойна както никога.

— А фибите са шноли, правистът е адвокат, социално слабият е безработен, сладкото са бонбони, плочникът е тротоар и сто други, които съм забравила.^[1]

— Да забравиш кралския английски трябва да е държавно предателство. А твоята порода от край време сте си предатели. — Той се обърна и й се усмихна. — Но аз ви харесвам. Наистина, много. — Погледът му направи местоимението лично и съкровено, километрите се редяха пред тях, „Поршето“ напредваше, а времето минаваше в шеги и закачки.

Към девет бяха на масачузетския разклон, а до десет и петнадесет стигнаха до фреймингъмския изход.

— По-добре да свием тук — каза Лили, като погледна картата. — Няма нужда да влизаме в самия Бостън. Не и ако искаш да отидем направо във Фийлдинг.

— Да — отговори той. — Искам. Лили, много мило от твоя страна, че се включваш. Като се има предвид…

— Като се има предвид нищо. Казах ти вече, подозренията ти са абсурдни, поне що се отнася до майка ми. Освен това, аз обичам Фийлдинг.

А преди години, когато беше млада и вярваше, че всичко може да бъде прекрасно, тя мечтаеше да го заведе там и да му покаже къщата си. Това щеше да бъде техният меден месец, Анди щеше да се влюби в къщата точно като нея и щяха да я купят. Щеше да се влюби и в нея самата и да живеят щастливо до дълбоки старини. Преди години, в мечтите й.

Лили се отправи към търговския център в покрайнините на града, доволна, че го е виждала и преди и че няма да се стресне отново. Беше по-голям и шумен, отколкото си го спомняше, но това се очакваше.

— Всичко това е ново за мен.

— Прословутият американски „търговски център“. Но не точно оригиналът, нали?

Той имаше предвид историческата „алея“ с дърветата, която водеше от Бъкингамския дворец до Арката на адмиралтейството. Крале и кралици я прекосявали в разкошни карети и с разрешението на лорд-мера влизали в град Лондон.

— Не точно — съгласи се Лили. — Но и Фийлдинг си има история. Той е един от най-старите градове в Нова Англия.

Тя го упъти към Хейвън Авеню.

— Библиотеката е зад ъгъла. Мисля, че трябва да почнем оттам.

Той погледна към часовника на таблото на „Поршето“.

— Движим се във времето отлично. Не искаш ли първо да ме разведеш?

— Бих искала, но зависи от теб.

— Нека първо обиколим — реши Анди. — Не ти правя реверанс, искам да усетя духа на мястото.

— Добре, тогава към следващия светофар. След това отляво е аптеката на Кент. — Но когато се обърна, тя не беше там.

Там, където бе винаги, имаше ресторант със завески и саксии по прозорците.

— Това е било аптеката на Кент — забеляза Анди. — Да не си объркала ъгъла?

— Няма грешка — рече Лили. Тя гледаше магазините от двете страни на пътя. Нито един не беше както преди. Имаше бутици и магазинчета за сувенири, даже и художествена галерия.

— Идвах тук, когато за пръв път се върнах в Щатите през седемдесет и шеста — припомни си Лили. — Всичко се е променило оттогава.

— Конкуренцията започва от предградията — разсъди Анди. — Винаги така става. Нагоди се или загиваш, това е първо правило на всяка главна улица в западния свят.

— Централна улица — поправи го Лили по инерция. — Главната улица в Англия е централна тук… Господи!

— Какво?

— Това е магазинът на Петуърт.

Анди погледна бързо там, където тя посочи. Видя червена тухлена постройка с кръгли светлини отвън и широко стълбище, което водеше към вход, ограден с разсадени дървета. Имаше и надпис: „Фийлдингска Аркада“. Бяха спрели на червен светофар. Лили отвори прозореца на колата и се взря.

— Като че ли градът е коренно променен — рече Анди. — Нечия представа за шика на осемдесетте.

— Магазинът на Петуърт е бил тук повече от сто години. Всички са полудели.

— Икономии, икономии… Долар повече в банката… Оттук накъде?

Светофарът светна зелено.

— Наляво към Уудс Роуд — насочи Лили. „Поршето“ взе завоя гладко. Тя понечи да отвори уста, но после я закри с ръка. — Спри — процеди.

Той удари спирачки и паркира отстрани на пътя. До него Лили дишаше тежко и бе пребледняла.

— Какво става, миличка?

— Погледни. Просто погледни.

Той не знаеше какво да очаква, а това, което видя, не го учуди особено. Отново стандартната американска гледка. Редица едноетажни и двуетажни постройки с морава отпред, тераси и плъзгащи се врати. Циментови пътечки с млади дръвчета. Всичко беше дървено, със сиви кедрови плоскости и голям дървен знак срещу тях: „Стопански сгради“. До него още един, по-скорошен на вид надпис: „Съвременен начин на живот с чара на традициите — апартаменти с една и две спални. Изложбена зала и офис — право напред“.

— Да разбирам ли, че и това е ново? — Той посегна и сложи ръка на коляното й. Лили беше с дънки и той усещаше как тя трепери под дебелия памучен плат.

— Да — отвърна тя. Все още шепнеше. — О, Господи, изсекли са всички дървета.

Той почака няколко секунди, като разбираше болката й, но не знаеше как да я облекчи.

— Да се връщаме ли, мила, или да продължим?

— Продължаваме.

Той тръгна леко напред, като се страхуваше какво ще открият и се надяваше да не е това, което си мисли.

— Около миля по-надолу отляво има врата. — Гласът й беше нисък и трепереше леко. — Нова е спрямо моето време, но я видях през седемдесет и шеста.

Облицованите в сиво сгради вече бяха зад тях. Като че ли бяха отминали постройките и Анди вече дишаше малко по-леко. Появиха се два огромни клена и няколко бора.

— Това са старите дървета, нали?

Лили кимна, като потрепваше от напрежение, което издаваше почти осезаем шум.

— Ето я.

Железните порти стояха отворени, почти скрити от гъстия храсталак. Анди щеше да пропусне мястото, ако беше сам.

— Да влизам ли?

— Да — промълви тя. „Поршето“ тръгна по дългата пътека, все още обградена с дървета. — Не можеш да видиш къщата оттук. Не и преди да свиеш. — Тя се бе навела напред, отново обнадеждена, почти непоносимо възбудена.

— Някаква идея какво ще кажем на който и да живее тук сега? — попита Анди. — Мисля…

Така и не каза какво мисли. Когато свиха, се озоваха пред един строеж.

Беше още нов, но къщата беше напълно разрушена. Една огромна дупка в земята сочеше бъдещите основи, но те още не бяха положени. Зад дупката имаше кална пътека. Тя идваше от страна на „стопанските сгради“ и на нея бяха паркирани два трактора и булдозер. Строежът пустееше, защото беше събота.

Той спря и се обърна, за да я прегърне, но тя вече бе отворила вратата с трясък и тичаше по наранената земя. Той я последва.

— Лили! Моля те, мила, да си тръгваме. Тук няма да си помогнеш.

Тя не му обърна внимание. Сега беше до самата дупка и се взираше в нея. Анди я настигна и се опита да я хване за ръка, но тя се освободи.

— Лили — повтори той.

Тя поклати яростно глава и той замълча.

На няколко метра имаше друг временен знак. След минутка тя отвърна взор от зеещата рана и тръгна към него. Анди я последва и прочете през рамото й: „Тук ще се намира заседателната зала на Стопански имоти Уудс Хейвън“. В краката му имаше някаква брошура, изпусната и забравена. Беше зацапана с кал и влажна. Той я вдигна.

Четири цвята. Скъпа, много модерна изработка. На корицата беше комплексът, покрай който, бяха минали. Първата страница започваше с кратка история: „Град Фийлдинг е основан през 1649 и официално провъзгласен през 1690. Дотогава две семейства вече притежават неотменна част от миналото и бъдещето му: Кент и Петуърт. Джозая Кент построява мелница близо до река Уилок и се установява във фермата Хейвън. През 1682 той купува дърветата между фермата му и мелницата от Адам Петуърт за двадесет и шест дървени шилинга…“

До него Лили не мърдаше, нито проговаряше. Анди сгъна брошурата, пъхна я в джоба на коженото си яке, обърна се към нея и я обгърна с ръце.

— Ела, мила. — Той говореше меко, с разбиране за мъката й. — Да стоиш и да гледаш само ще влоши нещата.

Тя повдигна лице и той видя, че по бузите й се стичат сълзи, въпреки че не бе издала нито звук.

— Хайде — рече той отново.

Той внимателно започна да я води към колата, но не бяха минали и няколко крачки, когато Лили се отскубна от него и изтича по пътя. Анди постоя несигурно за момент, после реши да не я следва. Погледа я как се отдалечава. Когато се скри, той се върна в колата, подкара към края на пътя, паркира и зачака.

Лили не знаеше накъде бяга, нито защо. Към какво? Откъде? От нищото. Там, където беше нейната къща, сега нямаше нищо. И вътре в нея нямаше нищо. Почувства се празна, извън времето, пространството и емоциите. Краката й сякаш не стъпваха по твърда земя, като че се движеше в мъгла.

Тя зави по пътя и продължи покрай дърветата. Наляво. Трябва да завие наляво, защото апартаментите са надясно. Напред по черното асфалтирано пространство, без да усеща минаващите коли и хора. Бързо. По-бързо от когато и да било. Защото тя не беше обвързана от земното притегляне, а продължаваше в мъглата.

Накрая усети биещото си до пръсване сърце, острата болка в гърдите, когато си поемаше дъх, пулсирането в главата. И не можа да продължи. Падна, където бе спряла. На колене, с длани, опрени в земята, приведена, с полюшваща се глава, тя вдишваше отчаяно, защото трябваше да оцелее.

Минаваше време, но тя не можеше да каже колко. Мъглата започна да се разсейва, а очите й — да фокусират обстановката.

Беше на брега на река Уилок. Тревата под нея бе кафява, но на няколко сантиметра от лявата й ръка растеше коприва. Тя я загледа: листата все още бяха миниатюрни, но жилчиците си личаха. Тя ги преброи. Шест. Сетне повдигна взор. Брегът пустееше, с изключение на един човек малко по-надолу. Той стоеше във водата с ботуши до коленете и държеше въдица. Като че ли не я беше забелязал.

Лили стана, все още замаяна. Можеше да възприема само незначителни неща, малки несъществени детайли като шестте жилчици по листата на копривата. Нищо повече. Когато стана, залитна. Изведнъж й се догади, вълните прииждаха една след друга. Щеше да повърне. Един първичен срам я накара да се прикрие сред дърветата зад нея.

Изтича към тях. Между старите, изгнили пънове и един бор имаше млада растителност. Лили се наведе до стъблото на една фиданка и дълго не се надигна.

Най-накрая в устата й остана само вкусът на жлъчка, тя се изправи и вдиша дълбоко, после пак. Гаденето престана. Чувстваше слабост, беше потна, но вече не й беше зле. Тя отчупи няколко клончета от бора и ги сложи върху мястото, където се бе облекчила. После се върна при реката.

Познаваше го толкова добре, знаеше толкова пълно всеки сантиметър от земята, че не трябваше да се колебае. Искаше й се да пийне нещо и да си измие лицето, но тук вода нямаше. Брегът бе висок и стръмен и реката течеше на метър-два по-надолу. Трябваше да повърви надолу-, преди брегът да се снижи и тя да може да докосне водата, без да падне. Рибарят все още беше на мястото си. Лили се извърна и се отправи към пътя.

Анди седеше в колата и чакаше. Когато я видя да се приближава, излезе. Не каза нищо и не тръгна срещу нея, но когато тя стигна до него, той я прегърна и я притисна до себе си.

— Реших, че трябва да те оставя сама — рече той.

Тя кимна, защото все още не смееше да говори, той я заведе до колата, отвори й вратата, след това седна зад кормилото и завъртя ключа.

— Ще се измъкнем ли оттук, ако продължа право напред?

— Не. — Щеше да им се изпречи реката.

— Много лошо — каза той, върна се, обърна и подкара обратно по пътя, по който бяха дошли. Когато минаваха покрай апартаментите, Лили гледаше право напред, ни наляво, ни надясно. Двамата мълчаха и не проговориха, преди да отминат търговския център и да се отправят към разклона.

— Къде отиваш? — Гласът й бе глух и безжизнен. — Искаше да отидеш в библиотеката. Всичко е наред, добре съм.

— Няма да те подлагам на това — рече той. — Не и днес.

— Всичко е наред — повтори тя. — Наистина. Нищо не може да се направи. Така че се захващай с това, заради което си дошъл.

Той забави.

— Сигурна си?

Тя кимна отново.

— Не — промълви той. — Не съм чак толкова себично копеле.

— Анди, върни се. Да отидем в библиотеката. Искам да отидем. Когато минахме оттам, изглеждаше същата.

Така и направиха. Беше дванадесет и половина, когато се качиха по широкото гранитно стълбище и влязоха в голямото помещение, все още пълно със златисти дъбови столове, маси и лавици, с мирис на книги и политура за мебели. До вратата имаше машина за студена вода, Лили се спря пийна и забеляза, че нещо е добавено. Имаше знак: „Ново крило и тоалетни“. Една стрелка сочеше към къс коридор, който не си спомняше.

Тя каза нещо на Анди, после тръгна по посока на стрелката и спря до вратата с надпис „ЖЕНИ“. Платнената й чанта бе останала в колата по време на цялото кошмарно преживяване, а сега бе при нея. Изми си ръцете, плисна си вода на лицето, сложи си молив и червило и се среса. Обикновени, автоматични действия, докато болката я изгаряше отвътре. За щастие не си бе изцапала дрехите. Носеше дънки и широка вълнена риза над черното поло. Беше побледняла, но иначе изглеждаше като че нищо не се бе случило.

Когато се върна в главното помещение, Анди седеше на една маса и се взираше в стъклото на машината за разчитане на микрофилми. И това беше ново. Тя седна при него и той вдигна взор.

— Добре ли си?

— Добре.

Той се върна към заниманието си, а тя се огледа. Каквото и да съдържаше новото крило, тук промените бяха малко. Изпита такава благодарност, че почти се разплака отново. Забеляза, че библиотекарката я гледа. Почуди се дали се познават. Бяха на една възраст. Тя си спомни за госпожица Демел и се усмихна. Библиотекарката реши, че се усмихва на нея, и се усмихна в отговор. Лили стана и се приближи към бюрото й.

Библиотекарката проговори първа.

— Вие сте Лили Креймър, нали?

— Да. Съжалявам, мисля, че се познаваме, но не мога да си спомня в момента. — Гърлото все още я болеше и тя се удиви, че думите излизат от него без усилие.

— О, не, не мисля. Аз съм от Канзас Сити. С мъжа ми се преместихме тук миналата година. Познавам ви заради телевизията. И защото всички във Фийлдинг говорят как сте отраснала тук.

Като че ли й припомниха за един друг живот в друго измерение. Телевизията, Ню Йорк и всичко друго важно до тази сутрин й изглеждаха част от един далечен, не съвсем реален свят.

— О — рече тя, — разбирам. Значи сте тук от година?

— Да, съпругът ми е програмист. Работи в Бостън, но предпочита да живее тук. Фийлдинг е идеалното място, достатъчно близо и все пак много непосредствено.

— Не колкото преди.

Говореха тихо. Госпожица Демел винаги казваше, че в една библиотека трябва да се пази тишина, без при това човек да изглежда като че му е отсечен езикът. Очевидно и по-младите библиотекари смятаха същото.

— Тук ли беше новата постройка на Уудс Роуд, когато дойдохте? — попита Лили. Трябваше да узнае, да задържи раната отворена.

— О, да, поне от няколко години, доколкото знам. Апартаментите са хубави, разгледахме ги. Ала не си купихме. Много са скъпи. Искахме най-малко две спални и щеше да ни излезе поне сто хиляди.

Лили кимна. Буцата в гърлото й отново се надигаше. Мислеше, че щом проговори, ще се разплаче отново.

— Купихме къща на Мил Стрийт — продължи библиотекарката. — Много е стара и я ремонтираме сами. Как ми се иска да имам кухня като онези от шоуто ви.

Лили трепереше вътрешно, но успя да се усмихне.

— Ще имате. Напредвайте бавно, стая по стая. Страхотната кухня е повече внимателно планиране и въображение, отколкото пари. Ще видите.

Влезе една жена, която се приближи към бюрото, библиотекарката се обърна към нея, а Лили се отдалечи и отиде отново при Анди. Той все още бе привел глава над машината за микрофилми. Старите вестникарски изрезки и снимката на двете жени в Малага стояха на масата до него. Когато тя седна, той вдигна глава, усмихна й се и докосна с ръка бузата й.

— Ти си силна жена — рече той.

— Коравата Лили, това съм аз. — Гласът й не беше много весел, но поне се опитваше. — Какво откри?

Той се намръщи.

— Много, но не вярвам да ни помогне твърде. Погледни.

Той пренави филма, показа й как да го движи, смениха си местата и тя се съсредоточи в екрана. Пред нея беше първа страница на „Фийлдинг Пост Таймс“ от 25 април 1939 година. Заглавието беше огромно: „Аманда Кент търсена за убийство“.

Статията заемаше цялата първа страница.

„Полицията в Англия издирва Аманда Кент, дъщеря на покойния Томас Кент и съпругата му Джейн, живеещи на Уудс Роуд, за убийството на съпруга й, Емери Престън-Уайлд, виконт Суонинг…“.

Разказът продължаваше с описание на убийството и изчезването на Аманда. На същата страница имаше снимка на Аманда от преди пет години, когато е била на деветнадесет. Беше официална, момичето бе облечено в широка роба и носеше двоен наниз перли. Косата й бе дълга до раменете и навита. Много красива, но някак обикновена и скучна — може би заради фотографа и условностите на времето. Лили придвижи микрофилма напред. „Пост Таймс“ беше седмичник и до днес, доколкото знаеше, и на всеки два месеца излизаше с голяма статия за убийството и изчезването на Аманда. Тя ги прегледа всичките, но за Айрин не се споменаваше.

Вдигна поглед. Анди се взираше в снимките на лейди Суонинг. Погледна през рамото му, а сетне се върна към микрофилма.

— Вижда се, че е същото момиче — отбеляза тя.

— Да, но на тази все още не е ясно, нали?

Тя погледна снимката от Малага.

— Не, не е ясно. Може би, това е всичко.

Той каза нещо едва чуто. Тя си помисли, че е проклятие и не го помоли да повтори. Той посегна към машината.

— Погледни още нещо.

Той смени филма и придвижи новия напред, докато намери, каквото търсеше.

— Ето, кажи ми какво мислиш за това.

Този път датата беше 17 март 1935 година. Заглавието гласеше: „Магазинът на Петуърт продаден“. Под него имаше снимка как Айрин се здрависва с плешив мъж. Тя носеше рокля с дълъг ръкав, а мъжът — тъмен двуреден костюм. И двамата се усмихваха смутено за снимката.

Лили прочете текста.

„Мис Айрин Петуърт обяви днес, че нейният четвърти братовчед, Хенри Дейвис Петуърт от Нютън, е купил магазина на Петуърт на Хейвън Авеню. Магазинът е отличителна черта на Фийлдинг вече повече от век. Той е бил Централен магазин на Фийлдинг, докато покойният баща на мис Петуърт не го е разширил и не му е дал името си…“

Статията продължаваше с това, че Айрин е наследила бизнеса след трагичната смърт на родителите си няколко месеца по-рано, а накрая я цитираше, че е „… много удовлетворена, защото магазинът на Петуърт остава в семейството“.

Звучеше точно като казано от Айрин. А и на снимката бе самата тя. Лили я гледа дълго. Щеше да познае майка си, дори да й я бяха показали без всякакви обяснения. Не че чертите й бяха много ясни. Но приведената глава, начинът, по който стоеше… Беше си Айрин без всякакво съмнение. Тя обърна внимание на кадъра в Малага. Анди безмълвно й подаде малка лупа.

Въпреки големината й, лупата бе много силна, като тези, които използваха фоторедакторите. Лили нагласи разстоянието между лещата и снимката, така че да я вижда ясно. Роклите, шапките, перлите, огрените от слънцето лица на двете жени вече се различаваха без проблем. Лили ги гледа дълго, сетне се извърна към машината. Накрая посочи снимката на масата.

— Нито едната от тези две жени не е Айрин.

— И аз така мисля — рече Анди. Тонът му бе неутрален. Ако и да беше разочарован, не се издаде. — Това е, ако приемем, че тази във вестника прилича на майка ти.

— Прилича. Бих я разпознала винаги. — Тя отново посочи другата снимка. — Снощи си мислех, че една от тези двете може и да е тя. Времето е същото, възрастта е същата. Но когато сравнявам тази снимка с образа на Айрин четири години преди това, съм сигурна. В този ден тя не е била в Малага.

— Така изглежда — съгласи се Анди. — Но даже и с лупата не можеш да си сигурна за другата. Че е Аманда Кент, искам да кажа.

Лили сви устни.

— Нека погледна „Пост Таймс“ отново.

Той започна да сменя микрофилма, когато библиотекарката се приближи.

— Току-що си спомних за това. — Тя сложи куп книги с кожена подвързия на масата помежду им. — От същото време като вестниците, които поискахте.

Книгите бяха около тридесет на четиридесет сантиметра, облечени в тъмночервена кожа. Отгоре със златисти букви бе написано „Албум“, а отдолу — „Фийлдингска гимназия“. Анди изглеждаше объркан.

— Годишници — обясни Лили. — Стандартна американска практика. Спомен от гимназиалните години за випускниците. — Тя ти разгледа. — Ето я 1934, годината, когато е завършила майка ми.

Двамата разгледаха книгата заедно и намериха три непринудени снимки на Айрин, ангажирана в различни училищни мероприятия. Новата информация просто потвърди предишното им заключение. Нито едната от двете жени на снимката в Малага не бе майката на Лили.

— Аманда Кент е родена през 1919 — рече Анди. — Кога ли ще да е завършила?

— Да опитаме 1937. — Лили намери нужния том, но Аманда не беше там. Още малко търсене и откриха, че е завършила през 1936. — Да завършиш на седемнадесет не е необикновено — обясни Лили. — Зависи кога точно си роден.

Анди не слушаше. Той разгръщаше албума от 1936.

— Тя е почти на всяка страница — забеляза той. — Известна. И красива.

— Семейство Кент са имали власт тук. — Лили се приближи и погледна през рамото му. Аманда Кент й се усмихваше в поне дузина различни пози. Седеше на шейна и махаше на зимния карнавал. Играеше в училищната пиеса. Беше и Кралицата на бала. Всички снимки бяха черно-бели, разбира се, така че цветът на кожата й не можеше да се установи. Косата и очите й също стояха неопределено. Носът й бе чип и тя винаги се усмихваше. Беше чудесна. — Не изглежда като че може да убие някого — промълви Лили.

— Че и хладнокръвно — добави Анди. — Но убийците рядко си личат на пръв поглед.

През последните десет минути бе влязъл един мъж, който бе седнал на близката маса. Сега той се обърна и им изшътка. Изглеждаше към седемдесетте: Лили си помисли, че го познава отнякъде.

— Шшт — повтори той. — Това е библиотека, не е дискотека.

Анди се смръщи и се върна към годишника. Той го заизучава с лупата, сетне постави снимката от Малага до най-ясната от гимназиалните снимки на Аманда. Сравни двете, а после махна на Лили да погледне.

Тя го направи внимателно. След това се обърна и поклати глава.

— По дяволите — прошепна Анди, като не обърна внимание на вледеняващия поглед на стареца. — И аз така мисля.

Беше идвал в Бостън още веднъж, за представяне на една книга, и го хареса. Бяха говорили да отидат там след Фийлдинг. Вместо това се отправиха на запад към Бъркшир.

— На тишина и спокойствие — отсъди Анди. Беше проучил картата и няколко туристически справочника и когато излязоха от библиотеката, позвъни по телефона и направи резервация.

Грейт Барингтън беше друг типичен град от Нова Англия. Наблизо беше Тангълууд, прочута лятна сцена на Бостънския симфоничен оркестър, а на две мили от центъра бе хотел „Гарсън Хаус“. Бивша собственост на човек, направил състояние с една от многобройните текстилни фабрики през деветнадесети век, сега това беше луксозен хотел със запазен, викториански дух и красиви градини през рано настъпилата пролет.

— Поискахте два стаи, господин Мендоса — каза администраторката. — Мога да ви дам, но се чудех дали не бихте предпочели апартамент с две спални?

— Би било идеално, ако имате — отвърна Анди.

Тя му се усмихна.

— Да, имаме. Резервиран е месеци напред за тангълуудския сезон, но по това време няма проблеми.

Малко беше да се каже така. Като че ли Анди и Лили бяха единствените гости на хотела.

— В момента сервираме само закуска — продължи администраторката. — Ресторантът отваря през юни. Наблизо обаче има два-три чудесни места, където можете да вечеряте. Добре ли е така?

— Добре — увери я Анди.

Апартаментът също беше добър. Голяма дневна с изглед към градината и мостчето в далечината, две спални. Едната бе решена в меко зелено и тапети на рози, а другата — в синьо и бяло с тъмносин килим.

— Цветя за дамата? — попита човекът, който донесе двата им малки куфара.

— Определено — отговори Анди.

Лили не взе участие в решението. Веднага щом се качиха в апартамента, тя отиде до прозореца и остана там, загледана в градината, докато двамата мъже уреждаха всичко. Там беше и когато Анди даде бакшиш на пиколото и затвори вратата зад него.

Той се приближи към нея и посегна да я докосне — сетне се отдръпна. Дотук всичките му опити се проваляха. Нормално погледнато, нямаше право. Така че седна в един от удобните фотьойли и започна да си наглася лулата. Тя все още не проговаряше. След пет минути той каза:

— Лили, мога ли да ти разкажа една приказка?

— Само да не завършва „и живели щастливо до края на дните си“. Не съм в настроение за това. — Тя не се обърна.

— Не, не точно. Но започва с „имало едно време“. Много време. Разказва се за фамилията Мендоса. Знам, че не се котираме добре за теб, но мисля, че и това е в тази посока. — Той натъпка още тютюн в лулата си и я запали. — В Кордова казват, че семейството е основано преди римляните да дойдат в Испания, преди рождението на Христос. Никой не може да го докаже, разбира се, но така казват. И някъде през пети или шести век след Христа се предполага, че Мендоса са избягали в Африка, защото евреите са били преследвани.

— Дотук нищо ново, нали? — Първият знак от нейна страна, че го слуша.

— Не, нищо. Както и да е, историята продължава, че са преуспели в Африка. Но не са били щастливи, не са я смятали за свой дом. — Той си помисли дали да не й каже за мотото, което по всяка вероятност са приели, „Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си“… Можеше да я попита дали пази златната си плочка. Но времето сякаш не беше подходящо. Пропусна тази част. — Предполага се, че са били лихвари и финансисти още тогава. И много богати. Искали са да се върнат в Кордова, така че са се съюзили с маврите и са подкрепили нахлуването в Испания. Когато ордите им прегазили земята, зад тях са били Мендоса. Така родът си е възвърнал земята в Кордова и са построили къщата. Не знам колко от това е истина, но едно е със сигурност. В тази къща е имало членове на семейство Мендоса още оттогава.

— Много хубаво — рече Лили. — Не знам обаче някой да иска да завладява Фийлдинг. А и моята къща вече не е там.

— Не в това е въпросът. — Лулата угасна, той я остави в пепелника и забрави за нея. Наведе се и падна на колене, само и само тя да го погледне. — Всъщност два въпроса. Първо, това, което са направили, за да останат там хиляда и двеста години, е отвъд всякакви фантазии. Убийства, изнасилвания, грабежи, от тези истории ще ти се изправи косата. Нищо не е било достатъчно, никоя цена не е била висока. Сменяли са си религията с тази, която е била на мода, сваляли са правителства. Родители са убивали децата си и обратно. Каквото и да кажеш, Мендоса вече са го правили.

— И всичкото за една къща?

— Не мисля. Ей сега ще стигнем дотам. Къщата, всъщност не същата къща естествено, старата е изгорена до основи и построена наново и Господ знае още какво, но е на същото място. Както и да е, къщата е символ, да останат в Кордова — също. Това е идентичността им. Богати, властни и жители на Кордова. Това сякаш е всичко. Ти не си като тях, Лили. Ти си нещо повече от една къща и парче земя.

Най-накрая тя се отмести от прозореца и тръгна из стаята, като вземаше и оставяше неща и накрая се строполи в едно кресло срещу неговото.

— Знам това. Няма да умра. Даже няма да полудея и да закрещя по улиците, въпреки че трябва да съм мръднала малко, когато видях, че къщата я няма. Така де, болката не намалява. Толкова я обичах — прибави тя, като закри с ръце лицето си сякаш от целия свят.

— Защо, Лили? — Той стана, отиде до нея и коленичи. — Защо я обичаше толкова? Знам, че е била красива къща, казвала си ми. Спомням си и снимката, която ми показа. Но ти можеш да правиш красиви къщи най-добре от целия свят. Можеш да си имаш друга. А дори, ако искаш, можеш да си построиш дубликат. Трябват само пари. Но няма да е същото, нали?

— Не, определено не — чу се между пръстите й. Все още бе закрила лице с ръцете си.

— Виж, знам, че не струва нищо от психологическа гледна точка, прости. Но мисля, че е правилно. В съзнанието си ти си оплела това да си Лили с това да имаш конкретна къща на конкретно място. Може би заради майка ти, може би защото не познаваш баща си. Каквато и да е причината, в главата ти проклетата къща е била символ на нещо фундаментално. Но грешиш. Това е загуба и ти, естествено, имаш право да тъжиш. Но е разрушена само къщата. Не Лили. Твоята личност не зависи от някакъв сбор тухли и хоросан.

— Не тухли и хоросан — рече тя мрачно. — Дърво и камък. — Все там.

— Да, така е. — Лили най-накрая го погледна. Той все още бе на колене край стола й, тя се наведе и постави лицето му в дланите си. — Знаеш ли, сега, като си пораснал, си много готин. Благодаря.

Той взе ръката й в своите.

— Бърза помощ, доктор Анди. Понякога не проработва.

Постояха още малко така, сетне тя се освободи и се изправи.

— Става късно. Ако искаш вечеря, най-добре да намерим ресторант.

Отидоха там, където им препоръчаха в хотела, в „Дюкяна на Притчет“. Останките на една стара ковачница бяха превърнати в ресторант, който привличаше пътници от Бостън и Ню Йорк. Мястото имаше атмосфера и предлагаше традиционна кухня от Нова Англия.

— Омари, миди или раци — каза Лили. — Все известни масачузетски храни, но мисля, че сме твърде далече от извора, за да попаднем на най-доброто.

И двамата се опитваха да бъдат мили. Разгледаха менюто и обсъдиха всички предложения.

— А патицата? — попита той.

— Не е местен специалитет, така че едва ли е върхът на готвача.

— Тогава ростбиф — отсече той. — Обичам дебелия американски ростбиф. Може да ме хвърлят от „Тауър“, ако някой у нас научи.

И двамата поръчаха от най-доброто и миди за предястие. Лили едва отхапваше.

— Съжалявам, не съм много гладна.

— Хапни поне малко — настоя Анди. — За да знам, че няма да се строполиш, преди да те върна в Ню Йорк.

Лили се опита да му угоди, но спря, преди да е достигнала с вилицата устата си.

— Анди, историята, която ми разказа, за семейството ти, беше все за Испания. Как Мендоса са стигнали до Англия?

— Още една дълга история. Свързана е с търговията с шери. Оставям я за друг път. Поуката е по-различна, може да ми трябва някой ден.

Преди години той говореше, сякаш ще се разделят всеки момент и това я изпълваше с тъга. Сега звучеше, като че ли ще бъдат заедно за вечни времена, ала това провокираше други емоции. Тя предпочиташе да не се занимава с тях.

— Говорим все за мен — рече тя. — Но ти днес си разочарован.

Той се усмихна.

— Не по същия начин. А и не съм съкрушен, просто ще трябва да опитам пак.

— Да опиташ какво? Ако снимката не е на Айрин или на Аманда Кент, какво ти остава?

— Инстинктът ми — каза той бавно. — Всичко, което правя, се основава до голяма степен на инстинкта. Когато имам историята, аз го знам. Знам, че е там. Продължавам да ровя и накрая всичко си идва на мястото.

— Значи това ще направиш, ще продължиш да ровиш?

— Да. Този път продължавам със Суонинг докрай. Мотая се вече твърде дълго. — Той си наля още от бургундското, което пиеха. — Много ли си ми сърдита?

— Сърдита? Не, защо?

— Майка ти…

— Не е на снимката и няма да се върже в историята. Казвам го пак и за последен път. Нищо не може да ме накара да повярвам, че Айрин Петуърт Креймър е замесена в чието и да е убийство. — Сервитьорът дойде и взе празните им чинии. Лили изчака, докато той се отдалечи. — Интересното е, че в момента съм й толкова бясна, че почти предпочитам да беше.

— Искаш да кажеш, че ако първо не беше продала къщата, строежите нямаше да напреднат толкова много.

— Да. — Тя чувстваше, че отново се задушава. — Да сменим темата: Кажи ми нещо повече, какви си ги вършил през последните години. Къде живееш, например? Предполагам, не в онази мизерна квартира в Хакни.

Той се ухили.

— Не съвсем. Купих къща в Кенсингтън, към края на Бромптън Роуд.

Лили повдигна вежди.

— Много добре.

— Наистина. Чуй, по-добре да ти кажа нещо друго. Ожених се преди няколко години.

Тя отпиваше от виното си, но сега остави чашата с нарочно забавени движения.

— Разбирам. Да, мисля, че беше добре да ми кажеш.

— Не ме гледай така, ще потъна в земята. Не е каквото си мислиш. Беше ужасно. Женитба през седемдесет и осма, развод през седемдесет и девета. Тя искаше да уредим финансовите въпроси в брой, така че аз запазих къщата.

Стомахът й се успокои. Толкова се беше вдигнал, че тя мислеше, че ще се удари в биещото й до пръсване сърце. Да върви по дяволите! Защо все още можеше да й причинява това?

— Как се казваше? — Не даваше и пет пари, но трябваше да го каже, за да прикрие реакцията си.

— Не се смей, Фиона. Фиона Фарадей.

Лили се изкикоти.

— Няма да се извинявам, заслужаваш си го. Добър вечер, Найджъл. Обзалагам се, че сте били чудна, двойка.

— О, да, как ли не. Тя се ожени за един френски граф веднага щом приключихме с развода. Защо говорим за това?

— Започнахме, защото ти ми разказваше за къщата си. Хубава ли е? Обичаш ли я?

Той усети нещо в тона й, някакво завръщане на предишното отчаяние.

— И аз не искам да говорим за домове. Достатъчно за днес.

Лили се бе преоблякла за вечеря. Носеше рокля от мек, полюшващ се плат. Беше тъмен, но жизнерадостен, между синьо и виолетово.

— Изглеждаш чудесно — рече Анди. — Как се казва този плат?

— Копринено жарсе. Благодаря. И ти не си за изхвърляне. Така съм си те представяла винаги, в голям апартамент близо до Савил Роу.

— Мислех, че ще бъдем в Бостън тази вечер, изглеждаше резонно. — Той посегна през масата и докосна медальона, който тя носеше, сетне разбра, че по-раншният му незададен въпрос всъщност е получил отговор. Тя все още притежаваше златната плочка. — Това е плочката с надписа на иврит, нали?

— Да, сложих я на верижка преди няколко години. Нося я постоянно.

— Определено е свързана с Мендоса. Това е едно от нещата, които разбрах на Коледа през седемдесет и първа.

— И които те накараха да…

— Да — прекъсна я той бързо, като не искаше тя отново да споменава предателството му. За да отвлече вниманието й, той й разказа историята на Сюзън за мотото прието в Африка, и за плочката, изработена в Кордова.

— Сигурна ли е, че плочката е била по-голяма от това? — запита Лили.

— Да. И сигурно е права. Сюзън много добре се справя с такива неща — когато става въпрос да се разрешават загадки и да се подреждат детайли. Твоята плочка е свързана с моето семейство. Абсолютно съм сигурен.

— Може би — отвърна Лили. Не й се говореше повече за стари загадки.

Сервитьорът се появи и Анди поръча кафе и коняк.

— Обичаш ли испански коняк? — попита Лили.

— Понякога. В Испания всичко е наред. Навсякъде другаде е малко силничко. Не знам защо.

— Не съм съгласна. Една приятелка ме научи преди време. Живяла е в Испания много години и е развила вкус. Много ми харесва.

— Да питаме ли дали имат? — Анди вдигна ръка да повика сервитьора.

— Не се тревожи. Сигурно нямат. Както и да е, обичам и друг коняк.

— Къде в Испания е живяла приятелката ти? — Просто лека реплика за успокояване на страстите от деня.

— В Мадрид, мисля. Не говори много за това. Ала все още използва испанското си име. Всички я наричат сеньора Перес.

Анди се намръщи.

— Звучи надуто.

— Не, не е. И подхожда на Лон. Тя е чудесен човек. Ще я харесаш.

— Запознай ни тогава.

— Може. Ако си още в Ню Йорк, когато се върне. В момента е в Испания.

Той вдигна глава.

— Започвам да разбирам. Тази ли сеньора Перес е третият партньор, когото Питър спомена онази сутрин, като ме запознаваше с положението, за да проучим онзи Джереми някой си?

— Да.

— Ясно. Тя трябва да е нещо специално. Забелязах как очите на Фаулър светнаха, когато заговори за нея.

— Толкова ли е очевидно? Прав си, Питър е влюбен. Ала, опасявам се, чувствата му не са споделени, поне не по същия начин.

— Лош късмет. — Питиетата пристигнаха. Анди разклати своето. — Слушай, планирам да остана в Ню Йорк повечко. Ако нямаш нищо против.

Думите му би трябвало да я направят щастлива… не да я стреснат. Тя сключи ръце около чашата с кафе, като търсеше топлина, но кафето бе охладняло също както нея самата.

— Това, което правиш, не зависи от мен, Анди.

— Не, точно сега зависи.

 

 

Прибраха се в „Гарсън Хаус“ след единадесет. В дневната на апартамента имаше чудесна уредба. Управата на хотела явно възприемаше сериозно музикалните вкусове на гостите си — но очевидно очакваше да си носят записи сами, защото в стаята такива нямаше. Анди повъртя копчето на радиото и намери Моцарт. Пиесата свърши след две минути. Един човек започна да говори за пчеларството и за производството на мед в Нигерия. Анди отново завъртя копчето. Танцова музика в старомоден бигбенд стил. Той протегна ръце.

Лили се намести без усилие.

— Сигурно остаряваме — забеляза тя. — Преди не танцувахме така.

— Аз съм се учил. Когато бях малък. Часовете по танци бяха задължителни за невръстните синове на привилегированите.

Тя положи глава на рамото му и двамата затанцуваха бавно на мекия саксофон и щрайховете. Тя усещаше какво става, той също.

— Хайде стига — рече тя, когато музиката заглъхна.

— Добре. — Той я пусна без противене. — Не и ако не си съгласна.

Лили не мислеше, че ще заспи, но се унесе почти веднага. След няколко часа обаче отново се събуди. Беше още тъмно. Намери си часовника на нощната масичка. Четири сутринта. Лежеше неподвижна и се вслушваше. От другата стая не се чуваше нищо. Ала така и така той не хъркаше.

Всяка спалня имаше собствена баня. Лили отиде в своята и се погледна в огледалото над мивката. Нищо от днешните случки не си личеше. Изглеждаше добре. Далеч от двадесет и една, но защо да се изненадва. Времето минава, всичко се променя, а човек продължава по пътя си. Кой беше казал, че е готов да изживее живота си в тихо униние? Не си спомняше. Но не беше тя. Пак тя не беше готова и да живее само с обещания за бъдещето. Днес видя докъде водят такива мечти. До една голяма дупка в земята.

Вратата му беше полуотворена. Откъм леглото не се чуваше нищо.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Не. Лежа си тук и мисля.

— И аз не спя.

— Така си и мислех. Ще дойдеш ли при мен или само така се надявам?

— Точно това се чудех. Зависи. За тази нощ, надеждите се оправдават. За след това не знам.

— Добре.

Той отметна завивките, тя се намести и той я зави.

— Студено ли ти е? Мога да затворя прозореца.

— Не, остави го. Анди, целуни ме, моля те.

— Ей сега. Искам обаче първо да кажа нещо.

— Да?

— Обичам те, Лили. От толкова много време. Преди това ме плашеше. Сега вече не.

Тя не отговори. Можеше да каже, че тя също го обича — това беше истината — но трябваше да се сдържи. Вътре в нея имаше твърде много болка. Наместо това се притисна към него. Чувстваше се напълно познато и естествено. Просто чудесно.

Той намери устните й със своите, целуваха се дълго. Тя носеше къса копринена нощница, която стигаше само до средата на бедрото. Той сложи ръка под нея и погали кожата й. Мъжествеността му се притисна до крака й. Лили си поигра с връзките на пижамата му.

— Сега — прошепна тя с копнеж. — Недей чака. Сега.

 

 

Анди спря пред блока на Лили в пет и половина следобед в неделя.

— Мога ли да оставя колата тук? — попита той.

— Не, не може, ще ти сложат талонче. Освен това…

— Да?

— Анди, моля те, не се обиждай. Предпочитам да остана сама тази вечер. Много е… — Тя поклати глава и тъмната коса обрамчи бледото й лице. — Не знам.

— Аз знам. Всичко е наред, мила. Ще върна това нещо и си отивам обратно в хотела. Да ти звънна ли по-късно за лека нощ?

— Да, ще ми бъде приятно. — Познатата улица, звуците и миризмите на града й действаха, връщаха я към света, който обитаваше. — Не се учудвай, ако дава заето. Тази вечер Питър има важна среща. Ще ми се обади веднага след това. Може да трябва да се звъни доста.

— Америка си е Америка. Няма нищо свято, даже неделя вечер. Добре, ще звъня, докато се свържа.

Питър се обади в девет и петнадесет.

— Здрасти, как беше уикендът?

— Горе-долу. Ще ти разкажа някога. Не сега. Питър, не ме дръж в напрежение. Видяхте ли се?

— С кого? — попита той невинно.

Вълнението тръгна отдолу и постепенно обхвана цялото тяло на Лили, той нямаше да се шегува, ако новините бяха лоши.

— Много добре знаеш с кого. И подозирам силно, че Уила Грейсън просто е казала: „Ела, Вълчо, изяж ме“.

Той се изсмя.

— Не точно. Не беше точно този тип. Но, знаеш ли, Лили?

— Какво?

— Добре де, случайно се договорихме.

— Жестоко! Питър, ще ни подкрепи ли? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Отракана дама. Обади се на Луиз Демър, преди да си тръгна. Бях на другия телефон. Двечките цвилеха от удоволствие, докато си точеха зъбките. Ще се изкефят да набутат старото копеле.

Лили въздъхна.

— И аз ще се изкефя. А никога не съм мислила, че съм такава кучка.

— От най-добрата порода. Малко смяна на темата. Не си се чувала случайно с Лон?

— Не, проверих си секретаря веднага щом си дойдох. Нищо.

Той помълча секунда-две. А после рече:

— Ако не се обади до утре вечер, ще трябва да направя нещо.

— Какво можеш да направиш?

— Не знам. Да звънна в американското посолство, да ги помоля да проверят. Не мога просто да я оставя в онзи бермудски триъгълник.

Лили остана убедена, че ако Лон иска да се свърже с тях, тя ще го направи, но нямаше смисъл да го казва на Питър.

— Добре. Но остави тази работа за още един ден.

— Ясно, съгласен. Ще звъннеш ли на банката сутринта? Трябва да се видя с едни дистрибутори. Все си напомням, че е в интерес на Ел Пи Ел да продължавам с компанията си.

— Да, разбира се. Нашият дружелюбен банкер обаче ще иска нещо повече от честната ни дума. Как да го убедим, че Грейсън и Демър ще се включат?

— Приготвили са специално писмо. Всички ще го подпишем. Може би утре следобед късно. Така че чакай включване.

Лили потвърди и се разделиха. Танго за танто, помисли си тя. Даваш нещо и получаваш нещо. Нейната загуба беше ужасна, но печалбата за последните двадесет и четири часа също бе забележителна. Започна да я смята, когато телефонът звънна отново. Тя сложи ръка на слушалката и почака. Трябва да е Анди. Самото удоволствие да го знае си заслужаваше.

В Мадрид беше ранна понеделнишка сутрин. Лон се събуди в спалнята в бяло, златисто, розово и сиво — миниатюра на стила fin de siecle. Повече френски, отколкото испански, но мадридският „Риц“ винаги си бе такъв. Прислуга с бели ръкавици и бледосини ливреи, кристални полилеи, златиста дамаска по стените, шарени килими в пастелни тонове — хотелът не се бе променил, откакто го бе видяла за пръв път преди четиридесет години.

 

 

Лон натисна едно копче до леглото си. След по-малко от три минути на вратата дискретно се почука и тя се отвори.

— Su desayuno, Senora.

Един келнер в бяло остави табличка на масичката до леглото й и изчезна светкавично. Лон пренебрегна кошничката топли кифлички и сребърните чинийки с масло и конфитюр и наля топло мляко и гъсто черно кафе в порцелановата чаша. Започна да отпива, докато набра легендарната администрация на „Риц“ и помоли да й приготвят кола за след половин час.

Кафето изстина. Лон го остави. Стомахът й се свиваше. След двадесет и пет минути бе взела душ, беше се облякла с пола, поло, сако и ботуши и бе слязла долу. След още десет се насочваше извън Мадрид в наетата от администратора кола към малкото селце Сан Доминго де ла Круз. Дългото име принадлежеше на една махаличка дълбоко в планината с десетина къщи, смесен магазин и — в най-далечния край — ловната резиденция на някакъв богат Мадрилено.

Ако не го познаваше толкова добре, щеше да пропусне отклонението по калната пътека, която завиваше заплашително, спускаше се и се вдигаше и имаше сухи скалисти поточета. През сезона те се пълнеха с вода и запълзяваха към равнината, поглъщайки всичко по пътя си.

Сега зимните дъждове бяха свършили, беше настъпила късна пролет, а бадемите и прасковите бяха разтворили розови цветчета на априлското слънце. Така и не й стана ясно кой сезон е най-красив тук на високото, въпреки че някога познаваше мястото твърде добре през всичките. Струваше й се толкова отдавна, като в друг живот. Лон поклати глава като че да прогони паяжините от спомени и махна крак от педала за газта, защото наближаваше друг страховит завой.

Сан Доминго де ла Круз се появи без предупреждение от двете страни на тесния път. Първо имаше две бензиноколонки. Тя си спомни времето, когато съдържателят наливаше гориво в резервоарите от ръждива кофа, с която загребваше от един варел зад къщата. Самите къщи не се бяха променили. Бяха ниски, бели, покривите на къщите — с червени плочи, а капаците на е прозорците — със зелени. Тя премина през селото бързо, така че дори и паметливите местни хора да нямат време да я разпознаят. Фермерите бяха на крак от часове. Сега минаваше десет, жените бяха приключили с домакинстването и пазаруваха за обяд.

Десетки очи гледаха как елегантното „ферари“ профучава през Сан Доминго. Те видяха колата да завива по една още по-висока пътека и си помислиха, че някой отива в резиденцията. Ел Мадрилено винаги имаше много гости.

Икономката бе много възрастна. Без съмнение си имаше име, но никой не си го спомняше. Викаха й просто Мамачита, малката мама. Когато беше млада, бе висока не повече от метър и петдесет, а сега бе даже по-дребна, прегърбена и помъдряла, и изглеждаше като зъл гном. Изглеждаше невероятно да си спомни нещо. Ала се усмихна, когато Лон паркира и излезе от колата.

— Hola, mi nina. Estoy contenta al ver tu сага una vez mas antes de ir a mi lecho de muerie.

Лон целуна старата жена по двете бузи.

— Ти никога няма да умреш, Мамачита. Дон Диего няма да позволи.

Жената вдигна рамене и се засмя.

— Понякога човек не може да управлява нещата, даже и да е дон Диего. С теб знаем това, нали? — Тя се усмихна и премигна.

— Да, знаем го. Той тук ли е?

— Не още. Каза ми да те очаквам. Снощи телефонът звънна след полунощ. — Каза го гордо, не раздразнено. Телефонът бе инсталиран преди по-малко от десет години. Мамачита продължаваше да се удивлява, че той звъни, както през деня, така и когато всички са си легнали. — Имам кафе. И churros. Влез вътре, студено е.

Старата жена бе запалила огън в голямата каменна дневна и бе сложила маса и два удобни стола пред камината. Лон седна, протегна краката си, обути в ботуши, и си стопли ръцете. Мамачита донесе табличка с обещаното хапване. Кафето бе най-силното на света, а churros, дълги завити кифлички от пържено тесто, бяха топли и хрупкави.

Въпреки вълнението, Лон бе изгладняла по време на пътуването. Хапна. Някъде часовник удари единадесет.

— Каза ли дон Диего кога ще се върне? — попита тя.

Мамачита се отнасяше с фамилиарността на стария прислужник, който е работил толкова много, че счита младите си работодатели за свои деца. Тя се усмихна дяволито.

— Не, иска да те накара да чакаш. Иска да се престори, че е като едно време и когато той дойде, ти ще…

— Да, знам. — Лон я прекъсна с едно махване на ръката.

Старата жена се разбъбри. Каза, че дрехите на Лон са хубави и че се радва, че бюстът й не се е отпуснал.

— Моят виси като виме на крава. — Тя откопча черната си памучна рокля. — Защото имам седем деца, а ти нямаш никакви. Вярно ли е, че в Америка младите жени не искат деца, докато не станат на тридесет?

— Понякога. Все по-често напоследък — призна Лон. — Заети са да правят кариера.

Тя не чу дългия коментар, който последва. Искаше Мамачита да си отиде и да я остави сама. Трябваше й една седмица проучване, питане и размисъл, за да дойде тук. Една седмица на жестока вътрешна борба, докато се опитваше да намери начин да получи, каквото иска, и да защити тези, които обича. Сега беше решила. Искаше й се да остане сама за малко и да обмисли отново, но Мамачита стоя до нея при камината почти до обяд. Тогава чуха да се приближава друга кола.

— Това трябва да е той. Ще ида да видя — рече старата жена.

Тя излезе. Лон остана на мястото си. След минута чу два чифта стъпки до входната врата. Мамачита отвори и отстъпи, за да влезе Диего.

Той не поздрави Лон веднага, просто я погледна.

— Sal — рече той на старата жена.

Бягай. Команда като на куче. Тя си тръгна, но не раболепно. По-скоро се изхили и изкоментира как работодателят й вече остарява и оглупява.

— Трябва да я нашляпам — каза Диего на Лон. — Здравей — добави той най-после.

— Здравей, Диего. Изглеждаш добре.

— И ти. Млада и красива както винаги.

— Благодарение на теб — забеляза тя меко.

— Да. А, значи си спомняш? В последно време помислих, че си забравила.

— Не. Какво те наведе на тази мисъл?

— Това, което правиш в Ню Йорк. И това, че си в Испания от седмица, а ми се обади едва вчера.

Тя не беше учудена. Предполагаше, че той знае. Другите, с които бе разговаряла, също предполагаха. Затова и бяха толкова предпазливи.

— Наплашил си всички, Диего. Не намерих поддръжка. Даже и у Мануел. Липсва му куражът от едно време.

Той вдигна рамене, отиде до масата и си наля голяма чаша бренди от бутилката, която Мамачита бе оставила.

— Едно време с Мануел бяхте големи куражлии. Той се изчерпа. Но не и ти, а?

— Да, мисля, че и аз се поизчерпах. Не се чувствам много смела, Диего. Само…

— Отчаяна? — Той изрече думата с известно, удоволствие. Тя поклати глава.

— Не. Не съм отчаяна, защото вярвам, че ако ме разбереш, всичко ще бъде наред.

— Това, което правиш в Ню Йорк, не е наред.

— Защо не, за Бога? Диего, имам само малък проект, който включва мен и двама приятели. Как е възможно това да те засяга?

— Засяга ме.

Лон отпи от брендито си, преди да попита:

— Защо?

Той се усмихна.

— За мен не е нужно да отговарям на въпроси, querida. Тази среща е по твоя молба. А и си спомням, че преди известно време каза, че нямаш нужда от нищо повече от моя страна.

— Всичко беше свършено, Диего. И двамата го знаехме.

Той поклати глава.

— Ти се чувстваше така, не аз.

— Но се договорихме да си останем приятели. Ти ме подпомагаше много щедро. Защо изведнъж се намеси в живота ми?

— Не прощавам лесно и ти го знаеш.

— Не съм направила нищо, за което да ми прощаваш.

Той вдигна рамене.

— Може би. Но тръстът ще премине към фамилията, след като умреш. Защо да ти позволявам да се забъркваш с тези списания?

Тя отговори с въпрос.

— Диего, защо не си се пенсионирал? С Мануел трябваше да сте предали всичко на синовете си много отдавна.

Обикновено той се държеше изискано, сега обаче се изплю в огъня. Пламъците засъскаха, а после продължиха да горят.

— Синовете ни са корумпирани.

— Как? От какво?

— От демокрацията. От музиката, която слушат, от боклуците, които четат и гледат по телевизията. Цяла Испания е корумпирана. Хуан, най-големият, ще стане на петдесет след няколко месеца. И знаеш ли как си прекарва времето? По жени в Моите Карло. И играе тенис. Жени се вече два пъти. На такъв човек да дам ключовете на царството на Мендоса?

Тя разбираше. Отчасти това я и бе отблъснало, войнстващият десен фанатизъм, абсолютната неспособност да се разбере чиято и да е друга истина, освен собствената. Нямаше да каже нищо повече за Хуан, който страдаше от съдбата на синовете на забележителните хора.

— А синът на Мануел, Роберто?

— Още по-зле, той е глупав.

За момент се възцари тишина. Накрая Лон отново проговори.

— Познавам една млада жена, която не е корумпирана и заслужава помощта ти. И знам, че като пречиш на мен, ти всъщност пречиш на самия себе си. Това не е в стила на Мендоса.

Очите му бяха лешникови. Те се свиха и той я изгледа.

— Querida, ти познаваш много добре стила на Мендоса. Научила си го. За какво говориш?

— Седни — рече тя. — Седни, налей по едно и ще ти разкажа.

До шест Лон се прибра в Мадрид. Тя остави колата при портиера на „Риц“ и помоли администратора да й запази място на полета до Ню Йорк на следващия ден.

— Късно следобед — поръча тя. — За да мога първо да понапазарувам.

— В пет има полет на ТУА. Пристига в седем и тридесет нюйоркско време.

— Това е идеално.

Вече в стаята си тя звънна на камериерката, поръча чай и топла вана и се загледа в телефона от злато и слонова кост. Трябваше да звънне на Лили… на Питър… И на Айрин. Утре.

Тя се предаде на емоциите от деня и дълго плака.