Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (27)

26

Лондон и Витлеем, Кънектикът, 1982

Когато Лон влезе в трапезарията, всички мъже се изправиха, но Мануел я поздрави пръв. Той се приближи и я целуна по бузите.

— Знам защо си дошла — промълви той на испански. — Ала за мен е винаги удоволствие да те видя, mi nina.

Той се обърна към Марк.

— Познаваш ли Лонола Перес?

Марк наведе глава в учтив поклон.

— Да.

Обичайното спокойствие на Лон сякаш я бе напуснало. Тя изглеждаше притеснена.

— Моля да ме извините, че нахлувам така. Нямам право да нарушавам спокойствието на дома и семейството ви, но Диего настоя. Каза…

— Да, разбирам — прекъсна я Марк. — Моля, седни. Яла ли си? Да ти предложим нещо?

— Не, благодаря. — Лон седна на близкия стол. Никой не се съмняваше, че избра неслучайно точно този до Лили.

Лили не можеше да я погледне, а все още се взираше в юмруците си.

Диего се изкашля.

— Марк, ще трябва да те помоля още веднъж за снизходителност. Ако ни извиниш, смятам, че е извънредно важно Лон и аз да прекараме малко време насаме с дъщеря ни.

Лили подскочи. Най-накрая той бе изговорил истината. Да не очакваше да му се увеси на врата? Малко беше късно и с изключение на първата несъзнателна реакция тя не даде признаци, че е чула това признание.

Марк бе седнал заедно с Лон, но сега стана, така направиха Мануел и Сюзън. Те излязоха от трапезарията, но Анди остана на място.

— Това, което засяга Лили, засяга и мен — рече той с неприкрита дързост. — Няма да изляза, освен ако тя не иска.

— Моля те, остани — промълви Лили.

Диего вдигна рамене.

— Както искаш — реши той, докато наливаше шери на Лон. Не я бе питал какво иска. Нямаше нужда. Знаеше това, както и всичко друго за нея.

— Ето, querida — рече той тихо, докато й подаваше питието.

Лон се усмихна с благодарност, обви длани около крехката чашка и отпи, преди да заговори. Когато го направи, се обърна само към Лили.

— Тук съм, защото Диего смята, че трябва да ти обясним.

— Още обяснения? — попита Лили с горчивина. — Не станаха ли достатъчно думите? Знам ужасно добре, че поне делата са предостатъчно.

Лон се отдръпна, като че Лили я бе зашлевила.

Анди погледна Диего, като очакваше той да избухне гневно, но старият човек изглеждаше напрегнат, а не гневен.

— Лили — започна Диего. — Изслушай ме. — Той се наведе, като искаше тя да го погледне. И тя го стори.

— През последните няколко часа, откакто се видяхме за пръв път, ти чакаш да кажа нещо. Да покажа някак си, че разбирам болката ти и оценявам ролята си в нея. Ала аз не мога, защото за никого не е възможно да разбере истински болката на другия, надявам се, че ще приемеш тази истина. И се надявам да ми простиш, че, както всеки друг, съм неин заложник.

— Молиш ме за прошка? — прошепна Лили.

— Точно така. И не защото я заслужавам, а защото ти имаш нужда от нея. Опрощението не е толкова важно за мен — а даже и за Лон — рече той меко. — Важно е за теб. Мендоса могат да мразят. И винаги отмъщават. Ала плащат висока цена. Аз не искам да я платя, не иска й майка ти. Ние…

— Трябва да разбереш нещо — прекъсна го Лили. — Ти не си ми баща и тя не ми е майка, по никакъв начин.

— Знам това — рече Лон напрегнато. — Не очаквам нищо друго, ала Диего е прав. Омразата е заразна. Влиза в кръвта и отравя всичко.

Лили наведе глава, като свиваше и разпускаше пръсти. Сякаш водеше някаква ужасна вътрешна борба и когато накрая проговори, думите излизаха бавно, колебливо, като резултат на мисли, оформени само отчасти.

— Опитвам се да разбера от много дни. Какво чувствам. Защо не те мразя. Разбира се, не бих могла да направя усилие да намразя и него. — Тя обърна глава към Диего. — Ала не знам дали мога да простя. Някои части разбирам. Живяла си в свят, където си била свикнала да поемаш отговорност и да довеждаш нещата до искания от теб резултат. Естествено, да се окажеш изведнъж бременна е било невъзможна ситуация. Разбирам това. Мога даже да разбера, че си решила да ме дадеш. Първо не можех, но после помислих и разбрах, че това май е било единственото разрешение. Трябвало е да избираш между мен и човека, когото си обичала. — Лили хвърли поглед към Анди, а сетне отново се съсредоточи върху Лон. — В твоето положение мисля, че щях да направя същия избор. Но… — Тя замълча, а думите сякаш замряха.

Диего и Анди бяха станали почти невидими. Бяха се отдръпнали й се криеха в сенките на стаята. Разговорът бе само между двете жени и те прекрасно разбираха това.

— Но какво? — попита Лон, като протегна ръце в същия умоляващ жест, който бе използвала толкова много през последните седмици. — Има още нещо. Кажи ми. Моля те, Лили, от цялата си душа. Не позволявай между нас да застават още неизречени неща.

— Айрин — прошепна Лили. — Айрин. — Името изгаряше езика й, дереше гърлото. Тя трепереше. — Айрин не мога да разбера.

Лили се загледа в пространството отвъд Лон. Като че ли се опитваше да се взре в миналото, да го види и да го направи истинско.

— Ужасно е да го кажа — прошепна тя. — Предавам жената, която наистина мисля за своя майка. Но не виждаш ли? Всичко се нареди добре. Айрин бе моя добра майка във всяко едно отношение. Нямам за какво да те обвинявам, но как си могла да знаеш, че ще стане така?

Въпреки огромното усилие, което правеше, гласът на Лили започна да се повишава, да се изостря заради чувствата от дъното на душата й.

— Като знам преживяванията, които сте споделили, как, за Бога, си могла да й се довериш да отгледа детето ти? Ако въобще те е било грижа за мен, как си могла да го сториш?

Главата на Лон се приведе. Треперещите й рамене издаваха, че плаче, въпреки че не издаваше звук. Диего пристъпи, сложи ръка под брадичката й, взе лицето й в ръце и й избърса бузите с кърпичката си.

— Не плачи — прошепна той. — Кажи й. Трябва да знае, ако искате в сърцата и на двете ви да се възцари мир.

 

 

Англия, 1939

На седми април, следобеда на Разпети Петък, самотен слънчев лъч проблесна върху мократа пръст на една обляна от дъжд градина в Съсекс. И преди да влезе, лейди Суонинг чу първата пролетна кукувица.

Къщата бе тиха и безлюдна, както се очакваше. Тя бързо намери, каквото искаше в оръжейната — един „Маузер“, който Емери бе получил от един германски офицер през войната. Предната вечер, докато съпругът й спеше, Аманда бе взела ключето от скрина, където той си държеше въоръжението. Беше просто. Също така просто бе да зареди малкия пистолет и да го пусне в джоба на спортното си сако.

Аманда се върна в големия коридор и закрачи безшумно по ориенталския килим. След миг стоеше пред вратата на кабинета и си погледна часовника. Беше три без петнадесет.

Бе точна до секундата. Усмихна се, после влезе. Емери стоеше с гръб, като се взираше през стъклените врати към розовата градина. Широкият му гръб закриваше светлината.

— Проклетият дъжд заваля отново — рече той, без да се обърне. — Да.

Аманда извади пистолета от джоба си и освободи предпазителя. Звукът почти не се чу.

— Добре, както и да е, трябва да отидем.

— Не — отвърна тя тихо. — Не мисля. Не и днес.

— Не бъди глупава. Няма начин да… — Емери се обърна с раздразнено изражение. После видя пистолета.

— Какво ще правиш с това?

Тя не отговори. Стори й се ненужно, след като намеренията й бяха очевидни.

Емери и Аманда се втренчиха един в друг. Часовникът на бюрото му отброяваше секундите.

— Добре — рече Емери накрая. — Стреляй, ако имаш намерение. Иначе да тръгваме за църквата.

Малката бяла ръка на Аманда се стегна около спусъка на пистолета. Усети, че показалецът й мръдна, но не дръпна.

— Ти си си виновен — прошепна тя. — Трябва да те убия, защото си голям глупак.

Той успя да свие рамене, даже да се поусмихне.

— Да си глупак не е углавно престъпление. Освен това, не смятам, че съм. Сега, би ли ми дала това? По-безопасно е и за двама ни, мисля. — Той протегна ръка.

Аманда погледна съпруга си и пистолета. Край стъклените врати се промъкна сянка. Едната се отвори. Аманда изпухтя.

Емери се обърна.

— Айрин, слава Богу! Ще ми помогнеш ли да убедим Аманда, че постъпва много глупаво и излага себе си на голям риск, да не споменаваме мен.

Той не бе мръднал от бюрото. Айрин го следеше.

В очите му имаше нещо като страх.

— Айрин… — промълви той отново. — Айрин.

Тя се приближи до Аманда. Без да поглежда приятелката си, протегна ръка.

— Дай ми пистолета.

Аманда й го подаде.

— Ще…

Думите й бяха прекъснати от два изстрела.

Тялото на Емери се извъртя от налягането на куршумите. „Маузерът“ беше много малък, но от такова разстояние можеше да унищожи всичко. Той падна, но не на бюрото, а на пода по очи.

Айрин държеше пистолета пред себе си и не помръдваше. Тялото на Аманда се гърчеше, като че тя също е била застреляна. Хлипайки, тя падна в краката й.

— Не можах. О, Айрин, просто не можах.

— Помислих си, че ще стане така. Ето защо чаках в градината. Трябва да се стегнеш, Аманда. Аз ще се махна и ти трябва да действаш, като че току-що си открила тялото.

За миг Аманда се втренчи в своята най-добра приятелка. За миг се вкопчи в мисълта за бягство, сетне поклати глава.

— Не, и това не мога да направя. Ще ме разпитват и ще се издам. Ще изложа себе си, както и теб и Шарлот.

Тя стана, опъна сакото си и си приглади косата. От изстрелите бяха изминали две минути. Оставаше малко време. Аманда грабна „Маузера“ от ръката на Айрин.

— Бягай оттук. Върни се в стаята си.

Айрин се поколеба. Ала чу стъпките на прислугата отдолу. Секунда. Още една. Аманда се втренчи в нея, тя също. Стъпките се приближаваха. Айрин отвори вратата и се изгуби в сенчестия коридор.

Аманда пое дълбоко дъх и изгледа трупа на съпруга си. Сетне избяга през стъклените врати и забърза през градината към мястото, където знаеше, че чака Шарлот.

— Това наистина е всичко — рече Лон меко. — Сега знаеш всичко.

Разказът я бе успокоил. Сега говореше спокойно и ниско и думите й звучаха още по-ужасно.

— Аз, а не съпругата му, застрелях Емери Престън-Уайлд. В крайна сметка Аманда не успя да го направи. У нея винаги е имало слабост. Знаеше, че той е нацист и иска да предаде родината си. Знаеше какво ще струва това лично на нея, но не можеше сама да изпълни наказанието му. Аз можех.

Лили понечи да проговори. Лон поклати глава.

— Чакай, нека свърша. Това е разликата между Аманда — сега Айрин — и мен. Такава е била винаги. В основни линии е добра. Когато можеше просто да изкрещи, да извика помощ и да ме обвини в убийство, тя изчезна с Шарлот. Цялата вина веднага падна върху нея, а мен дори не ме подозираха. Когато поиска да стане Айрин Петуърт, не можах да откажа. Дължах й го. Аманда имаше право на моята самоличност, като невинна, а тя наистина беше невинна.

— И право на детето — рече Анди меко, като се приближи и застана зад Лили с ръце на раменете й.

— И това — съгласи се Лон. — Но не само за собствено благо, а за благото на Лили. — Тя се обърна към дъщеря си, чиято присъда единствена имаше значение. — Трябва да разбереш, трябва. Дадох те на Айрин, защото сметнах, че така трябва, а не защото не съм те искала. Както и да изглежда сега, Айрин бе добра дълбоко в същността си. Аз не съм, не и по този начин. Тя те заслужаваше, а аз заслужавах болката да те загубя — но най-вече, ти заслужаваше майка ти да не е убийца.

Лон замлъкна. Всичко бе казано, сега чакаше Лили, съдия и съдебен заседател, да произнесе присъда.

Зад големите прозорци започнаха да се скупчват сенки, докато дългият английски ден най-сетне отстъпи пред нощта. Някъде запя птица. Лон стана. Стоеше напълно неподвижна, а силата на волята, която бе решила съдбата й, бе неин щит, който я пазеше, но и държеше затворена.

Лили трепереше. Анди чувстваше как тялото й потрепва под пръстите му. Тя го погледна, погледи леко ръката му и се отдръпна.

— Лон — прошепна тя, като стана и пристъпи напред. — Лон.

Възрастната жена се опита да види лицето на детето, което бе изоставила, и да прочете по него опрощение или отвращение.

— Лон — повтори Лили. Тя направи още крачка и най-после двете се прегърнаха, а сълзите им потекоха в едно.

Стояха така дълго, сетне се разделиха. Всяка знаеше, че миналото не се поправя. Бяха приятелки, не майка и дъщеря. Лон бе платила греховете си и щеше да продължи да плаща. Единственото й дете не бе нейно и никога нямаше да бъде. Неповторимата и необикновена връзка, която Лон сама бе посякла непоправимо — ала двете можеха да се оценят и разберат. Беше достатъчно. Повече от достатъчно.

Диего се изкашля. Лили се обърна към него, като си спомни внезапно, че и той е там.

— Последен въпрос — каза тя. — Когато Шарлот ти доведе Аманда, са ти казали, че тя е застреляла съпруга си. Кога разбра какво е станало наистина?

— Когато Аманда предложи невероятната измама, смяната на самоличностите, помислих, че е полудяла. Нямаше да позволя жената, която обичах, да даде лицето си на някой друг. Тогава Айрин… Лон ми каза истината.

Миналото бе разкрило всичките си тайни. Нямаше над какво да се тревожат повече, пред тях бе само бъдещето.

В стаята вече беше тъмно. Диего светна малка лампа, а меката светлина обви четиримата.

— Чуй ме — рече той с приковани към лицето на Лили очи, а силата и енергията му вибрираха във всяка дума. — Случи се така, че съм ти дал живот случайно, и е малко късно да ти ставам баща. Но мога да ти дам нещо друго. Обсъдих го с Мануел и Марк. И двамата са съгласни.

Диего извади от джоба си кутията от синьо кадифе, която Лили бе видяла в кабинета на Марк.

— Знаеш какво е — знак от Мендоса, който бащите дават на децата от поколения наред.

Той отвори капака и вдигна медальона от сатенената му възглавничка. Откак Лили го бе видяла, той бе събран. Когато Диего прекара верижката през врата й, на гърдите й заблестя цял златен кръг.

Диего хвана ръката на Анди, постави я в Лилината и ги притисна един към друг.

— Бъдете щастливи, и двамата. Никога не забравяйте какво означава този медальон и как е направен, но не се и погребвайте в миналото на Мендоса. Не се и страхувайте от него. Използвано правилно, миналото може да ви направи силни. Имате нужда от сила, за да оцелеете — той погледна Лон, — но повече от всичко се нуждаете от любов.

На следващата неделна утрин Лили и Анди се качиха на борда на „Пан Ам“ към Ню Йорк. Лон си бе тръгнала преди два дни.

— Мислех, че ще иска да остане с Диего — рече Анди.

Лили поклати глава.

— Не. Той пожела така. Никога не е искал тя да си тръгва, но Лон реши да се върне при Питър. Каза ми, че са се разбрали.

— Питър е късметлия — рече Анди и я хвана за ръка. — Аз също.

Полетът бе дълъг, но приятен и удобен. Анди определи да пътуват в първа класа.

— Трябва да свикваш да си жена на богаташ — шеговито рече той на Лили. И заимитира Богарт: — Дръж се за мен, скъпа, и винаги първа класа.

Приземиха се на летище „Кенеди“ в ранния следобед.

— Чакай малко — помоли Анди, когато си взеха багажа. — Уредих кола, трябва да я вземем.

— Защо кола? — попита Лили. — Трябва ни само такси, за да стигнем до града:

— Но ние не отиваме там.

И не каза нищо повече, докато след два часа пристигнаха в малкия град Витлеем, Кънектикът.

— Какво мислиш? — попита той, като караше бавно, за да може тя да наблюдава и да отсъди.

— Хубаво градче — отвърна Лили одобрително, като погледна малката главна улица, старомодните магазинчета, странноприемницата, чудните федералистки къщички, които обагряха околността в зелено. — Но какво правим тук?

Вместо отговор той рече:

— Като Фийлдинг е, нали?

— Да, така е. Анди, да не си намерил къща тук? Местенце, каквото ми каза, че си търсиш?

— Да, и, моля те, не казвай нищо, докато не го видиш.

Той извади карта и я погледна, сетне излезе от градчето, сви по горист път й се върна на едно шосе, отбелязано с яркочервена пощенска кутия.

— Купих мястото, без да го огледам, защото звучеше идеално. Но ако не го харесаш, агентът обещава, че ще може да се върне веднага.

Къщата беше в стила, известен като холандски колониален, наследник на стила, в който бе издържана Фийлдингската къща на Самюъл Кент. Тази обаче не беше тъмна и с камъчета, а покрита в бяло. Капаците бяха зелени.

Анди се плесна по челото.

— Прецаках нещата. Спомням си, каза, че къщата ти е имала сини капаци. Можем да ги пребоядисаме, ще поръчам, преди да съм забравил. Отзад има веранда. Казаха ми, че има и растения, но сега са прецъфтели.

— Лятото е късно — потвърди Лили.

Той усети колко спокойна е реакцията й, но не се опитваше да й вдъхне ентусиазъм.

— Влез вътре — помоли той. — Имам още една малка изненада.

Анди отключи къщата и двамата тръгнаха през празните, тихи стаи, докато той те разпозна една заключена врата и не я отвори с блеснал поглед. Гледката бе огромна квадратна стая, пълна с мебели. Лили остана като замръзнала.

Там бяха и осемте й стола, и масата. Там беше и масата от кухнята във Фийлдинг. На витрината стояха цветните стъкларии, а на едната маса беше разпръснат до болка познатият порцелан. Тя разпозна пурпурен диван от старата дневна в ъгъла и една от мраморните масички до него.

Имаше и безброй кутии. Лили вдигна капака на едната и видя, че е пълна с ленените покривки, намирали се едно време в кедровите чекмеджета. Тя се обърна към Анди и се втренчи в него, безмълвна от изумление.

— Знам, че е най-много една десета от това, което си загубила — рече той, — но това успяхме да намерим досега. Започнах търсенето след като купи столовете. Отидох да се видя с човека, който ти ги е продал и му казах какво искам. Направих му, както казват, предложение, на което не можеше да откаже. Беше много услужлив. Очаквах, че ще намери повече. Поне се надявам да го направи — прибави той ниско.

— О, Анди — промълви тя. — О, скъпи.

Успя да каже само това, но чувството, което я задушаваше, не беше носталгия. Тържеството й не се състоеше в предметите, колкото и да бяха прекрасни. Сърцето й се изпълваше с възхищение към любовта, която бе вдъхновила това свръхестествено, почти невъобразимо търсене.

— О, Анди — повтори тя.

Той я прегърна.

— Не е Фийлдинг, не е старата къща на Кент, но става, нали?

Лили се притисна към него, изпълнена с невероятно пълно щастие. Най-накрая сърцето й се успокои и тя се отдръпна, за да разгледа любимите черти.

— Кажи ми нещо — рече тя. — Пълната, чиста истина. Искаш ли да живееш тук?

— Искам ти да си щастлива. Искам да прогоня болката от теб, да запълня пространството, което зееше, след като видя онази дупка във Фийлдинг.

Тя говореше бавно и разбираше колко е важно той да проумее.

— Болката я няма — рече тя. — А у мен няма празнина. Всичко е запълнено. — Тя размаха ръце. — Не заради това, колкото и да е прекрасно. А заради всичко, което научих. Заради това, което се случи в Гразмиър. Защото сега познавам корените си. И най-вече заради теб и защото се обичаме.

— Сигурна ли си? — попита той. — Лили, абсолютно ли си сигурна?

— Сигурна съм. Анди, ти ми каза да бъда самата себе си, да не се тревожа колко внезапно съм разбрала, че съм Мендоса. През последната седмица успях да го смеля, да го асимилирам. Но и ти трябва да го направиш. През целия си живот си бил подтикван от чувствата си към семейството. Край. Край и за двама ни. Ти си Анди и аз съм Лили — а заедно сме нещо повече.

Той я притисна към себе си, а телата им се залюляха в ритъма на сърцата. Когато накрая се разделиха, той каза:

— Както и да е, трябва да намерим къде да живеем.

— Да — съгласи се тя. — Трябва. Защо да не си вземем нещо прекрасно в града? Може би таван близо до офиса ми. Мога да направя такова място невероятно. Старата мебелировка ще изглежда чудно.

— Звучи ми идеално. Обичам градския живот. Но, по дефиниция, той включва някаква несигурност. Друго си е да потънеш в корените. Какво ще стане с чувството ти за място?

— Разбрах какво е всъщност. Място в сърцето ми. Нося го със себе си, мили мой. И докато ти си в него, както и аз, искам да бъда точно там.