Джоана Линдзи
Любовта е приказка (8)

Седма глава

Днес щяха да пристигнат в Ливания. Въпреки че пътуването бе дълго, според Алана все пак беше твърде рано за крайната цел. Намираха се високо в планините, всред девствено бяла природа. Тогава ги връхлетя яростна снежна буря. Черният път през планинския проход се стесняваше все повече, колкото по-нависоко се изкачваха. Толкова стръмен беше, че се наложи всички да слязат от каретата и да вървят пред нея. Заради внезапния снеговалеж и без друго хлъзгавият път ставаше още по-опасен.

— Това е стар път, който се използва рядко — надникваше се Папи с вятъра, който запращаше снега в лицата им. Вървеше начело, точно пред нея, обаче пак се чувстваше длъжен да обяснява. Зад тях кочияшът успяваше с много търпение да укротява конете и да ги води напред. — Малко пътници идват от тази посока — додаде Папи.

— Независимо от това може да се обезопаси — оплака се тя, като не се отделяше от скалите, извисяващи се от едната страна на пътя. — Поне някакво ограждение или…

— Ето какво ще заповядаш, като станеш кралица.

Момичето схвана шегата.

— Ще го спомена пред баща си — не му остана длъжна тя. Забележката й разсмя Папи.

Беше доволна, че не носи рокля, която щеше да се окаже истинска беля в тази виелица. Косата й бе сплетена здраво и плитката беше под наметалото, чиято яка бе вдигнала високо. Беше нахлупила вълнената шапка до веждите и косата й не се виждаше. Но трябваше да вземе и шал от багажа, за да покрие лицето си. Усещаше как по страните й се лепят снежинки, които бяха по-скоро ледени, отколкото пухкави. Слава богу, бричовете й бяха точно за такова време — много дебели.

С едната си ръка с ръкавица постоянно опипваше скалистия склон, с другата стискаше ръката на Хенри. Стори й се, че той си подсвирква, а може би вятърът си правеше шега. Но знаеше, че за него това бе приключение, глупавичкото момче. Пътешествието беше голяма радост за него, постоянно питаше и се удивляваше на всичко, което виждаха. С Папи му казаха каква е причината за пътуването, но опростена версия, която не включваше кралските работи. Споделиха само, че Алана ще се събере с баща си, когото не познава.

На Хенри също му бяха купили нови зимни дрехи в Мюнхен. Нито нейните, нито неговите бяха луксозни. Двамата изглеждаха като две селянчета и тя го взе на подбив по този повод малко по-рано.

Тъкмо когато бяха преодолели най-стръмните и остри завои, едва не паднаха в урвата. Заради силния снеговалеж и поривите на вятъра, които ги заслепяваха, идващи насреща коне се изправиха на задните си крака, като се озоваха пред карета, препречваща им пътя. Един едва не се подхлъзна в пропастта. Алана се разкрещя, като го гледаше как се мъчи да се задържи, докато друг кон не я притисна към скалите и тя не можа да си поеме дъх. И други коне се изправиха на задните си крака, когато ги дръпнаха назад, за да не се сблъскат, защото понесени от инерцията, не можеха да спрат.

Обхвана я паника, като изпусна ръката на Хенри, но той се бе добрал до една по-висока скала встрани от пътя, за да огледа. Не че можеше да види кой знае какво през пелената от сняг. Но пък тя не виждаше изобщо нищо, притисната от коня до склона. Успя да се измъкне и да се провре до конете, впрегнати в каретата, където все още имаше малко място. Папи я последва и я прегърна през раменете, за да я пази.

— Мълчи — предупреди я той. — Гласът ти ще те издаде.

Заради внезапното спиране конете се скупчиха на тесния път. Алана затаи дъх. Човек или животно все още можеше да се подхлъзне по този опасен склон.

Конете бяха толкова много, че не успяваше да ги преброи, както и ездачите, всичките с военни шинели, подплатени с кожа шапки, и шарфове, така увити, че се виждаха само очите на мъжете. Имаха вид на разбойници, такова бе първото й впечатление, макар че разбойници нямаше да бъдат облечени с еднакви униформи като тези. Войници ли бяха? Или бунтовници?

После видя, че мъжете насочиха пушките си към нея, Папи и техния кочияш. Плъзна инстинктивно ръката си в джоба на плаща и стисна револвера. В действителност не би могла да стреля с дебелите си ръкавици. Нито пък да се осмели да ги свали. Сигурно щяха да я застрелят на място.

Някои от мъжете слязоха от конете и ги дръпнаха назад. Един се приближи до каретата и погледна в купето. Тя не забеляза, че я е заобиколил, и изведнъж той се появи откъм гърба й. Спря се и хвана брадичката й, но я пусна, преди тя да отметне главата си.

Огледа по същия начин Хенри, който се бе приближил до нея.

После докладва на мъж, който бе начело на колоната и тъкмо слизаше от коня.

— Двама възрастни мъже и две деца. Няма други хора в каретата.

Още от конете се отдръпнаха назад по пътя, откъдето бяха дошли. Освободи се малко пространство, но мъжът, който току-що бе слязъл от коня, сякаш го изпълваше от край до край. Беше висок, широкоплещест, с военна стойка. Лицето му почти не се виждаше. Все едно го гледаше през воал заради снежната пелена. Мерна само светла коса с полепнали снежинки по нея и внимателни очи под кожената шапка. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и шарфа от лицето си. Носът му бе правилен, устата — решителна, изразът — сериозен, когато присви очи към Папи.

— Ако вие, бунтовници, набирате новобранци, ще ви застрелям на място.

Алана пое дъх изненадано, но Папи се разсмя на това обвинение.

— Не сме бунтовници.

— Тогава какво, по дяволите, правите тук, високо в планината посред зима, ако не сте от лагера, за който се шушука, че е точно преди прохода. Бунтовнически лагер. Този път е твърде опасен, за да се използва, по каквато и да е смислена причина.

— Опитваме се да пристигнем при семейството на нашата господарка преди нея. Тя потегли със своя конвой по дългия път през североизточния проход. Беше нетърпелива да ни изчака, когато се счупи едното колело на каретата с багажа. Но аз не прецених правилно. Казаха ми, че този път е кратък, но не ме предупредиха за опасностите.

Войникът не каза нищо в първия момент, изнизаха няколко ужасно напрегнати секунди, после изсумтя:

— По това време на годината тук винаги вали. Коя е вашата господарка?

— От фамилията Науман.

Като чу името, веднага се смръщи.

— Единствената жена от тази фамилия е престаряла жена, на твърде много години, за да пътува. Лъжеш.

О, боже, трябваше ли Папи да избере име, което бе известно на мъжа. Поне пет пушки се прицелиха отново в тях при това обвинение, но на Папи не му оставаше друго, освен да се придържа към тази измислица, изпълнен с възмущение.

— Не, милостиви господарю, тя не е единствената дама от фамилията. Нашата господарка е втора братовчедка, която от трийсет години не живее тук. Доколкото знам, сега за втори път се връща в Ливания, за да посети роднините си тук.

— Значи сте слуги, а? И децата ли? — добави командващият с презрение. Все пак издаде заповед незабавно: — Претърсете багажа за оръжия!

Този мъж не повярва ли на Папи? Или е просто усърден? Войниците стояха готови за стрелба.

Алана следеше зорко войника, който се покатери ма покрива на каретата, отвори пътническите й сандъци и се зарови в тях, но Папи отклони вниманието и, като каза:

— Моите племенници не работят при господарката, но тя разреши най-благородно да живеят с мен в дома й.

Командващият тези войници, от когото Хенри не сваляше възхитен поглед, стоеше до него, вдигна брадичката му и отбеляза:

— Не приличаш много-много на чичо си.

Тя не вярваше, че Хенри е напреднал достатъчно в изучаването на езика, за да разбере цялото изречение, но той все пак измънка:

— Приличам, как не.

Тъй като беше до Хенри, Алана го чу ясно. Отвърна на английски! Но очевидно командващият не го чу заради свистенето на вятъра, понеже бутна от пътя си детето и застана пред нея. Както посягаше към нея, тя замръзна и вирна глава, за да не се налага да я попипва както Хенри. Сега виждаше цялото му лице. Имаше поразителни сини очи, волеви устни и се подсмихваше.

— На този тук май ще му отива повече пола, а? Твърде хубавичък е за момче?

Войниците зад него избухнаха в смях, но той не бе приключил. Завъртя я и преди тя да се усети, сложи ръка на задните й части. Тя изпадна в такъв шок, че почти не почувства, когато той я стисна от едната страна.

— Толкова малък, да не би пък да се е сгърчил от студа?

Папи я дръпна, преди тя да му зашлеви плесница.

Момичето нямаше представа какво намеква той, но той и неговите хора се смееха гръмогласно на непонятната шега.

— Какво, по дяволите, искаше да каже за мен този простак, с думите, че съм сгърчена? — изсъска на Папи, докато той я буташе към скалите.

— Нищо, така укротява хората си.

Това наистина им подейства, така се смееха, докато тя кипеше от гняв. Той я бе шляпнал! Алана не можеше да повярва!

— Стой настрана от него — предупреди я Папи, преди да се обърне пак към командващия.

Дори се захили, уж оценил чувството за хумор, от което Алана настръхна.

— Момчето ли не знае, то гори от нетърпение да му поникне брада.

— Нима? — отвърна командващият, но вече бе загубил интерес.

Войникът, който претърсваше нейния багаж, скочи от каретата и докладва:

— Главно модни женски дрехи, господин началник. Оръжие няма.

Разбира се, че нямаше, Папи държеше оръжието у себе си, както и тя, и никога не й се бе искало да го използва повече, отколкото в този момент. Но войниците очевидно търсеха главно пушки, иначе щяха и тях да претърсят за по-малки оръжия.

Тя се извърна, преди този брутален мъж да я хване, че го изпепелява с поглед, и тогава той изрева друга заповед:

— Ти! Разкарай каретата от пътя към онова по-широко място и внимавай. Само да блъснеш някого от скалите, отиваш след него. — След това се обърна пак към Папи: — Видя ли лагер на бунтовници по пътя насам?

— Не видях никъде никого близо до прохода, а не валеше, когато се заизкачвахме. Ако наблизо имаше лагер, щеше да се вижда от пътя.

— Все пак трябва да проверим слуховете. Продължавайте по пътя си. Скоро ще излезете от зоната на снеговалежа.

По този бърз начин бяха освободени и всички тръгнаха след каретата. Алана би трябвало да се успокои, но беше дълбоко възмутена от това, че стана обект на шегата на някакъв си грубиян, която тя дори не разбра. Войници в дълга редица по един минаха покрай тях, докато те продължаваха пътя си. Нямаше как да не забележи, че всички бяха високи, което я накара да се пита дали ръстът е изискване в армията на Ливания, или още по-лошо… дали нейната родина не е населена с великани.