Джоана Линдзи
Любовта е приказка (16)

Петнайсета глава

Алана стъпи на земята в центъра на голяма килия. Широката врата с решетки беше отворена, но капитанът стоеше пред нея. Изглеждаше овладян, хладнокръвен, но тя не се съмняваше, че таеше още гняв. Защо иначе ще я затваря в затворническа килия?

— Времето за развлечения свърши, момиче. — Намекваше за случката преди малко, която за него положително бе забавна, но на нея не донесе друго, освен разочарование, понеже не успя да го спре. Той добави: — Съблечи си дрехите. Ако откажеш, аз ще ги съблека.

О, боже, не очакваше да чуе точно това!

— Защо?! Нямам повече оръжия, кълна се!

— Доказа, че си по-ловка в укриването, отколкото си мислех. Сега ще проверим, за да няма повече изненади. — Тя започна да отстъпва. — Много добре. Нямам нищо против да ти помогна.

В отчаянието си се помъчи да се шмугне покрай него към вратата, но така само попадна по-бързо в ръцете му. Когато той посегна да разкопчае роклята й, тя се разбунтува. Копчетата бяха отпред, както и на повечето дрехи, които бе приготвила за пътуването, понеже не водеше със себе си камериерка. Той обгърна здраво талията й, за да я задържи до себе си, така че я разкопчаваше само с една ръка, но тази ръка постоянно докосваше гърдите й, съвсем умишлено, тя не се съмняваше. Вече не изпитваше страх, а оскърбление. Извиваше се и го блъскаше, за да се отскубне, удряше и дърпаше ръцете му, но той отново се залавяше търпеливо с копчетата. Не след дълго се задъха от безплодното усилие да му попречи и осъзна, че само отлага неизбежното. Още не го поглеждаше. Беше твърде заета да блъска ръцете му. Но и не й се искаше да вижда неговата решителност, докато тя все още се надяваше, че унижението ще й се размине и че той ще се вразуми, преди да я разсъблече напълно.

Когато най-сетне роклята й беше разкопчана, тя започна да прихлупва ожесточено предниците, при което той отбеляза:

— Знаеш ли, вместо тук можехме да го направим в леглото.

Тя издаде звук като човек, който се дави.

— Не ли? Много лошо.

Тогава тя вдигна поглед към него. Дъхът й секна. Очите му не се смееха, искряха така напрегнато, че кожата й пламна. Той я желаеше! Потръпна възбудено от глава до пети. Трябваше да събере целия си яд, за да го отблъсне, но накрая застина като статуя!

Ръкавите се плъзнаха по ръцете й. Няколко подръпвания около талията й освободиха фустите. Изведнъж и роклята, и фустата паднаха около краката й.

— Много си красива — изрече възхитен той, докато я оглеждаше. Но после рязко се овладя и добави: — Какво чудесно хрумване са имали хората, които са те въвлекли в тази измама, избирайки те за самозванка. Неволно ли е било? Надявали ли са се да ме съблазниш и да ме отклониш от дълга ми?

Тя ли е съблазнителната? Той беше онзи, който прилагаше съблазняване! Но капитанът придоби отново гневен вид, като изрече гласно мисълта си. Вдигна я във въздуха и изрита встрани дрехите й. След това взе единствения стол в килията, постави го в средата на помещението и я постави на него.

Седнала там по бельо, с чорапи и ботинки, тя се почувства унизена както никога през живота си. Това я вбеси наново. А поведението на капитана, застанал точно пред нея, все така зазяпан в своето дело, я разгневи още повече.

— Как се казва твоят настойник?

Тя стисна устни и го загледа свирепо. Наистина ли очакваше, че при това положение ще бъде отзивчива? Беше прекалено ядосана, за да се изплаши пак. Начинът, по който се отнесе с нея, беше крайно варварски и потвърди мнението й за тази страна.

Но мълчанието й го накара да се наведе, да приближи лицето си до нейното и да й каже с измамно мек тон:

— Не си прави илюзии за онова, което се случва тук, момиче. Сега си затворничка и ще отговаряш на моите въпроси. Вече съжалявам, че оставих това на гърба ти. — Той подръпна връзките на долната й риза. — Този пропуск може да бъде поправен.

Тя пое дъх. О, божичко, ще изпълни и тази заплаха! Не можеше да обуздава повече страха, който се опитваше да потуши с гняв.

Той се изправи, без да я изпуска от очи, наблюдаваше я изпитателно и не би пропуснал и най-леката промяна в израза й. В погледа му нямаше и помен от чувственост. Мъчението все още минаваше за най-надеждния начин за изтръгване на информация от затворници в много страни, а тази беше доста по-изостанала от другите. Дали е бил прилаган същият метод на останалите самозванки? Не, баща й положително не би го разрешил… ако го уведомят.

Попита рязко:

— Възнамерявате ли да уведомите баща ми за моето присъствие? Не е ли крайно време?

Капитанът не й отговори, като даде да се разбере по-ясно от всякога, че в тази килия той задава въпросите. Все пак се премести зад нея. Това би трябвало да я успокои донякъде, защото нямаше да впива очи в оскъдното й облекло, но тя стана още по-неспокойна. И тогава почувства пръстите му да ровят в косата й.

— Какво… — Вдигна ръка, за да отблъсне неговата от главата си. — Престанете! Няма толкова малко оръжие, което да се скрие в косата ми.

Той държеше с два пръста дълъг, остър фуркет пред очите й.

— Няма ли?

Тя не се смути, а настоя:

— Това за мен не е оръжие.

Но не направи опит да го спре, когато той започна да вади останалите фуркети. По-скоро се зарадва, че дългата й коса покри гърдите й, понеже долната риза беше съвсем тънка, почти прозрачна. Но той не махна ръцете си, когато разплете косата й. Прекара пръсти в косата й някак твърде сластно. Полазиха я тръпки, които нямаха нищо общо със студа в килията.

Това я накара да изрече внезапно:

— Моят настойник се казва… Матю Фармър. Наричах го Папи, защото ме отгледа. Мислех, че е мой чичо, че родителите ми са загинали във война и той е единственият ми близък човек. Мислех, че не сме по-различни от другите чуждестранни аристократи, избягали в Англия от погромите на Наполеон, и че Папи дори е участвал в тези войни. Знаех, че сме от Ливания, но никога не заподозрях, че всичко друго в живота ми е лъжа. И когато навърших осемнайсет, той още не е имал намерение да ме връща тук.

Надяваше се, че тази информация ще отклони вниманието му към съществената тема и ръцете му от главата й, но той продължи да поглажда косата й, когато попита:

— После защо те доведе?

— Защото научил какво се случва тук. Това го принудило да избърза и да ми разкаже всичко, даже след като е бил убеден, че ще го намразя.

— За да се предотврати една война.

Защо просто не изсумтя, толкова подозрителен беше тонът му. Тя се опита да се извърне и да го погледне, но той я принуждаваше да гледа право напред, като я държеше за раменете и тила.

— Защо се съмнявате в такъв безкористен мотив? Той обича тази страна по причини, които аз още не проумявам. — По натиска върху раменете си подразбра, че думите й се възприемат като обида. Добави за свое оправдание: — Не е моя вината, че не споделям тази любов. Когато бях малка, той ругаеше Ливания, каквото и да разправяше, излизаше, че това е една абсолютно варварска страна.

— Защо?

— За да се срамувам да казвам откъде сме в действителност.

— Защо?

— Ако се появи някой и започне да разпитва — като например приближени на баща ми или негови врагове.

— Значи и от краля те е скрил, така ли?

— Разбира се. Някой е искал смъртта ми. Папи не е разрешавал да се върна тук, докато е съществувала опасност за живота ми.

Бекер се разсмя.

— Нима е решил, че сега няма опасност?

— Не, не е. Но моето присъствие може да спаси много хора и този факт надделя пред всичко останало. А със заплахата към мен лично, от която ме е пазил цял живот, сам ще се справи, след като моят баща никога не го е правил.

Бекер се умълча за миг, после каза:

— И така миналия месец твоят настойник разбива живота ти, всичко, в което си вярвала за себе си, като ти е казал, че си кралска особа! И му повярва просто така! Защо?

— Не разбираш ли? — попита тя с болка. — Не повярвах на нито една дума. Беше толкова ужасно, толкова…

— Ужасно, че си принцеса ли? — подигра се той.

Тя затвори очи. Не искаше да му казва всичко това. Съмнението му я смазваше. Пък и все така не сваляше ръце от нея. Не би трябвало да се държи по този начин!

— Този път нямаш ли готов отговор, Алана… ако изобщо това е името ти.

Тонът, с който я попита, беше равен, а не грубият, с който я плашеше. И ръцете си отдръпна от раменете й, макар че прекара нежно пръст по ръката й, но някак объркано. Тя потръпна. Сигурно от студ. Едва ли бе от докосването.

— Мисли, каквото искаш — рече тя уморено. — Така или иначе сам ще решиш.

— И как възнамеряваш да спасяваш хората?

Отвори отведнъж очи. Беше прав. Не можеше да си позволи лукса да се откаже.

Тя въздъхна.

— Нека да ти обясня по друг начин, капитане. За твоето нежелание да ми повярваш, с което ме изтощаваш, ли става въпрос? Много добре, моето нежелание да повярвам, когато Папи ми каза, че съм принцеса с кралска кръв, беше сто пъти по-голямо, а мен много ме бива с математиката, така че не преувеличавам. Папи може и да ме е наричал цял живот принцеса, но аз си мислех, че е от обич. Естествено не повярвах, че съм дъщеря на краля на Ливания. Но има нещо, което трябва да знаеш. Папи ме обича. Заради мен е променил целия си живот. Никога не би признал каква е причината за тази промяна, ако не беше истина.

— Защо?

— Защото е бил сигурен, че ще го презирам заради това.

— Защото те е откраднал от този дворец преди осемнайсет години ли? Това ти е казал, нали правилно съм разбрал? Или всъщност не е участвал в кражбата? Този човек, който те е отгледал, само е познавал истинския крадец и те взел от него или от нея ли?

Изкушаваше се да го излъже, да прикрие първоначалното престъпление на Папи… и да не удовлетвори жадното любопитство на капитана. Но Папи й бе внушил да говори истината и тя трябваше да вярва, че само с истината ще се събере с баща си.

— Не, Папи ме е отвлякъл направо от детската стая в двореца, въпреки че не се е очаквало от него. Било му е платено да ме убие.

— Къде е той сега?

— Не знам.

— Къде е?

— Кълна се, не знам! Отседнахме в една странноприемница в края на града, но ме предупреди, че повече няма да го намеря там. Казах ти, че ще издири и проследи онзи, който преди осемнайсет години го е наел да ме убие.

— Кога ще проумееш, че не обичам да ме лъжат?

Той отново застана пред нея. Държи да види колко я плаши с тези светкавично един след друг въпроси ли? Или за да не си прави илюзии колко все още е ядосан?

— Казах ти самата истина и ще продължа по същия начин. Друга възможност нямам.

— Човек винаги има избор и трябва да избереш по-добрата възможност, ако се надяваш да излезеш оттук.

Тя пое дъх сепнато. Не можеше да я държи заключена тук. Не би се осмелил. Дъщеря е на неговия крал! Но се разтрепери и от студ, и от страх. Все пак той не бива да разбира колко се страхува. Страхът може да се изтълкува като вина. При това положение никога няма да й повярва.

Как ли мисли една принцеса? Дали да не се възползва от оскърблението — единственото чувство, което би следвало да изпитва? Но успя само да промълви:

— Студено ми е.

— Твоето удобство не е…

— Студено ми е!

Отказа се от благоразумната предпазливост и вирна предизвикателно брадичка. Той взе да ругае и излезе от килията, после затръшна вратата с железни решетки. Също така последното нещо, което очакваше от него, бе, да превърти ключа в ключалката.