Джоана Линдзи
Любовта е приказка (12)

Единайсета глава

Алана бе въведена в просторна чакалня в двореца, обзаведена само с няколко неудобни столове. Никой не седеше на тях и тя също остана права. Беше все още твърде неспокойна, направо й се повдигаше. Днес ще се срещне с баща си — кралят на Ливания. Знаеше, че кралят ще бъде потресен, ще обезумее от радост, като разбере, че е жива и най-вече, че ще има законен наследник. Надяваше се да остане резервирана, за да се върне в Лондон, щом въстанието бъде потушено. Ами ако между нея и краля се породят веднага чувства като между баща и дъщеря? Ще бъде прекрасно… но той едва ли очаква от нея да заживее в това твърде изостанало планинско кралство.

Този дворец не можеше да се сравни с двореца, който бе посетила в Англия. Беше толкова по-малък, толкова по-екзотичен в архитектурата си. На покрива се издигаха великолепни златни кубета. Бели колони с орнаменти се редяха в коридорите, таваните бяха със сложни плетеници.

Стените бяха произведения на изкуството, някои с мозайки, в които проблясваше злато, други облицовани с розови и кобалтовосини керамични плочки и камъни. Както на повечето сгради, които видя в града, и архитектурата на двореца бе странна смесица от източни и западни влияния.

Като огледа салона, остана смаяна, че преди нея чакат двайсет души за среща с краля. Измори се да чака. Измори се да крие самоличността си. Искаше да бъде спасена от това мрачно предчувствие, което й причиняваше гадене.

Кръстосваше нервно помещението. Това беше грешка. Приближи се повече от допустимото до мъж, който разказваше пред група едри, грубовати на вид мъже някаква неприлична случка, на която те се смееха. Отдалечи се от тях и едва не се спъна в козар, седнал на пода с кръстосани крака. Ядеше кълка с ръце. И беше довел коза! Може би дар за краля, но все пак жива коза в двореца?!

Както кръстосваше, търсейки по-сигурно място, където да чака, Алана забеляза другите жени. Повечето от тях се държаха покорно към мъжете, които придружаваха, и бяха облечени съвсем различно от нея. Тя носеше тоалет по най-изисканата английска мода, с дълга, елегантна пелерина и шапка, подплатена с кожа. В ярък контраст една от ливанинските жени беше с рокля, наподобяваща расо, друга носеше жакет, като че ли ушит от необработена кожа. Една жена на средна възраст беше нагиздена донякъде по европейски, но роклята й беше крещяща, от деколтето се показваха половината й гърди, което очевидно намекваше за разпуснат морал и за радостта да го подскаже на мъжете. Алана забеляза обаче, че не всички мъже бяха гиганти, както се опасяваше, след като тя, Папи и Хенри попаднаха на онзи отряд от грамадни, недодялани войници в планинския проход.

Тъй като стените бяха в ярки цветове, едва не подмина малък портрет на мъж с корона. Загледа го внимателно. Възможно ли бе? Попита колебливо мъжа до себе си и получи гордия отговор:

— Разбира се, това е нашият Фредерик.

Господи, нейният баща. Наистина ли беше толкова красив, или художникът го бе изобразил така, за да му достави удоволствие? Очарована, не можеше да откъсне очи от портрета. Нейният баща… но той още не знаеше, че е жива. Разочарова се, че изобщо не си приличат. Той беше рус със сини очи, а тя имаше катраненочерна коса и сиви очи. Липсата на прилика щеше ли да усложни задачата й?

От време на време някакъв човек, очевидно от персонала, отваряше двойната врата в другия край на салона, която тя предположи, че води в залата за аудиенции, и съпровождаше просител или група просители. В чакалнята продължаваха да се тълпят хора.

Сега беше още по-нетърпелива да се запознае с баща си. Приближи се до единия от двамата войници, застанали на стража от двете страни на вратата, и попита:

— Кога мога да очаквам срещата с краля? Тук съм вече от час.

Той не й отговори. Дори не я погледна! Зададе на другия войник същия въпрос, попита го на всеки език, който знаеше, но той също се отнесе към нея, все едно беше невидима! Защото никой не я придружаваше ли, или защото имаше някакъв обичай, който тя не знаеше?

Ядоса се от това отношение… та тя беше тяхната престолонаследница! Седна на един стол. Грубият мъж, когото забеляза по-рано, се приближи след малко. Погледна я сякаш с очакване, но нищо не каза. Вместо това попипа най-безочливо кожата на пелерината й. Вбесена, Алана скочи на крака, но той не се отдръпна. Само се разсмя, когато тя го погледна свирепо. Стражите, застанали наблизо, не помръднаха. За щастие една възрастна жена дойде и го прогони.

— Стой настрана от мъжете — едва промърмори на Алана.

Тя се изчерви, защото не беше дала никакъв повод на този простак, и започна отново да крачи напред-назад, убедена, че ливанинските мъже са нецивилизовани варвари.

След по-малко от час Алана забрави умората и глада, когато влезе друг от дворцовата стража. Смая се, че новодошлият се заговори с двамата пазачи, при положение че те не говореха помежду си, още по-малко с нея. Той беше облечен със същата униформа — стегнат, двуреден, черен жакет с къса до талията предница със златни копчета, откъм гърба с опашки като на фрак, стигащи почти до коленете. В контраст високата права яка и маншетите бяха чисто бели, бродирани със сърма. Плътно прилепналите панталони също бяха бели.

Заради еполетите със златни ресни новодошлият изглеждаше невероятно широкоплещест. Също така беше по-висок от другите двама, сигурно над метър и деветдесет. И още нещо го отличаваше. Беше красив. Като че ли това имаше някакво значение, но тя все пак го загледа по-дълго, отколкото трябваше. Продължаваше да го зяпа, когато единият от пазачите му я посочи. Изнерви се леко, когато хубавецът я погледна и се запъти веднага към нея. Най-разумно би било да не й казва, че е време да си върви, особено след като прекара тук половин следобед, без да получи аудиенция от краля.

Мисълта предизвика у нея раздразнение, затова тя понечи да отвърне поглед и да се успокои. Но не можеше да откъсни очи от него. Толкова красив беше.

Имаше тъмнозлатиста коса, която падаше на челото на меки къдри, полуприкриващи очите му. Установи, че са тъмносини, когато той застана пред нея и й се поклони отсечено като войник. Наложи се да погледне нагоре. Беше по-висок от метър и деветдесет, както й стори отначало, беше млад, вероятно около двайсет и пет годишен. Лицето му бе мъжествено, решително, носът — с идеални очертания. Погледнат отблизо, вече не приличаше на обикновен войник. Даже нещо повече — у него нищо не бе обикновено…

— Някакъв проблем ли има? — попита тя, след като той замълча. Щеше да заговори на английски, но в последния момент се усети и се обърна към него на ливанински.

— Не. — Той се ухилваше все повече, а очите му зашариха нахално по лицето й… след което и по-надолу! — Въпреки че моите войници се чудят какво прави тук такава елегантна дама.

Нима той… флиртуваше? У нея се надигна вълнение, което в никакъв случай не бе неприятно. Почувства се толкова смутена, че трябваше да отмести поглед от него, за да се съсредоточи.

— Вашите войници ли? — попита тя.

Военната му стойка не беше вече така очебийна.

— Аз съм граф Бекер — техният капитан.

Алана се поуспокои. Този беше от хората, към които можеше да се отнесе — висш служител, но защо устните му бяха така здраво стиснати. И защо съвсем млад мъж внушаваше такъв авторитет? Само защото беше аристократ ли? А може би беше на повече години, отколкото предполагаше. Дълбокият тембър на гласа му допринасяше за това впечатление. Като че ли й бе познат, макар че днес чу гласовете на много ливанинци. Това навярно бе обяснението.

— Аз също се чудя какво правите тук — прибави той със същия официален тон.

— Бях въведена в този салон от един от стражите при входа. А другите хора не чакат ли и те аудиенция при краля?

Той кимна.

— Да. Но има друг салон за аристократите. Там е по-спокойно. Външният ви вид на изискана дама показва, че е трябвало там да ви заведат. Какво сте казали на гвардееца, което го е заблудило и той ви е посочил чакалнята за простолюдието?