Джоана Линдзи
Любовта е приказка (46)

Четирийсет и пета глава

Леонард помнеше един изоставен, полуразрушен чифлик, недалеч от пътя, който се виеше в подножието на планината. Беше попаднал на него като малък, когато веднъж се бе изгубил. Не го бяха разрушили, защото явно никой не е искал да построи друг на негово място. Не очакваше да е останало много от него, но се надяваше да има поне две неразрушени стени, за да скрие шейната.

След като изрита отломки и негодни мебели, откри избата. Вдигна капака, повлече жената по старото стълбище и затвори капака. Беше взел фенер от шейната, така че имаха светлина. Пламъчето престана да трепти, след като се скриха от ледения вятър. Разкъса многогодишните паяжини и постави фенера на прогнил рафт. Постла одеяло на пода, бутна жената да седне на него и се настани до нея.

Изненада се, че тя нито веднъж не се помъчи да отметне одеялото, с което закри главата й. Той само искаше да я предпази от вятъра. Сега го свали и разбра защо тя не се бе съпротивлявала. Беше ужасена и щом той откри лицето си, го позна и започна да ридае и да стене.

— Не се страхувай — каза й Леонард. — Нямам намерение да те наранявам, Хелга, кълна ти се.

Но очите й бяха все така изплашени. Той дори не бе сигурен, че го чува. Целуна я нежно. Сега пък Хелга се смути.

Той й се усмихваше, докато говореше:

— Често мислех за теб през годините, повече отколкото трябваше. Обичах те повече, отколкото си признавах. Това не влизаше в намеренията ми. И най-накрая стана причина да не изпълня работата, за която ме наеха. Трябваше да те убия, но не можах. Дори не исках да изпиташ ужаса, когато откриеш, че повереното ти бебе е мъртво, затова го взех, за да го убия далеч от двореца. Заради теб.

— Но ти не си я убил!

Той направи кисела гримаса.

— И това не можах да направя. Тя покори сърцето ми с усмивка. Тази усмивка ме промени напълно. Заради нея не съм човекът, който бях.

— Престана да убиваш ли? — попита тя колебливо.

— Да, животът ни бе съвсем нормален.

— Не си ли… ми ядосан?

— Защо да ти се ядосвам?

— Отвлече ме! Изплаши ме до смърт! Доведе ме — тя се огледа — в някаква винарска изба!

Той докосна гальовно страната й.

— Съжалявам, нямаше друг начин. Тук ме издирват, а ти беше с войник от дворцовата стража. Аз отивах в хижата да говоря с теб. Стори ми се, че те водят в двореца. Там ще бъде невъзможно да се срещнем.

— Но чак в изба!

— Не мога да си позволя да ме види някой. Търсят ме усърдно. А сега и теб ще търсят, докато не те върна. Искам да говоря тайно с теб, да не ни брули леден вятър и никой да не ни види. Нямах кой знае какъв избор. Спомних си за тази стара къща, отдалечена от пътищата и от селото.

— Избата не е топла — отбеляза тя и скръсти ръцете си.

— Но не е ледена, пък и няма да стоим дълго.

— В хижата ли ще ме върнеш?

— Ако искаш, да.

— Защо… искаш да говориш тайно с мен? — попита тя предпазливо.

— Разбрах, че са довели Алана в кралската хижа при теб. Очевидно ми бяха устроили капан. Прекалено ясно бе накъде отива.

— Ти не пожела доброволно да попаднеш капана.

— Не, пък и нямаше да мога да я доближа, докато е заобиколена от гвардейци. Но едва тази сутрин научих, че ще отпътува, ден след като е потеглила. Видях, че се връща в двореца, когато аз бях тръгнал на път.

— Да се срещнеш с мен — добави тя смутено.

— Да се срещна с теб. Ходих в къщата, в която живееше едно време, но там живеят други хора сега. Нямаше начин да те открия, докато не чух, че Алана ще те посети, разбрах и къде. Сега искам да науча по какъв повод е било посещението. Също така ми кажи как е тя. Знаеш, нали?

Хелга пребледня като платно. Опита се да се извърне, за да не забележи Леонард. Той сложи ръце на раменете й. Разтревожи се, помисли си, че се е случило нещо лошо на Алана.

— Кажи ми!

— Те… те мислят, че тя е моя.

— Какво? — смая се той.

— Мислят, че е моята дъщеря!

— Как така? — изрече той, преди да осъзнае смисъла. — Боже мой, затова Фредерик не преобърна небето и земята да я търси, нали? Накарала си го да повярва, че си спасила неговата дъщеря!

— Трябваше! Аз те пуснах вътре! Щяха да ни екзекутират, ако бяха разбрали!

Умът му заработи трескаво. Сега вече проумяваше толкова много други неща. Но тя се разплака отново.

Той я попита мило:

— Какво каза на другата бавачка, когато се върна?

— Тя знаеше. Също се ужаси. Убедих я, че и тя ще бъде обвинена, ако не се съгласи да излъже с мен, че съм подменила бебетата, за да бъде принцесата в безопасност. След като се споразумяхме, тя отиде да съобщи какво се е случило. Спомних си твърде късно, че един човек съвсем наскоро бе виждал принцесата — лекарят, който имаше задължението да я преглежда. Първо други ми изказаха съчувствие, че моето бебе е изчезнало. Аз почти не ги чувах. Знаех, че истината ще излезе наяве, щом се появи лекарят. Бях парализирана, хората мислеха, че е от скръб, а всъщност бях парализирана от страх, че той ще познае бебето и то не е Алана Стиндал.

— Той не дойде ли?

— Дойде. Бяха му казали преди това, че принцесата е невредима, и той погледна моето дете и потвърди: „Да, тя е, слава тебе господи.“

Леонард сви вежди.

— Да не е участвал в заговора?

Тя се изсмя леко истерично.

— Не, беше просто човек, който не си вършеше добре работата. Мислех си, че я преглежда внимателно, когато бяха дните за посещения, но предполагам, че е бил много зает и най-вече ядосан, че мъж с неговото положение е натоварен със задължение, което според него не отговаря на ранга му. За всичко това се досетих през онзи ден, понеже беше много груб с мен.

Леонард не можеше да повярва, че всичко това се е случило, без да знае или да се досети за нищо.

— Значи той потвърди, че бебето е принцесата, и ти се съгласи?

— Какво друго можех да направя? Да призная, че съм приела тайно в покоите мъжа, който отвлече принцесата ли?!

Тя крещеше. Беше превъзбудена. Той я прегърна, но прегръдката му не я успокои, само предизвика още сълзи.

— Сигурно ти е било много трудно. Съжалявам, Хелга, наистина съжалявам. Трябваше да те взема, теб и твоята дъщеря. Но тя е все още с теб…

— Не е! Скоро след това я отведоха да я скрият. Знаеха, че ридая денонощно, затова не ми разрешиха да отида с нея. Умолявах ги, но категорично забраниха заради дълбоката ми скръб. Възнаградиха ме, но аз повече не я видях.

— Ще я открия, където и да са я скрили, и…

Тя се отпусна върху гърдите му, явно страдаше.

— Тя е мъртва. Почина, когато беше на седем! И всеки един ден от тези години съм се ужасявала, че ще порасне и ще заприлича на мен. Така кралят ще се досети какво съм направила. Вече я бях загубила, никога нямаше да я видя отново. И след като живях с този страх толкова дълго, усетих едва ли не облекчение, когато си отиде. Сам Фредерик дойде да ми съобщи. Въпреки скръбта си не ме беше забравил. Каза ми, че с моята постъпка съм му дала седем години, за да я обича.

Леонард въздъхна.

— Значи наистина е имало погребение.

— Да.

— И Фредерик заблуди цялата страна, че тя е отвлечена, за да не се случи същото отново.

— Да!

Леонард изреждаше факти с глух глас, без да търси потвърждение, но разсъждаваше логично и той най-накрая се досети:

— Боже мой, не са повярвали на Алана коя е. Вместо тя да ги убеди, те са убедили нея, че е твоя дъщеря. И ти я остави да повярва!

Хелга предпази с ръце главата си, защото очакваше той да я удари. На Леонард му се стори, че тя плаче.

— Ще ме убият. Не мога да им кажа, не мога.

— Успокой се, не е необходимо да казваш. Аз ще й съобщя, дори ако трябва да се промъкна в двореца. Това не може да продължава повече.

— Не го прави. Мисля, че вече знаят.

— Кралят ли?

— Не, неговият капитан на дворцовата стража, мъжът, който я доведе при мен. Усетих, че се съмнява. Остави един от войниците си да ме отведе в двореца, без да ми даде обяснение. Ще ме разпитва, но в нейно отсъствие! Сигурна съм!

— Тихо, замълчи — каза той, като се опитваше да я успокои с ласки. — Няма да разреша това да се случи. Ще те отведа далеч оттук, където повече никога няма да се страхуваш. Дължа ти толкова много… за това, че вярваш в мен.