Джоана Линдзи
Любовта е приказка (3)

Втора глава

Празникът не помогна на Алана да се успокои или да престане да мисли за онова, което й предстоеше. Ако не друго, детските дребни кавги я изкараха от търпение дотам, че се скара на Хенри Матюс:

— Да получиш шамар ли искаш?

Хенри беше един от любимците й. Много деца в сиропиталището не знаеха истинските си имена и бяха приели фамилното име на Папи с негово разрешение. Но Хенри беше различен и си избра вместо фамилното малкото име на Папи.

Но Хенри беше различен и в други отношения. С необичайната си интелигентност не само схващаше веднага всичко, на което го учеха, но също така откри и разви у себе си талант, който щеше да му служи много добре, след като напусне сиропиталището. Умееше да прави чудна дърворезба с орнаменти, птици, животни. Подари на Алана неин дърворезбован портрет. Трогна се много, когато момчето го тикна в ръцете й, смути се и избяга. Отплати се на Хенри, като го окуражи да вземе някои от дърворезбите си и го заведе един ден на разходка в Хайд Парк. Един от амбулантните търговци там плати на Хенри няколко фунта за тях — огромна сума, каквато никога не бе имал в джоба си. Тази случка най-накрая го убеди, че талантът му струва пари.

Току-що го залови да се бори с едно от по-малките момчета за една от дърворезбите. Но се огорчи, защото той само й се захили най-нахално.

— Няма да ми шибнеш шамар. Ти си много добра.

Не, наистина нямаше да го удари. Щеше да използва по-ефикасно средство.

— Мислех си, че съм те научила да даваш от твоите дърворезби на другите, които не са такива късметлии като теб.

— Чак пък да не са…

— Ти се съгласи, че трябва да се правят добрини — напомни му тя.

Хенри наведе глава нацупено. Но подхвърли дървеното войниче на момчето и то побягна незабавно.

— А̀ го е счупил, а̀ съм му счупил проклетия врат — смотолеви той.

Алана въздъхна.

— Ще трябва да си поговорим сериозно. Щедростта ще стопли сърцето ти, а в случая можеш лесно да си направиш друга играчка.

Хенри я погледна сащисан.

— Четири часа я дялках. Стоях до късно да я направя, на другия ден заспах в час и ме наказаха. Взеха го от моя сандък. Що не научиш тях да не крадат, вместо да учиш мен да подарявам труда си?

Алана изпъшка и понечи да го задържи, но момчето побягна много бързо. Отнесе се твърде строго с него. Това, че бе разтревожена, не я оправдаваше. Щеше да му се извини утре, но сега трябваше да се прибере вкъщи.

Но Хенри я свари на вратата, когато обличаше пелерината си, и я прегърна през кръста.

— Не исках туй да кажа, ама наистина! — избъбри детето искрено.

Тя го погали по главата.

— Знам и искам да ти се извиня. Подаръкът не е подарък, ако не се даде доброволно. Утре ще ти върна играчката.

— Те ми я върнаха — рече той и я пусна. — Баламосаха ме, та да се ядосам. После отидоха в спалнята и я захвърлиха на леглото ми. Пък тя беше за теб, учителко, за твоя рожден ден.

Тя взе дървената фигурка, която детето й подаде. Войничето беше издялкано с най-малки подробности.

— За войник ли ще ме сватосаш? — засмя се тя.

— Те са куражлии. На един мъж ще му трябва…

Тя разбра накъде бие и го прекъсна, разсмивайки се:

— Хайде, де, чак толкова ли съм страшна, че на един мъж да му трябва смелост да се ожени за мен?

— Не е туй, а туй дето е тука. — Хенри се потупа по главата. — На жените не им трябва да са умни като теб.

— Чичо ми няма да се съгласи. Той планира моето образование. Освен това живеем във века на просвещението, Хенри. Мъжете не са вече някогашните варвари. Отвориха им се очите.

Той се позамисли и каза:

— Щом Матю Фармър го е измъдрил, значи е тъй.

Тя вдигна вежда.

— Други аргументи в полза на твоето твърдение?

— Нямам, мадам.

Бързият му отговор я разсмя. Децата обожаваха нейния чичо. Естествено нямаше да изразят несъгласие каквото и да каже или да направи той.

Алана разроши косата на Хенри.

— Ще сложа войничето до другата дърворезба. Ще й бъде страж. Тя много ще се зарадва.

Той засия от щастие, преди да избяга пак. Хрумна й, че Хенри току-що взе решение вместо нея. Как да не продължи да преподава тук!

Излезе и забърза към очакващата я карета, студеният вятър едва не отвя бонето й. Надяваше се Мери да е запалила мангала. Тя беше бавачка на Алана, преди да стане нейна камериерка, а понякога и компаньонка, но Мери остаря. Можеше да я чака в сиропиталището, но предпочиташе тишината в купето, където плетеше на спокойствие.

Според Алана беше глупаво кочияшът да я чака на капрата. Нищо не пречеше да се върне да я вземе в уречен час. Но каретата беше на разположение през цялото време по нареждане на Папи. Момичето никъде не чакаше и никога не излизаше от къщи без задължителния ескорт от двама лакеи и някоя жена от домакинството за компаньонка.

Като започна да преподава в сиропиталището, през първите шест месеца лейди Анет придружаваше момичето. Лейди Анет горещо подкрепяше благотворителността, но не одобряваше Алана да преподава всеки ден там, защото цялата работа намирисваше на „трудова заетост“. Но Анет също се привърза малко по малко към децата като Алана и започна да преподава на няколко класа. Изглежда го вършеше с удоволствие, докато един ден на излизане не попаднаха на лорд Адам Чапман.

— Алана?

Лакеят, който държеше отворена вратичката на каретата, за да се качи Алана, я затвори за радост на Мери, когато младата господарка се обърна да види кой я повика. „Говорим за вълка, а той в кошарата“ — помисли си тя и я досмеша. Адам свали шапката си и й се поклони. Тя му се усмихна сърдечно. В негово присъствие се чувстваше винаги спокойна и го отдаваше на неговата дружелюбност и великолепно чувство за хумор.

— Не съм забравил какъв ден сме днес — продължи лорд Чапман и й подаде букет от жълти цветя. — Ден от голямо значение за повечето млади дами.

Да не беше изричал думите „голямо значение“. Напомниха й какво я очаква вкъщи.

— Благодаря. Но къде, за бога, открихте цветя в тази късна есен.

— Тайна. — Захили се загадъчно, но след това се разсмя и си призна: — Моята майка има оранжерия, е, градинарят се грижи за насажденията. Не би се ровила в пръстта дори заради прелестните резултати.

Родителите му живееха в Мейфеър, но той й бе казал, че има свое жилище недалеч по улицата, на която се намираше сиропиталището, и че веднъж или два пъти през седмицата ще се натъква на него, когато минава покрай заведението. Винаги се спираше да поговори с нея, слушаше с интерес нейните преживелици с децата и й разказваше това-онова за своя живот.

Алана се запозна с Адам чрез Анет, която го познаваше от времето преди брака й с лорд Хенсън. Един ден младият мъж минаваше покрай сиропиталището точно когато Алана и Анет си тръгваха, и той я поздрави сърдечно. След това продължи да показва желание да подновят познанството си, но докато Анет беше учтива, той започна да се държи хладно и надменно. Тя не даде никакво обяснение, въпреки любопитството на Алана. Но престана да я придружава до сиропиталището. Но това не спря Адам да се появява от време на време.

Алана се бе почувствала поласкана, когато той започна да й обръща внимание. И как да не се поласкае, след като беше толкова красив и очарователен! Беше на около трийсет и една-две, също като Анет, но изглеждаше много по-млад.

Алана си помисли да го покани отново на вечеря, за да се запознае с Папи, но се отказа, защото днес беше невъзможно. Беше го канила няколко пъти, но все не улучваше подходящ момент, тъй като се оказваше, че той вече е приел друга покана. Но и това скоро щеше да се уреди.

Застудя и не беше приятно да бъбрят отвън на тротоара, явно и Мери си помисли същото, защото отвори вратичката на каретата и подкани Алана:

— Време е да тръгваме, скъпа.

— Наистина — съгласи се Адам, взе ръката й, за да й помогне да се качи в купето, и прибави с усмивка: — До следващия път, когато пътищата ни се пресекат случайно.

Алана се разсмя, докато той затваряше вратата. Срещите им на пръв поглед сякаш бяха случайни, но това изобщо не беше така. Той знаеше отлично в колко часа тя излиза от сиропиталището и точно тогава минаваше оттам, за да побъбрят на тротоара.

Син на граф, от богато семейство, Адам беше от онези млади мъже, каквито Папи положително би одобрил. А днес й подари и цветя! Това несъмнено бе знак, че е готов да направи крачка в отношенията им. Дали бе чакал да навърши осемнайсет, за да започне да я ухажва? Твърде възможно. Миналия месец дори спомена думата „брак“, но доколкото разбра, Адам намекна, че му е време да се замисли. Не можеше дори да си спомни защо го спомена, но той всъщност стана нейният трети жизненоважен въпрос. Или щеше да стане, ако се представеше и започнеше да я ухажва, както си му е редът.