Джоана Линдзи
Любовта е приказка (26)

Двайсет и пета глава

Кристоф не се съмняваше, че неговата затворничка е заспала моментално след мъчителния си сблъсък със смъртта днес. Едва държеше очите си отворени, докато вечеряха. И той се опитваше да заспи, но не можеше.

Едва ли някога щеше да забрави голото й тяло. Гъвкаво, атлетично, с едри гърди. Нямаше меки извивки, беше много стегната. Това тяло бе тренирано усърдно, за да стане толкова здраво. И вчера в килията сивите й очи проблясваха към него, дългата й черна коса се виеше до ханша, а тя беше само по бельо. Но образът, който най-често го спохождаше, бе, когато се мъчеше да седне на тясното легло в нейната килия, лицето й руменееше, лъщящо от пот, косата й беше влажна, сякаш току-що е правила бурна любов. И вчера този образ го държа буден цяла нощ. По дяволите…

Беше глупак, че не се възползва от повода, който тя му даде, и не я задържа при себе си. Даже и тази вечер повтори, че е в опасност, и попита многозначително:

— Ами ако крадецът е шпионин на Бруслан? Ако са открили гривната, ще научат, че съм жива.

Обвинението беше нелепо, макар че крадецът, за когото ставаше въпрос, всъщност днес беше изчезнал, преди да се върнат в двореца. Според Кристоф това бе по-скоро самопризнание за кражбата на бижутата. Като й го каза, като че ли донякъде я успокои.

Какво го спря да не я вземе в своята спалня? Може би това, че на празника не я пази по-внимателно; или смъртната й умора? Това бе също една от причините. Трябваше да се възползва безжалостно, но не можа, въпреки че я желаеше безумно. Защо? Защото беше започнал да вярва, че е невинна ли?

Беше много интелигентна, за да не се усъмни, освен ако тя вярваше искрено в това, което му каза. В такъв случай тя беше невинна английска благородна дама, въвлечена в заговор, отговорност за който носеше изцяло нейният настойник. А дали и той не бе невинен, и по някакъв начин заставен да й разкаже тази небивалица? Това беше много по-правдоподобно, отколкото преобразяването на един убиец от детска усмивка. Но само нейният настойник можеше да каже истината и Алана щеше да бъде примамката, за да го залови. Този човек, ако се тревожеше какво се е случило с нея, след като е влязла в двореца, щеше да я потърси. Затова невинна или виновна, не можеше да я освободи.

Най-после задряма, но се събуди от женски писък, след което настъпи пълна тишина. Скочи от леглото и се спусна към килията на Алана да провери. Пресрещна я в склада. Борис и Франц, които спяха там, също бяха станали и се опитваха да й помогнат, но тя не се спря, докато не видя Кристоф.

— Така ли ме пазиш! — нахвърли се тя върху него с пронизителен, почти истеричен тон.

Той едва обърна внимание на въпроса й, понеже забеляза опръскания й с кръв бял халат. Изтича до нея.

— Защо кървиш?

— Аз не кървя.

Той пое дъх.

— Какво се случи?

— Един от твоите хора се опита да ме убие!

— От моите хора ли?

— Може и да е откраднал униформата — допусна тя.

— Пазете я — заръча на слугите си, преди да отиде в килията.

Там видя сопата на земята — окървавена и следи от кръв, които водеха право към оръжейния склад.

Вратата беше широко отворена, както и тази към двора. Следата свършваше там, но по навалелия сняг се виждаха стъпки. Човекът не беше стигнал далеч; тичаше приведен с ръка върху главата и се мъчеше да стигне до огражденията, за да се прехвърли през крепостната стена.

Кристоф не извика стражите, искаше сам да го пипне. Хвана го на върха на стълбите, обърна го и го удари с юмрук в лицето. Съвсем непрофесионално, но не сдържа гнева си заради онова, което се бе опитал да направи с Алана. И все пак го удари прекалено силно. Чу се изпукване, мъжът падна по гръб на каменната настилка и повече не помръдна. Кристоф го позна. Райнер — мъжът, когото Алана обвини, явно се беше промъкнал в двора през нощта, или изобщо не беше излизал и се беше крил някъде.

Или пък някой му беше помогнал, което беше още по-тревожно.

Кристоф взе да ругае ожесточено. Двама от патрулите в този район на крепостта вече тичаха към него.

— Предател — каза им. — Хвърлете го в затвора. Първо го претърсете, сигурно ще намерите шперц. Оставете на пост пред килията му не по-малко от четирима стражи. Ако на сутринта не е там, за да го разпитам, жална ви майка.

Върна се право в склада. Франц кършеше ръце. Борис успокояваше Алана. Явно без успех, защото страхът още личеше на лицето й.

Не можеше да я обвинява за истерията и гнева.

— Хванах го — увери я той спокойно. — Ще го разпитам, щом дойде в съзнание.

— Крадецът ли?

— Да.

— Знаех си, че има вероятност да ме нападнат — трепереше тя. — Но не ми се вярваше, че наистина ще се случи и ще се наложи да се боря за живота си.

Беше склонен да мисли, че тя всеки момент ще рухне, и се приближи до нея с намерението да я изведе оттук веднага. Но тя ахна, когато го погледна, и реакцията й го спря. Наистина ли чак сега забеляза, че е без дрехи?

Обръщайки му гръб, превзето рече:

— Как се осмеляваш да се появяваш в този вид?

Той беше прекалено ядосан главно на себе си, че не обърна по-сериозно внимание на нейните опасения, за да се чуди как й хрумва да се държи толкова абсурдно. Току-що е била нападната, докато той бе отговорен за нейната безопасност. Също така доказа, че е способна да се защитава.

— Нима предпочиташ да се бях бавил, за да се облека, вместо да дойда веднага на помощ, щом чух писъка ти?

Не дочака отговор. Хвана я за ръка и я поведе.

Борис се опита да го загърне с одеяло, но той го отхвърли. Голотата беше най-малката му грижа.

Заведе Алана в своята спалня, за да не бъдат обезпокоявани. Сдържаше гнева си или поне се опитваше.

Щом затвори вратата, я попита:

— Разкажи ми, какво се случи.

— Един от твоите хора се опита да ме убие. Изкрещях веднага щом го отблъснах.

Тя като че ли се бе успокоила, но не се обръщаше към него.

— Как се опита? И ме гледай, като говориш.

— Не и докато не се облечеш.

Той въздъхна, но взе панталон и го обу.

— Също и риза — добави тя.

Погледна я, но тя стоеше все така с гръб към него. Беше ли го зърнала тайничко или само предполагаше?

Плесна се по гърдите.

— Това е нищо.

Тя му хвърли поглед през рамо, но веднага се извърна.

— Не съм съгласна. Голите гърди на всеки друг мъж може да са нищо, но твоите смущават прекалено много.

Той впи поглед в гърба й. Комплимент ли получи насред цялата бъркотия? Или просто тя се опитваше да го разсее, защото усещаше колко е вбесен, макар че се стараеше да го скрие от нея. Облече ризата. Даже я напъха в панталона си.

— А сега се обърни и ми разкажи точно какво се случи от самото начало.

Тя се обърна бавно. Погледът му веднага бе привлечен от пръските кръв отпред на халата, така ярко отпечатани — червено върху бяло. Ако някой от неговата стража бе направил това…

— Един момент — каза той.

Извади от гардероба друг халат. Тя веднага съблече окървавения и той й помогна да облече чист, като извади дългата й черна коса. Кръвта не беше се просмукала до нощницата. Той застана пред нея, загърна я плътно с халата и завърза здраво колана.

Преди да се отдръпне, сложи ръка на страната й.

— По-добре ли си? Кълна се, че повече няма да се случи нещо подобно… ще трябва да минат през мен.

— Благодаря.

— А сега ще ми разкажеш ли какво се случи? — попита нежно той.

Тя кимна.

— Бях заспала. Събудих се в момента, когато някой издърпа възглавницата изпод главата ми, но бях още много замаяна и не разбрах, че съм в опасност… докато той не се хвърли върху мен и не ми изкара дъха. След това натисна възглавницата върху лицето ми. Мъчех се да достигна неговото, но той се извиваше назад и не успявах. Такава паника ме обзе, че не зная как си спомних за тоягата, която бях пъхнала до себе си, преди да заспя.

— Значи е била твоя?

— Да, откъртих единия крак на масата. Замахнах, накъдето предполагах, че е главата му. Надявах се да го ударя, но той сигурно се е извърнал, като е видял, защото уцелих с все сила лицето му. Ударът сигурно е бил силен, защото успях да го отхвърля от себе си.

Тя помълча.

— Бил е върху теб ли? Сигурна ли си, че не е имал друго желание?

— И междувременно да ме убие ли? Та той ме душеше! Там, откъдето идвам, това е убийство.

— Или начин да заглуши виковете ти. Не за първи път войник на стража се е възползвал от жена затворничка.

— И ти го разрешаваш? — попита тя смаяно.

— Разбира се, че не го разрешавам — сряза я той. — Всеки войник, заловен в подобно действие, се бичува публично почти до смърт и се изгонва от двореца.

Тя го гледаше с широко отворени очи.

— И това ли е всичко?

— Такъв позор опропастява човек за цял живот. Наказваме с живот за живот. Ако не е отнет живот…

— Схванах! Много ми се ще да бях убила негодника… ако такова е било намерението му. Поне му счупих носа. Сега се чувствам много по-добре. Благодаря ти. Но за разлика от теб имам едно наум, че искаше да ме убие.

— Аз също не отхвърлям такава възможност.

— Много добре, защото ако не се досещаш, си подслонил изменник на короната. Затова ли си толкова вбесен?

— Вбесен съм, защото някой се е опитал да те нарани.

— Кога ще повярваш, че съм онази, за която се представям, и че някакви хора, може би същите, които са замислили смъртта ми преди осемнайсет години, искат да ми навредят сега? Аз… аз съм изплашена.

Той повдигна брадичката й.

— Ще разплета докрай тази история. Всъщност веднага ще отида да проверя дали този негодник е дошъл в съзнание. — Кристоф обу ботушите си, облече жакета си и й каза на излизане: — Заключи вратата след мен.

Стори му се, че чу:

— С удоволствие.

Нямаше значение. Тя не можеше да го задържи навън, след като ключът беше в джоба му. Но предполагаше, че тя ще заспи, преди да се върне. Дори неговите хора да бяха успели да свестят този крадец, щеше да мине време, докато изтръгне самопризнания от него. Необходимо му бе да отприщи гнева у себе си.