Джоана Линдзи
Любовта е приказка (42)

Четирийсет и първа глава

Алана беше сигурна, че Кристоф нямаше да се спре до вратата, ако не го беше скастрила за грубостта му. Но той се обърна към Хелга:

— Кралят не е пострадал, атаката е била отблъсната. Трябва да се върна в града, но ще доведа пак дъщеря ти.

Като слязоха на долния етаж, Алана видя, че шейната ги чака и петима от войниците на Кристоф са на конете си. Той я занесе на ръце до шейната, качи се, привлече я до себе си и зави и двамата с одеяло. Щом шейната потегли, тя каза:

— Значи бунтовниците са по-дръзки, отколкото предполагаше?

— В случая бунтовниците нямат нищо общо. Внукът на крал Ернст, спомняш ли си го, онзи, който ти се видя толкова очарователен, е бил жестоко пребит.

— Той ли е нападнал?

— Не, някои от неговите хора, вбесени от случая, заподозрели мен или краля, че сме поръчали побоя, и се промъкнали във вътрешния двор снощи. Били са шепа хора, но достатъчно, за да проправят път за други, готови да се покатерят по задната стена. Понеже все още било тъмно, възнамерявали да минат през двора и да влязат в двореца, без никой да ги забележи. Глупаци. Даже и стената не са изкачили.

— Че не си бил там ли си ядосан?

— Не, всеки път като напусна двореца, ме преследва мисълта, че може да го нападнат. Но когато не съм там, стражите се удвояват и съм сигурен, че ако някой е достатъчно глупав да нападне, ще се провали. Точно това се е случило. Ядосан съм, защото случаят ми се струва отчаяна последица от онова, което твоят настойник е забъркал. Пребил е почти до смърт наследника на Бруслановци!

— Не знаеш дали той го е направил — каза тя, чувствайки се неудобно.

— Естествено, че той го е направил. Никой друг не би се осмелил.

— Ако наистина той го е нападнал, това означава, че Карстен е невинен. Папи щеше да го убие, ако беше сигурен, че той стои в дъното на нещата.

— Казах ти, че не вярвам Карстен да има нещо общо с отвличането. Бил е дете, когато си била отвлечена, а сега е много самоуверен и открит. Не е в негов стил да заговорничи с наемни убийци и шпиони. Той по-скоро би набрал армия от наемни войници за бунт. — Кристоф се усмихна тъжно. — Или ще нападне открито, както сега. Не, има толкова много възрастни Бруслановци, които биха поръчали смъртта на принцесата.

Тя се опита да посочи и добрата страна на събитията:

— Е, това е един несполучлив опит. Може би бунтовниците ще престанат най-после да те тормозят.

— Или ще съберат истинска армия, след като решат, че Фредерик няма изход… за тяхно нещастие.

Според нея това бе добър знак, но не сподели заключението си, че в резултат на тези събития Фредерик най-после ще бъде принуден да предприеме мерки срещу този клон на своя род, който така или иначе презираше. Нейният живот бе предопределен от нежеланието му да постъпи по този начин.

— Защо не ме остави при майка ми в хижата? Не съм ти необходима за разчистване на последствията от това нападение.

— Не искам… не мога да те оставя сама, след като животът ти е още в опасност. Пък и ти не искаше да останеш там.

Тя се изчерви и беше доволна, че той няма да забележи, понеже лицето й бе скрито под одеялото. Ако изобщо я гледаше. Даже не хвърли бегъл поглед към него.

Как се досети? Дори тя не осъзнаваше до този момент колко неудобно се чувстваше по време на срещата с майка си. Беше напълно объркана.

След като Кристоф й каза, че дъщеря й е жива, не остана и помен от спокойната, щастлива жена, която се радваше на подаръците на краля. Хелга беше уплашена през цялото време. Защото щеше да загуби дома си в хижата ли? Алана не можеше да й обещае, че няма да се случи, но пък защо това да тревожи Хелга? Беше спасила принцесата и заради нея бе загубила своята дъщеря.

Алана се помъчи да обясни своите чувства на Кристоф:

— Не че не исках да остана, но си представях, че у мен ще избликнат естествени чувства, като я видя, че ще изпитам обич. В първия миг, като я погледнах, почувствах някаква връзка. Но нейната реакция… Не знам, не чувствам никаква близост с нея. Чужди сме една на друга. Трябваше да се досетя, че ще бъде така. Сигурно даже е в реда на нещата след толкова много години. Родила ме е и после е страдала заради мен през всичките тези години, но все пак ми е чужда. Нормално е, нали?

— Ако ти отговоря, ще изразя мнението си, а това е неуместно. Никога не съм чувал или виждал ситуация като вашата, за да мога да сравня. Но може би чувствата ти са притъпени, защото цял живот си вярвала, че тя е мъртва. От всичко, което каза, не пролича да имаш чувства и към Фредерик, макар да беше сигурна от по-дълго време, че е твой баща.

— Това е различно. Бях объркана. Исках да го харесвам, но ми пречеше неговото безразличие. Мисля, че дори ти казах, нали? Защото Папи, който го обича, и се кълне, че е добър крал, го презира, че досега не е разнищил кой е поръчал моето убийство. Но това вече няма значение. Никога няма да се запозная с него, затова не е необходимо да се тревожа, че ще го обидя с моето презрение. Бях много неспокойна именно заради това, че няма да мога да скрия тези чувства от него.

— Сега нали разбра защо случаят не е бил разрешен? — попита Кристоф. — Подозирали са хора от неговия род, а родът е многоброен.

Тя въздъхна.

— Деликатността е излишна, щом е заложен на карта човешки живот, особено когато два клона на един род враждуват от поколения.

— А можем ли да кажем кой дърпа конците? Да изправим на бойна нога отново цялата страна, ако осъдим на изгнание един цял род без доказателства? Фамилията Бруслан дълго е управлявала. Има още много хора, които са им верни, много ще протестират, ако целият род бъде осъден заради греха само на един. Наистина ли мислиш, че сме такива варвари? — После добави: — На този въпрос не ми отговаряй.

Тя въздъхна. Беше прав от тази гледна точка. Знаеше, че е прав. Но не него се бяха опитали да убият… Тя примигна. Нито пък нея. Била е само случайна жертва.

— Всичко това вече не ме засяга, слава богу.

— Засяга те, докато враговете на краля грешат коя си и се опитват да те убият.

Тя се намръщи.

— Ето защо ще напусна Ливания колкото е възможно по-скоро. Що се отнася до моята майка, с твоята се чувствам по-спокойна, отколкото с моята. Но тя е моя майка. Искам да я видя още веднъж, преди да се върна в Англия, и без да присъстваш ти, понеже я изнервяш. Ще се помъча да я склоня да дойде да живее с мен, макар че според теб тя не би приела. Ако не иска, ще й пиша. Даже догодина ще дойда да я посетя… ако арестуваш виновниците за този подъл заговор, а в момента имаш основателна причина да посочиш с пръст фамилията Бруслан след нападението тази сутрин.

— Нима?

Усети насмешката в гласа му. Току-що го похвали по заобиколен начин. Без да иска!

— Ето сега виновниците са налице — по-старото поколение на рода Бруслан. Започни твоето разследване с тях. Сигурна съм, че не е необходимо да ти казвам как да си вършиш работата. Трябва да предвидиш, че благодарение на днешните събития можеш да разнищиш случая, и ще добавя, че трябва да благодариш на Папи за това, ако той го е предизвикал.

Погледна го, за да разбере как приема мнението й, но той явно не го споделяше.

— Действията му предизвикаха нападение на двореца, а това е предателство.

— Мисли каквото искаш. Но той е изключителен. Фамилията Бруслан ще разберат, че Фредерик няма нищо общо с побоя над Карстен, и че има друг, от когото да се страхуват. Може дори да стигнат до заключението, че е същият убиец, когото са наели. Папи е на ваша страна, не на тяхна, и по един или друг начин ще се добере до истината. Ти си с вързани ръце, понеже Бруслановци през всичките тези години не са разкрили кой от тях е отговорен за опита за убийство на принцесата. Папи не е с вързани ръце.

— Ако няма какво да кажеш повече във възхвала на твоя настойник, да поговорим за Хелга.

— Не бих искала. Много съм разочарована от срещата. Нека да мине малко време да се съвзема.

— Защото не вярваш, че е твоя майка.

Тя ахна.

— Разбира се, че вярвам. Затова…

Не довърши изречението.

— Затова какво?

Тя замълча, но знаеше, че той чака, въпреки че проявяваше търпение. Най-накрая изплю камъчето:

— Тъжно ми е. Тя все едно ме отхвърли.

Той я привлече до себе си. Нима искаше да я успокои? Доплака й се изведнъж, но това бе недопустимо.

Така че по-скоро за да успокои себе си, каза:

— Следващият път ще бъде по-хубаво.

— Ако разреша следваща визита.

— Да разрешиш ли?! Необходимо ли е да ти припомням, че откакто ми съобщи коя съм в действителност, вече не съм твоя затворничка.

— Точно напротив.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още си примамка за Растибон.

— Съжалявам, но не разчитай на мен.

„Сериозно ли говори“ — зачуди се Алана. Разгневи се ужасно. Той я гушна отново до себе си и тя се опита яростно да се освободи, но битката спечели Кристоф. Как, по дяволите, варваринът се намести в шейната до нея?