Джоана Линдзи
Любовта е приказка (40)

Трийсет и девета глава

Слугата, който ги поведе, им обясни, че Хелга рядко напускала своите стаи. Беше разбираемо за Алана, понеже богато обзаведени, те обхващаха площ по-голяма от повечето къщи. Хелга явно беше у дома си тук. Тъкмо беше закусила по-късно от обичайното. Прислужницата, която й бе донесла закуската, седеше с нея и двете си говореха и се смееха даже когато тя им отвори вратата.

Хелга се изправи, като видя неочакваните посетители. Тя сигурно дори не предполагаше, че са дошли при нея. Хижата беше толкова голяма, че човек лесно можеше да се изгуби.

Лицето на Алана светна от нежна усмивка. Тази жена беше нейната майка! Нейната истинска майка! Хелга беше облечена със семпла зелена рокля. Алана забеляза, че не е висока. Даже беше по-ниска от нея с няколко сантиметра. Не беше и чернокоса, а руса и с тъмнокафяви очи. Беше с набита фигура, не дебела, може би имаше едри кости. Алана беше с дребни кости. Лицето на Хелга не беше сбръчкано. Сигурно беше родила съвсем млада. Изглежда нямаше четирийсет години.

— Хелга Енгел? — започна Кристоф.

Като ги загледа предпазливо, жената кимна едва-едва.

— Да се срещнете с мен ли сте дошли?

Той й се усмихна, за да я успокои, и се представи като капитан на кралската гвардия.

— Всъщност донесох ви прекрасна изненада.

Хелга се засмя и се опита да отгатне:

— Още един подарък от краля ли? Той е прекалено милостив!

Кристоф като че ли се слиса.

— Кралят ви прави подаръци!

Хелга се усмихна.

— Всяка година, понякога и два пъти годишно. — Разсмя се като ученичка на недоумението му. — О, няма нищо подобно! И нищо екстравагантно, само малки сувенири, за да знам, че не е забравил какво направих за него. Не е необходимо. Трябва да му го кажете вместо мен. Това — посочи жилището си — е вече прекалено щедро.

Хелга се натъжи. Кристоф се изкашля от неудобство, явно и двамата се замислиха за нейната жертва. Но на Алана не й беше тъжно. Беше щастлива, че се среща с майка си.

Направи крачка напред, за да съобщи сама новината. Кристоф внезапно я задържа. Погледна го и се озадачи от строгото му изражение. И той наистина попита Хелга със служебен тон:

— Според вас не заслужавате ли тази награда?

— Аз…

Жената не продължи и стана отново предпазлива.

— Престани! — изсъска Алана на Кристоф. — Не си тук, за да я разпитваш.

— Но ти си тук за това.

— Не, не съм.

— Точно обратното. Интересуват те хиляди неща. Аз попитах само за едно.

— Нямаш причини да проявяваш вродената си подозрителност. Когато някой отрича, че заслужава нещо, то е от скромност. Подобно понятие може би е чуждо за варварин като теб, но цивилизованите хора често се държат по този начин.

Видът му не беше на човек, който се разкайва. Естествено, как ще се разкае един капитан. Те се препираха шепнешком, така че Хелга не ги чуваше, но това я разтревожи още повече.

— Бихте ли ми казали защо сте тук? — попита тя, местейки поглед от единия към другия.

Кристоф се отпусна. Даже се усмихна отново.

— Извинявам се, Хелга. Изненадата, която ви донесох, е вашата дъщеря, съвсем жива, както сама виждаш.

Очите на Хелга се спряха върху Алана за по-малко от секунда и тя се свлече на пода в безсъзнание. Алана се втурна към нея, но не успя да я задържи.

— Боже мой, изискан си като глиган. Не можа ли да бъдеш малко по-внимателен?

Той вдигна Хелга и я сложи на един диван. Алана го последва и там откри артистичните занимания на майка си — кошници с прежди и голяма рамка с гоблен пред един стол.

— Какво би й казала, за да приемеше новината по-леко? — попита той. — Щеше да изпадне в шок, както и да го кажеше.

Алана въздъхна, наведе се към Хелга и взе да потупва нежно страните й да дойде в съзнание. Не видя какво е намислил Кристоф, докато не се приближи с чаша вода.

Тя ахна и закри лицето на майка си.

— Да не си посмял!

— Защо не? Става бързо.

— Грубо е. Остави на мен.

— Днес постоянно се оплакваш, какво те прихваща? Още ли си нервна?

— Не съм. Не и преди да започнеш да разпитваш майка ми. Днес не си на служба. Поне не би трябвало.

— Аз винаги съм на служба.

— Ти ми каза, че Хелга Енгел е моя майка — напомни му високомерно. — Ако не си бил абсолютно сигурен, не биваше да го съобщаваш.

— Сигурен съм.

— Тогава ми обясни, моля те.

— Тя ме свари неподготвен. Тъкмо говорехме за любовници. Фредерик е бил верен и на двете си съпруги, но между двете сватби имаше много любовници. Една се опита да го убие. В моите задължения влиза да ги познавам, въпреки че това се е случило, преди да постъпя на служба в двореца. Мислех, че знам всичко. Със забележката си тя намекна, че между нея и Фредерик…

— Аз не схванах по този начин забележката й — прекъсна го Алана. — Радваше се, че той още си спомня какво е направила заради него, макар да твърди, че дребните подаръци не са необходими. Това, Кристоф, е женски отговор. Наистина ли не ти се е случвало да го чуваш?

Той направи физиономия, като че ли се възмущаваше от себе си.

— Събуди я, ще получиш майчинската прегръдка и ще се оплакваш на воля.

Алана коленичи до дивана и продължи да потупва майка си по страните. Започна да се тревожи, че Хелга се е наранила, когато падна. Но после чу как изпъшка тихо и пое дъх. Жената отвори очи, беше дезориентирана, но спокойна, като че ли се събуждаше от следобедна дрямка… докато не забеляза Алана. Отдръпна се сепнато, сякаш искаше помежду им да има разстояние, очите й се изцъклиха от ужас.

— Махни се от мен! — изкрещя.

Беше много разстроена. Скочи от дивана, едва не събори Алана и застана зад тях.

— Лъжеш! — извика тя, сочейки с пръст Кристоф.

Той се намръщи.

— Ако не ни вярваш, тогава защо се държиш, сякаш е призрак? Уверявам те, плътта й е много топла.

Но Алана не успя да го нахока за този неуместен намек, защото Хелга отричаше на висок глас:

— Не зная коя е и какво е, но не е моята дъщеря. Моята дъщеря е мъртва!

— Да, всички знаем, всички така си мислехме — каза внимателно Кристоф. — Но доказателството, че това не е истина, стои пред теб.

— Защо? Защото тя твърди така ли?

— Всъщност тя вярваше, че е дъщеря на Фредерик, защото мъжът, който я е отвлякъл, е бил убеден, че е принцесата, и това й е разказал. Но благодарение на теб е отвлякъл другото бебе.

— Благодарение… на мен — изрече Хелга на пресекулки.

Най-после погледна Алана… и се разрида. Но като че ли не плачеше от щастие.