Джоана Линдзи
Любовта е приказка (5)

Четвърта глава

Този път Папи повтори спокойно:

— Седни, Алана. Тази приказка е разказана само наполовина и повече никога няма да бъде разказвана. Ти ми помогна да я забравя. Ти премахна кошмарите ми. Ти ми върна човечността. Заслужаваш да узнаеш от какво ме спаси.

Тя отново седна бавно, но само защото се почувства като пред припадък. Повдигна й се… о, боже! Надяваше се, че днес ще разреши своята дилема. И през ум не й бе минало, че ще понесе такива удари за събития твърде ужасни, за да ги очаква.

— Като изгубихме дома си, в началото ни беше много трудно. Преместихме се в града, където имаше много работа, но разбрахме, че никой няма да ме наеме, тъй като още бях момче. Но успявах да прехранвам оскъдно себе си и брат си със слугинска работа, докато един часовникар не ме взе да му чиракувам. Работата изискваше прецизност. Харесваше ми много повече от лозарството. И се издържахме съвсем задоволително. Той беше добър човек и живееше сам с единственото си дете — по-малка от мен дъщеря. Беше невъзможно да не се влюбя в нея. След няколко години тя се съгласи да стане моя жена. Почувствах се благословен. За мен беше най-красивата на света и ме дари със син. Те бяха всичко за мен, бяха моят живот. И тогава ми бяха отнети, брат ми също, при глупав, нещастен случай.

— Съжалявам! — ахна тя.

Той като че ли не я чу; бе потънал в спомените си.

— Разяждаше ме гняв… и вероятно някаква лудост заради мъчителната им смърт. Те изгоряха, затворени в купето на карета, блъсната в огън, запален, за да разтопят леда. Ако каретата е била покрила изцяло огъня, можела, е да го угаси. Ако каруцата, която ги е блъснала, не е била претоварена, било е възможно воловете да я изтеглят навреме, вместо да прегради пътя за спасение. Било е нещастен случай, но каруцарят е бил пиян, така че беше случайност, която никога не биваше да се случва. Затова гневът ми не стихваше, затова най-накрая открих този стар пияница и го убих. Но гневът ми така и не се уталожи. Всичко, което имаше значение в живота ми, беше изтръгнато от мен. След като нямаше за какво да живея, исках да умра. Така че издебнах собственика на предприятието, в което бе работил пияницата, и убих и него. Надявах се да ме заловят, но това не стана. Не можех да понеса да видя отново своя тъст, защото ми напомняше за жена ми, затова повече не стъпих в ателието му. Оттогава престанах да чувствам и харчех всяка дребна монета, която ми бе останала, за да се напивам и да не си спомням какво съм изгубил. И тогава чух за човек, който ще ми плаща за онова, което правех.

„Така ли се е родил един наемен убиец?“ — зачуди се Алана. Но Папи не приличаше на наемен убиец. Живееше с него, откакто се помнеше. Нищо не я бе подготвило да осмисли тази легенда.

— Поне заслужаваха ли смъртта си тези, които е трябвало да убиеш?

— Някой заслужава ли в действителност?

— Говориш така сега, ами тогава?

— Тогава вършех работата, без да се замислям, и събирах пари. Нищо не ме засягаше. Но, да, някои заслужаваха смъртта си. От друга страна, онези, които ми плащаха, бяха истинските виновници. Те трябваше да умрат. Не ценях живота си повече от живота на тези, които бях пратен да убия. Имаше толкова много причини да се наемат мъже като мен, заради политически интриги, отмъщение или просто да се елиминира търговски конкурент или неприятел. И със сигурност не бях единственият с моята професия, тъкмо напротив. Ако не приемех работата, щяха да наемат друг.

— Това не е извинение. Съдбата можеше да е отредила друго.

— Така е — съгласи се той. — Все пак се оправдавах подсъзнателно по този начин. Бях много ловък. Биваше ме повече от касапин, който се наслаждава прекалено много на работата си. Бях познат под името Растибон, и като Растибон славата ми растеше бързо.

— Това още едно фалшиво име ли е?

— Да, име, което не бе свързано по никакъв начин с истинската ми самоличност. И в края на краищата се гордеех със своята репутация на наемник, който никога не се бе провалял. Дори не съм съвсем сигурен защо. Гордост заради някакъв талант предполагам, макар и презрян. След седем години се замислих дали не е време да оттегля Растибон от занаята с тази безупречна репутация, преди някое поражение да я помрачи.

— Такава ли беше единствената причина да обмисляш оттеглянето си?

— Не, вече не изпитвах гняв, той не ме ръководеше. Желанието да ме заловят и някой друг да сложи край на живота ми също.

— Не можа ли сам да го направиш?

Той я погледна иронично-шеговито.

— Спомням си, че направих няколко опита през най-тежките си дни, но само разбрах, че инстинктът ми за самосъхранение не се е притъпил заедно с моя морал. Но съвестта ми взе да се обажда отново, принуждавайки ме да се питам какво правя, и щом няма справедливост в една работа, тя ме отвращаваше. Значи беше крайно време да се оттегля.

Тя трябваше на всяка цена да зададе един въпрос:

— Обучи ме, за да стана убиец като теб, нали? Защо иначе ще ме обучаваш да боравя с толкова много оръжия?

— Не ставай глупава. Тренирах те, за да се защитаваш и да използваш ефикасно тялото си за отбрана.

— Защо?

— Заради тази, която си, Алана.

— И коя съм?

— Ти си Стиндал.

Името й се стори познато, но не можеше да си спомни къде го е чувала, а и в момента ужасът й пречеше да мисли. Означаваше ли това, че имаше живи майка и баща, или…

— Как ме взе? И моля те, Папи, моля те, не ми казвай, че си убил родителите ми. Няма да го…

— Не, принцесо — прекъсна я бързо той. — Не бях нает за тяхното убийство. Никога не ми бяха поръчвали убийство на жена, но си мислех, че можех да го извърша. Дори си мислех, че мога и дете да убия.

Вече нищо не я изненадваше.

— Да убиеш мен ли те наеха? — досети се тя.

— Да.

— Тогава защо не съм умряла?

— Защото ми се усмихна. Бях опрял нож в гърлото ти, но ти се усмихна и аз не можах да го прережа. Реших да приключа безупречната си кариера с накърнена репутация в края на краищата, макар и до днес само още един човек да знае, че не съм те убил.

— Какво искаш да кажеш?

— Платиха ми да те разкарам и получих половината злато в предплата. „Да те разкарам“ означаваше само едно. Не се съмнявах каква е работата. И все пак имаше място за интерпретации. Не отидох да взема другата половина от възнаграждението, като оставих у поръчителите впечатлението, че съм загинал по време на операцията. Пък и твоето изчезване бе достатъчно красноречиво. Задачата беше изпълнена буквално, както бе поставена. Разкарах те. Убеждението на онези, които ме наеха, че си мъртва, нямаше последствия за мен, а за теб беше от полза. Означаваше, че няма да пратят друг да те убие.

— И моите родители ли остави да си мислят, че съм мъртва?

— Не, наистина не го допуснах. Ти ме учеше бързо на състрадание, върна ми за кратко време бащинското чувство. Не вярвах, че ще изпитам пак подобни чувства. Твоята майка беше починала от естествена смърт, но съчувствах на баща ти и му изпратих послание няколко месеца по-късно, за да го уверя, че ще те пазя, докато не открие кой е искал да те убие.

— Той жив ли е? — попита тя с тъничък гласец.

— Да.

— Той ли е другият човек, който знае, че си се провалил при изпълнението на тази работа?

— Да, той е единственият, на когото съм казал.

— Благодаря ти, че си го уведомил.

— Не ми благодари. Дори не знам дали е получил моето послание. А новината за изчезването ти се разпространи толкова светкавично, че я чух, преди да съм се отдалечил достатъчно от Ливания, понеже се забавих, докато търсех кърмачка, която да се съгласи да пътува с нас. Баща ти си е помислил само, че са те отвлекли. Не се съмнявам, че е очаквал да те върнат, след като задоволи искането за откуп. Възможно е да е понесъл по-тежко моето известие, защото то подсказва, че няма да бъдеш върната, преди да премахне враговете, които се опитаха да го наранят с убийството на дъщеря му.

— В такъв случай моята смърт само начин да го съсипят ли е била?

— Разбира се.

— Изминали са осемнайсет години, Папи. През всичкото това време не е ли открил кой стои зад този заговор?

— Той е добър човек, но в интригите е изключително невеж — отбеляза Папи с известно пренебрежение. — Трябваше да разбере кои са били негови врагове тогава, но до разкрития не се стигна.

— Откъде знаеш? Знаеш ли кой е бил заговорникът?

— Не, щях да го уведомя, ако знаех. Но аз рядко се срещах със своите работодатели. Типично за тях беше, че се страхуваха да не ги посочат с пръст заради наемането на професионален убиец. Някои от моите клиенти идваха загърнати с пелерина, с нахлупена качулка, с преправен глас. Повечето изпращаха лакеи да се договорят с мен и да ми платят. Понякога от сенките идваше шепнещ глас и кесия със злато тупваше в краката ми. Но мен никак не ме бе грижа. С това злато забогатявах, животът ми беше пуст, лишен от щастие, лишен от всичко, за което си струва да живееш… докато не се появи ти.

— Как се осведомяваше какво е направил или не е направил моят истински баща? А англичанин ли е? Не, въпросът беше глупав. Разбира се, че не съм англичанка. Не би ме скрил в страната, от която си ме отвлякъл.

Той вдигна вежда.

— Догадки, Алана!

Тя се изчерви.

— Не им обръщай внимание и отговори на първия ми въпрос, моля.

— Следях какво става в нашата родина. Станах член на аристократичен клуб, в който се числяха и европейски емигранти, и също така се посещаваше от служители на Министерството на външните работи на Нейно Величество, които са осведомени за най-последните събития в странство. Те са склонни да споделят информация, публично разпространена в тези страни.

— Това ли беше твоят източник на информация? — попита тя невярващо.

— Беше най-сигурният начин да научавам събитията, без да привличам внимание върху нас. И даде резултати. Изминаха четири години, преди да се спомене името на баща ти, но не очаквах точно тази новина, новината, че най-после се е оженил повторно. Когато ти навърши седем години, се появи друга пикантна новина, че след като е изминало толкова много време от изчезването ти, те обявяват за мъртва.

Хрумнаха й веднага две неща. Папи в действителност не е искал да я отпрати, а нейният баща и неговата втора жена вероятно не са искали да се върне.

— Защо си бил толкова бездеен по отношение на сведенията от нашата родина? Защо си я напуснал и си рискувал по този начин? — възкликна тя. — Защо сам не си се върнал, за да разбереш със сигурност?

— Не бих те оставил сама за толкова дълго време и не бих те взел със себе си. Нашата родина не е никак близо до Англия.

— Не ти вярвам! Признай си. Обичаш ме прекалено много. Затова не си положил сериозни усилия да разбереш дали не е безопасно да ме върнеш на баща ми.

Той не се опита да я успокои.

— Вярно е, че те обичам прекалено много. Но не предполагах, че ще се наложи да се грижа за теб толкова дълго. Допусках най-много няколко години. След това очаквах, че всяка година е последната. Като изминаха десет години, започнах да те уча сериозно да се защитаваш сама, защото още вярвах, че няма да бъдеш дълго с мен. Но нямах намерение повече да го предоставям на случайността. Разтревожих се, когато баща ти прие, че си мъртва. Обмислях да му изпратя второ послание, за да го уверя, че си жива. Но пък не можех да съм сигурен, че ще стигне до него. Тъй че вместо това се придържах към старите си начини за сигурност и наех човек, който не знаеше кой съм, не видя лицето ми, не можеше изобщо да ме проследи и знаеше как да се добере до сведенията, които ме интересуваха.

— Той успя ли?

Папи кимна.

— Имало е мнимо погребение. Било е формалност, за да се почете паметта ти.

— Това е… болезнено!

— Все пак е ясно потвърждение, че всяка надежда за твоето завръщане е загубена. Но разследването не е приключило, подновено е така енергично, като че ли току-що си убита. След като е изгубил всяка надежда, бащата ти най-после търси отплата. Обяснимо е, макар и да е малко късно. Но ми казаха, че въпреки всичко са предприети действия да се открие кой е организирал този заговор.

— Могъл си просто да ме върнеш. Да оставиш баща ми да ме защитава. Трябваше, когато бях още дете, преди…

— Той не те защити от мен, Алана — прекъсна я Папи рязко, за да й напомни. — Беше много лесно да те отвлека. Нямаше да поема този риск за живот, който ще ценя повече от моя.

Тонът му беше премерено отбранителен, което я накара да замълчи. Звучеше толкова искрено и все пак как да повярва на всичко това? Смъртоносни съзаклятия, убийци, отвлечени бебета. Ако тези врели-некипели бяха верни, осъзнаваше ли той, че бе чакал прекалено дълго, за да й каже? Тя беше зряла личност. Тук беше нейният дом, а не някаква си чуждестранна земя, която нямаше никакво значение за нея. Не се интересуваше и от истинския си баща, когото Папи обяви пренебрежително за неспособен да я защити.

— Защо чак сега ми казваш всичко това? — попита.

— По-рано не можех. Не исках да растеш със съзнанието за превъзходство, да си въобразяваш, че превъзхождаш другите и не е необходимо да учиш нещо от тях. Не бих ти го казал и сега, ако…

— Над другите ли? Коя съм аз?

— Казах ти, ти си Стиндал.

— Това име не ми говори нищо — отчая се тя. — Моля те, обясни ми.

Той поклати глава.

— Знаеш. Учението ти беше задълбочено. Баща ти е Фредерик Стиндал, кралят на Ливания.

След всички сътресения, които понесе, тези думи бяха като балсам, защото доказваха, че нищо от целия разказ не е истина. Тя дори започна да се смее.

— Беше глупава шега, нали? Моята сила на духа ли изпитваш, моето лековерие ли? Очевидно пропаднах на изпита, при това с гръм и трясък, царски… думата ми се изплъзна неволно. Боже мой, какво облекчение. Наистина ме… — Думите й заглъхнаха.

Папи не се засмя и стана така сериозен, както никога не го бе виждала.

— Не взех лесно това решение. Със седмици ме измъчваше. Знаех, че един ден ще те върна, за да предявя рожденото ти право, но не и преди да бъде безопасно за теб. Бесен съм, че още не е безопасно! И въпреки това научих новини, които налагат да се върнем незабавно.

Тя скочи на крака.

— Не! Няма да се откажа от живота си тук, който обичам. Няма!

— Алана, най-ревностните поддръжници на стария режим на покойния крал Ернст се опитват да детронират баща ти. Възползват се от бунтовници, за да вдигнат народа на въстание, разпространяват лъжливи слухове, че кралят е болен и може скоро да умре, без да е оставил законен наследник. Ще избухне война, ако…

— Стига! — ядоса се тя и по страните й рукнаха сълзи. — Не искам повече да слушам. Как е възможно да искаш това от мен, след като тази страна те интересува не повече от мен? Как да те интересува? Ти си… ти си убиец! О, божичко!