Джоана Линдзи
Любовта е приказка (29)

Двайсет и осма глава

Добре че като скочи от леглото, намери халата, който Кристоф беше захвърлил снощи. Едва го облече и завърза колана, преди той и Борис да се върнат и да внесат един от тежките й пътнически сандъци. Излязоха, за да донесат другите два. Тя стоеше като статуя, фактът, че прибираха дрехите й в неговата спалня, показваше, че отсега нататък тя ще спи тук… и защо Кристоф реши изведнъж, че служебните му задължения са толкова приятни.

Но случилото се снощи повече нямаше да се повтори. Той каза, че е имала нужда от успокоение, даже го нарече „естествен порив“ след събитията, които я сполетяха. Допускаше, че може би има право. Но преживя травмата, духът й укрепна и нямаше повече да се поддаде на нещо толкова неуместно. Да делят една стая ще бъде… трудно… но не е задължително да споделят и леглото. Той можеше да нареди да внесат походно легло или да спи на малкия диван в ъгъла, пък и тя можеше да спи там.

Щом и последният сандък бе поставен до стената, Кристоф направи знак на Борис да излезе и започна да ги отваря. Ключалките бяха счупени, което показваше, че вече ги е претърсил.

— Облечи се — каза й. — Имаш посетител.

Очите й грейнаха.

— Моят…

— Не. Едно дете. Дойде рано тази сутрин и попита за теб. Войниците на караул му казали да дойде по-късно. Не биха ме обезпокоили за нещо, което са преценили като маловажно.

— Бих искала твоите войници да не взимат решения вместо мен. Трябваше да ме събудите.

— Ти си в моята квартира. Решението е било правилно, аз решавам, не ти. Всеки трябва да се допита до мен, за да се срещне с теб.

Тя се изчерви, като си спомни. Всички ли знаеха къде прекарва нощите си?

— Но нямаше да те събудя дори да ми бяха съобщили по-рано — прибави той. — Имаше нужда от сън.

— Хенри върна ли се?

Той вдигна вежда.

— Момчето, с което пътувахте ли? Каза, че е сирак. Това момче твърди, че майка му ще го набие, ако не се върне вкъщи с парите, които са му обещали, за да ти предаде съобщение. Кое е истина? Хлапак от града или твоят сирак?

— Нямам представа — предположи тя, после се разсмя. — Че кой друг, освен Хенри. Сигурно е решил, че с тази измишльотина ще се срещне по-бързо с мен. Но защо не излезеш, за да се облека и тогава ще разберем какъв е случаят.

Той излезе и затвори вратата. Тя се облече бързо. Сложи си бледолилава дневна рокля с висока яка, която изглеждаше тъмновиолетова на мъждивата светлина от лампата, която Кристоф навярно бе запалил отново на сутринта. Сигурно беше Хенри, въпреки измислицата, но защо идваше толкова наскоро? Вчера говори с Папи, макар и за кратко. Дали не беше открил нещо друго?

Щом влезе в гостната, Хенри се хвърли в прегръдките й. Дотук с преструвките, че е ливанински градски хлапак, който не я познава. Тя го прегърна, но забеляза, че Кристоф ги наблюдава заинтригуван.

— Уплаших се до смърт, като ми рекоха, че няма да ме заведат при теб — каза й Хенри.

— Ш-шт, тихо, просто си дошъл много рано. Както виждаш, добре съм. Пази ме началникът на дворцовата стража. Нищо не може да ми се случи, докато той се грижи за мен.

Говореше на английски, за да я разбира добре Хенри, а пък капитанът изобщо да не знае за какво си говорят.

Хенри се отдръпна, за да погледне Кристоф.

— Този ли?

— Да, той. Защо дойде?

— Мога ли да говоря спокойно? — пошушна й той.

— Да, той няма да разбере.

Детето кимна и повтори каквото му бе казано.

— Тук има двама шпиони — крадецът и още един от стражата. И двамата ще се опитат да те нападнат. Той иска да му кажеш. — Хенри кимна към Кристоф. — Рече, че все ще те дебне опасност, докато не се разправи с тях.

Тя пребледня, въпреки че се бе досетила след покушението снощи. Но реакцията й беше прекалено очебийна, за да не забележи Кристоф.

— Какво те разтревожи? — попита той.

Тя отговори, без да се поколебае. Това сведение доказваше нейното твърдение и вече имаше разрешението на Папи да каже как го е получила.

— Вчера ти казах някои неща. Научих ги от Папи вчера на празника.

— Бил е там? — изненада се Кристоф.

— За няколко минути. Каза, че крадецът и другият тип работят за същите хора, които го били наели преди осемнайсет години. Ще ги проследи, за да научи повече, но в момента предполага, че е по-важно ти да бъдеш осведомен. Знаят за гривната, което означава, че знаят и че не съм убита преди осемнайсет години, както са вярвали досега… и ще търсят начин да поправят този пропуск.

Той въздъхна.

— А това известие не е ли само за да докаже твоята измислица?

И на двамата им мина една и съща мисъл по различен повод. Господи, той можеше да вбеси човек. Беше обещал, че ще се отнесе без предубеждение, а дори не направи жалък опит. Защо? Какво знаеше той, а тя не, заради което приемаше всяка нейна дума така?

Хенри поглеждаше ту единия, ту другия, после попита:

— Той не ти ли хваща вяра, че си тук да спреш войната?

— Не още — отговори тя. — Но не казвай на Папи, ако го видиш. Не искам да се тревожи за мен. И без това е много разтревожен.

Хенри кимна.

— Тръгвам си.

Тя го привлече за още една силна прегръдка, преди да го побутне към вратата. Но щом излезе, Кристоф веднага го последва. Тя пребледня, изплашена, че ще го арестува, за да разбере какво известие е донесъл. Знаеше колко безогледен и страшен е, когато си е наумил да изтръгне сведения. Тя се хвърли пред него.

— Недей! Моля те!

Той сведе поглед към нея. Вдигна ръка да погали страната й, но вместо това я отмести от пътя си.

— Такава ми е работата, Алана.

— Мразя теб, мразя и твоята работа!

И това не го спря. Отвори вратата и направи знак на застаналия най-близо страж.

— Проследи момчето в града. Внимавай да не те забележи. Искам да арестуваш всеки мъж, с когото говори.

Това бе по-лошо, отколкото предполагаше. Опита се да мине покрай Кристоф, за да предупреди Хенри, преди да се е отдалечил много, но една ръка обгърна талията й, краката й увиснаха във въздуха и вратата се захлопна.

— Той ще усети, че го следят, и ще им се изплъзне — каза тя по-скоро за да убеди себе си, отколкото Кристоф.

— Мога да наредя да затворят портите на крепостта, преди да стигне дотам. Да го хвърля в затвора ли предпочиташ?

Тя се разрида. Кристоф я взе на ръце и влезе в гостната, но не я пусна. Седна на дивана, като я държеше в обятията си. Тя плачеше и го удряше по раменете, докато юмруците не я заболяха.

Мина доста време. Изплака сълзите си. Дишането й се нормализира. Юмрукът я болеше. Сърцето я болеше. Ако затвореше това мило дете в някоя от онези студени килии, тя ще… ще…

Кристоф й заговори нежно, за да я успокои:

— Бях дете, когато инфантата изчезна от детската стая. Но знам кои бяха заподозрените по онова време фамилията Бруслан, роднините на крал Ернст, разбира се. Въпреки че бе много скоро след гражданската война, която ги свали от трона, те се домогваха отново до короната. Имаха най-голяма изгода потомствената линия на Стиндал да пресекне, което щеше да бъде за тях от най-голяма изгода.

Тя не разбираше защо той изведнъж споделяше с нея информация, която би искала да чуе по-рано.

— А подозренията срещу тях бяха ли свалени?

— Не. Те са били и още са най-яростните врагове на краля. Не се подлъгвай от чара на Карстен. Той е безмилостен в желанието си да стане крал.

— Но тогава е бил дете — отбеляза тя.

— Да, но по-голямата част от неговия род са на мнение, че той е трябвало да бъде следващият крал след смъртта на дядо му. Има и други благородни фамилии, изпаднали в немилост. Много от тях са загубили земите и титлите си по време на гражданската война. Трябвало е да бъдат осъдени на изгнание, но бащата на Фредерик, съвсем наскоро коронясан, е вярвал, че ще изкупят греховете си. Някои са ги изкупили, но други и до днес негодуват и твърдят, че само са изпълнили своя дълг към стария крал Ернст.

— И биха искали родът Бруслан да поеме отново властта, понеже ще им върне титлите и земите — досети се тя.

— Да, затова не бива да се пренебрегват. Но тогава са обърнали света наопаки. Даже най-известните убийци са били издирвани най-педантично. Някои са били заловени и разпитвани, но станало ясно, че не са замесени в похищението. Все пак разкрили, че един мъж, който живеел в града, изчезнал същата нощ. Това навело на мисълта някои от кралските съветници, че отвличането на принцесата не е в резултат на престъпен, политически заговор, а дело на крадец, който се е възползвал от факта, че кралската стража е била в намален състав заради отсъствието на краля от двореца.

Доколкото схващаше, той говореше за истинската самоличност на Папи. Леонард Кастнер бе изчезнал през онази нощ. Ако приписваха вината на „крадец“ по онова време, и като се вземат предвид всички възможности, беше логично да се стигне до заключението, че може да е бил той.

— Тази ли е причината никой да не знае кой се е опитал да ме убие? Твърде многото заподозрени ли?

— Били са изпратени шпиони сред самите Бреслановци, в най-тесния им кръг, но малкото, които не са били заловени и убити, са се върнали без доказателства. Макар и Бруслановци да гледали с насмешка на скръбта на Фредерик, ако са поръчали похищението, били много предпазливи и по никакъв начин не се издали. Дори не се разбрало кой е застанал начело на тази фамилия след смъртта на крал Ернст. Родът Бруслан е многоброен. Ернст е имал две дъщери, трима братя, двама чичовци и всички те имат деца, които също имат деца. И съпругата му Оберта още е жива.

На Алана й се искаше да разбере дали знае нещо друго за Леонард Кастнер и се подготви да чуе истинското име на Папи, преди да попита:

— А мъжът, изчезнал през онази нощ, също ли не е открит?

— Не са го открили. Без доказателства, че инфантата е убита и след като минало толкова много време, все повече се налагало мнението, че Кастнер е отвлякъл принцесата, изплашил се е и не е поискал откуп. Името познато ли ти е?

Господи, та той я разпитваше, а се преструваше, че разговаря най-невинно. Въпреки че прави любов с нея, пак върши своята работа, само че по-деликатно, без заплахи.

— Нима си въобразяваш, че не знам какво правиш? — попита тя надменно и се опита да се измъкне от обятията му. — Вече ти казах от кого бях доведена и защо. Със сигурност не е било заради откуп, така че се заблуждаваш, като предполагаш, че крадецът е главният виновник.

— Защо не отговори на въпроса ми? Твоят настойник Леонард Кастнер ли е?

— Той ми каза името си. Каза ми какъв е бил занаятът му едно време. Каза ми, че е бил нает да ме убие от лакей, чието име не знае, който работел за някой друг. Не описа в подробности как се е добрал до мен, само спомена, че е било много лесно.

— Каза ли ти името си? Стигнахме ли най-накрая до истината?

— Знаеш я. Щях да ти кажа името му, но ти даде да се разбере съвсем ясно, че ще го арестуваш. Затова реших да изчакам, за да му осигуря възможност да си свърши работата, заради която се върна тук, и да открие кой го е наел да ме убие.

— Това е моя работа, Алана. Кой е той?

— Растибон.

— Много интересно — каза Кристоф след кратко мълчание — Всъщност с това име се измъкваш. То е много известно. Когато ти разказваше небивалиците ли го спомена… или вчера на празника.

— Какво, по дяволите, намекваш?

Той сви рамене. Не я пускаше, въпреки че тя се мъчеше да се освободи от прегръдката му. Гледаше я много внимателно. Мъчеше се да измъкне още нещо от нея, но какво?

— Разследването по случая с изчезването на Кастнер така и не стигнало доникъде — продължи той с по-мек, успокоителен тон. — Когато бях назначен на този пост, мислех, че ще мога да разгледам тази мистерия от нова перспектива и дори да я разреша. Разпитах всички стари съседи на Леонард Кастнер отново, даже проследих лицата, напуснали града. Но се оказа само една формалност.

— В такъв случай никога не си подозирал този гражданин, така ли? Защо изобщо го спомена?

— Разбира се, че е заподозрян, но хората твърдят, че той не е убиец. Крадец — да, но не и убиец. Установих също така, че името на прочутия Растибон повече не се споменава във връзка с убийства, което означава, че и той се е оттеглил по същото време. Едно и също лице са, нали, Алана?

Сега вече се досети какво искаше да измъкне от нея. Беше стигнал до това заключение отдавна, но още не свързваше имената с Папи. Изпитваше я дали ще се възползва от фактите, които й спомена вчера в подкрепа на нейните претенции, защото още не й вярваше!

Уморено му каза:

— Повече нищо не мога да споделя по въпроса.

— Или не искаш.

Този разговор взе да става твърде объркан. Отново се задърпа, за да стане от коленете му.

— Пусни ме.

— Тази поза ми харесва.

— На мен — не.

— Мога да те оборя.

Да докаже кой е по-силен ли? И таз хубава! Чак сега забеляза, че очите му отново се смееха. Можеше да си седи там и да напряга мускули!

— Знаеш, че грубата сила е за онези, които нямат ум в главата — подразни го тя.

Той избухна в смях.

— Ще видиш, че днес ще ти бъде много трудно да ме ядосаш, Алана. Предупредих те, нали?

— О, моля те — възмути се тя. — Престани да правиш сексуални намеци, в момента са съвсем неуместни. Защо ми разправи всичко това току-що?

— Беше ми любопитно как ще реагираш, като чуеш за фамилията Бруслан.

— Нима мислиш, че до вчера никога не съм чувала това име? Моето образование беше разностранно и задълбочено като на всеки млад англичанин. Обхващаше история на всички кралски дворове в Европа, включително и на този. Дори зная нещо, което забрави да споменеш, а именно, че баща ми има далечно родство с тях, но двата клона на рода са започнали да враждуват много преди да се роди той.

Вече не се смееше.

— Много повече, отколкото очаквах да знаеш, което повдига въпроса, дали Бруслановци не са откраднали инфантата, не за да я убият, а за да я възпитат като една от тях, да я отгледат с обич към рода? Заговор, който ще им върне властта, щом се отърват от Фредерик.

Тя се изсмя.

— Но ти наистина се хващаш за сламка. Обещавам ти, не съм отгледана тук и със сигурност от никакви Бруслановци.

— Съгласен съм, че не си отгледана тук. Не съм съгласен, че твоят Папи не е…

— О, стига. — Завъртя очи към тавана. — Сега си мислиш, че е Бруслан, така ли? Кого още ще обвиниш, че е от тяхната фамилия?

Беше готов да спори, но после се засмя.

— Наистина ли очакваш да ти кажа всичко за разследване, което тече в момента? Разследване, предмет на което си ти?

— О, да, не бива да го забравяме — промърмори тя. — Мисля, че нашето временно примирие приключи току-що.

Тя стисна устни, за да му покаже, че говори сериозно. Той я пусна от прегръдките си по тази причина, или поне тя така предположи. Веднага скочи на крака, но преди да се отдръпне, той обгърна с длани лицето й.

— Не сключваме временно примирие, няма подобно нещо — каза й нежно. — Имаме връзка, която ще ти бъде много по-приятна от временно прекратяване на огъня. Няма да се отнеса зле с момчето, дадох ти думата си. Но ще открия твоя Папи. Длъжен съм. И ако онова, което подозирам, е вярно, той също няма да пострада.

Тя се умълча. Какво правеше той, капан ли й залагаше? Имаше обявена награда за главата на Папи в тази страна, а и да нямаше награда, едва ли щяха да му благодарят, че е отвлякъл и задържал кралската дъщеря. Щяха да го екзекутират. И тя нямаше намерение да гледа как това ще се случи.