Джоана Линдзи
Любовта е приказка (35)

Трийсет и четвърта глава

Алана се прилепи на пода на шейната. Мястото не беше идеално защитено, но поне високите задни облегалки представляваха някакво прикритие. За съжаление страничните бяха съвсем ниски. Но се досети, че куршумите идват отзад, когато Кристоф грабна пушката от пода до нея и започна да стреля в тази посока. Сърцето й биеше силно, но като забеляза, че Кристоф, отвръщайки на огъня, не се прикрива, се ужаси. Коленичил на задната седалка, половината му гърди и главата бяха изложени на куршумите, а гърдите му представляваха огромна мишена.

— Навеждай се между изстрелите! — викна му тя.

Той хвърли поглед към нея, намръщи се, после каза, като се приведе малко по-ниско:

— Страхливци, вече го удариха на бяг.

Толкова очевиден ли бе страхът й? Но забележката му и предпазливостта му я поуспокоиха… докато не чу пукотът от друг куршум, не от пушката на Кристоф. Той изруга ядосано и насочи оръжието.

— Стрелят дръзко, възползвайки се от прикритието на дърветата.

— Дръзко или не, не уцелват — отговори тя.

— Лесно ти е да го кажеш, теб не са те уцелили.

Очите й се разшириха, сърцето й се сви. Огледа го като обезумяла дали има кръв по него, но не откри. После забеляза, че на рамото шинелът му е съдран. Все пак кръв нямаше. Дрехата беше дебела, еполетите също бяха с твърди подплънки и куршумът по всяка вероятност дори не беше одраскал кожата.

Почувства облекчение и взе да го убеждава:

— Ти не си прострелян, само дрехите ти са застреляни.

Без да поглежда към нея, отбеляза:

— Не се разтревожи поне малко.

Тя не отговори, опасявайки се, че е разтревожена прекалено много.

— Имаш ли и друго оръжие в дисагите? Превъзходен стрелец съм и знаеш, че няма да обърна оръжието срещу теб.

— Няма да мърдаш от този под и да стреляш по каквото и да било, но можеш да извадиш муниции и да ми ги подадеш. Един мъртъв, един ранен. Двама остават — добави той.

Бързо извади патрони, но чак сега й просветна, че шейната не бе спряла, нито беше забавила ход. Плъзгаше се с равномерна скорост. Хвърли поглед през рамо и ахна, като осъзна причината. Горкичкият глух кочияш си седеше на капрата, несъзнаващ, че около него летят куршуми.

— Кочияшът не трябва ли да се скрие? — попита тя Кристоф. — Той дори не знае, че се стреля по нас.

— Не трябва да се крие, а да ускори ход. Кажи му.

— Как? Той не чува.

— Обясни му със знаци, без да се изправяш. Също така вдясно има път. Кажи му да завие по него.

Тя не можеше да стигне до капрата, затова метна едно одеяло върху гърба на кочияша. Той погледна през рамо. Не я видя на пода, но видя, че Кристоф стреля, и веднага зашиба конете. „Един убит, един ранен“ — помисли си тя. Отново метна одеялото към кочияша, за да привлече вниманието му, и посочи надясно. Той кимна, сякаш разбра идеално, и може би наистина разбра, защото изглежда познаваше местността.

Изпълнила заръките, погледна отново Кристоф. Той се прицелваше внимателно, преди да стреля, но тя дочу, че се смее. Нямаше съмнение, че се забавлява с нападателите, независимо дали бяха дебнали него или нея. И да се бе свил на седалката, раменете и главата му бяха незащитени. Някой можеше да го уцели…

— Защо не взе хора с нас? — ядосваше се тя.

— Взех. Изпратих ги напред. Не исках да привличаме внимание.

— Е, получи се от хубаво по-хубаво, нали?

Той я погледна.

— Винаги ли си саркастична, когато си изплашена?

Тя въздъхна.

— Не знам. По принцип не съм страхливка. Но вече не ме е страх.

— Защо?

— Защото и теб не те е страх.

— Страхувам се…

— О, току-виж съм ти повярвала — присмя му се тя.

— … да не би да те уцелят. И аз като теб прикривам добре чувствата си.

Тя изсумтя. „Намери време да ме дразни“ — помисли си. Но тогава той седна и й протегна ръка.

— Отидоха ли си?

— Двама са на земята, двама избягаха ранени. Ще изпратя…

Той замлъкна и после изруга свирепо. Не разбра защо, докато не седна до него и не забеляза връхлитащата ги снежна вихрушка. Снегът за секунди ги обгърна.

— Не можем да ги проследим вече по кървавите следи — ядоса се той. — Сам трябва да тръгна след тях.

Алана знаеше, че силният снеговалеж ще заличи веднага следите на техните нападатели. Погледна назад с очакване, че ще види само снежно поле, но за миг зърна огрялото низините слънце, преди и тази гледка да се скрие.

— Върви — предложи храбро тя, докато той ги завиваше с одеяло. — Вече няма страшно.

Той я погледна смръщено.

— Дадох ти обещание. Ще съм до теб.

Музика за нейните уши… не че й харесваше компанията му! В действителност не искаше да остава сама насред снежната буря.

Изтърси снега от раменете си и придърпа одеялото до шията. Но лицето й оставаше открито и вече беше мокро от топящия се сняг.

— Носът ми замръзва — оплака се тя, като й се искаше повече от всякога да бъдат в купето на карета.

Кристоф веднага я притегли до себе си с глава върху гърдите му и заметна одеялото отгоре. Тя реши да не протестира. Шинелът му съвсем не бе топъл, но след няколко минути щеше да се затопли до страната й.

— Надявах се, че ще успеем да стигнем до хижата, преди да ни връхлети някоя от тези планински бури — каза той. — Това време не вещае нищо добро. Пътят е опасен, когато няма ясна видимост.

— Веднага се досещам какъв е случаят — промърмори тя под одеялото. — Няма ли заграждения, които да предпазват шейните да не се хлъзнат в урвите?

— Има, но не са достатъчно яки, че да издържат, ако кочияшът не вижда добре пътя и конят връхлети върху тях. Тук още няма големи стръмнини, но нагоре в планината е различно.

— Тогава ще се върнем ли?

— Не.

— Но нали каза…

— Моят дом е наблизо. Преди малко завихме по пътя, който води дотам. Ако снегът не ни попречи, след малко ще пристигнем и може да прекараме нощта с моето семейство.

Семейство ли?!

— И как ще ме представиш пред тях?

— Като моя любовница естествено.

Тя се задъха от възмущение.

— Наистина ли ще го направиш?

— Добре, де, няма да уточнявам.

Опита се да се покаже изпод одеялото, за да види сериозно ли говори. Но той я притисна бързо до гърдите си и тя не успя. Беше нарочно, не се съмняваше. Но преди да реши струва ли си да се бори, шейната спря в имението на неговото семейство.