Джоана Линдзи
Любовта е приказка (33)

Трийсет и втора глава

Алана се превиваше от смях. Смееше се до сълзи. Като зърна ядосаното изражение на Кристоф, се разсмя още повече.

Той почака да се успокои и тогава каза:

— Не ми ли вярваш?

— Точно обратното и току-що смъкна огромен товар от плещите ми. Вече мога да си отида у дома. Ясно е, че няма да предотвратя война, след като не съм наследницата на краля. Сега твърдиш ли, че тази страна не я очаква война и твоята теория, че враговете на краля ще се възползват от мен за своя изгода, не е правилна?

— Война, не, никога не сме вярвали, че ще се стигне дотам. Тактиката на бунтовниците е да предизвикат страх, че ливанинците скоро ще загубят любимия си крал от някакво заболяване и народът ще поиска или нов крал, или ще се радва многолюдният род с много наследници да дойде отново на власт.

— Като говориш така, Бруслан имат ли план за политическото убийство на моя… на краля?

Той се усмихна на нейната неволна грешка и Алана осъзна, че ще мине време, преди да престане да мисли за краля на Ливания като за свой баща. Но ето, че имаше жива майка без кралско потекло, слава богу, и предстоящата среща с нея не я изнервяше…

— Нещо повече — отговори Кристоф. — Миналата година осуетих три опита за убийство и сега искат да се отърват и от мен.

Тя трепна, макар да съзнаваше, че не бива да се изненадва.

— Дали не предпочитат някой по-некомпетентен на твоя пост?

Той се подсмихна.

— Или просто са вбесени, че им преча, с каквото и да се захванат.

Направи й впечатление, че не се тревожи за това, че са го взели на прицел, и предположи, че преувеличава, за да спечели нейното съчувствие. Това нямаше да се случи. Затрудненията на Фредерик Стиндал не бяха вече нейна грижа… нито пък Кристоф Бекер.

— Защо съм била в кралската люлка, та Папи да допусне такава грешка? — попита тя.

— Майка ти е разменила своето бебе и принцесата, за да я пази при себе си.

— В такъв случай хората подозирали ли са, че има заговор за убийството на престолонаследницата?

— Не, изобщо не са подозирали, в противен случай охраната на двореца щеше да бъде засилена. Според Хелга Енгел от страх е постъпила така. Не знам нищо друго за нея. Ще я попиташ, като се срещнете.

— Но изглежда, сякаш е жертвала своето дете, за да предпази другото. Не ти ли се струва малко противоестествено?

— Може би си е представяла, че спасява своя живот. Тя единствена е отговаряла за принцесата преди всичко. Ако нещо се случи на принцесата…

— Разбрах. Екзекуция и други такива неща. Как можах да забравя колко варварска е тази страна!

Той се намръщи от нейния саркастичен тон.

— Не е толкова варварска, но вероятно Хелга също като теб е мислела така.

Алана попита:

— Ами баща ми, той жив ли е?

Кристоф въздъхна.

— Запази въпросите за майка си, но на този мога да отговоря. Когато Хелга е дошла в двореца, била овдовяла наскоро. Имала е семейство, но не знам дали някой още е жив. Нищо повече няма да кажа, освен че тя е истинска героиня, като е защитила принцесата със съзнанието, че може да загуби своята дъщеря. Именно това се е случило. Тя мисли, че си мъртва. Ще полудее от радост, като разбере, че не е така.

Алана ахна.

— Нима не са й предали съобщението на Папи, че съм жива?

— Не.

Алана въздъхна.

Дойде в Ливания с мисълта, че ще трябва да убеди баща си коя е, и сега се питаше дали и майка си щеше да убеждава. Или майка й ще я погледне и веднага ще почувства… точно както се бе надявала, че ще се случи с краля. Ха! Каква глупачка щеше да излезе, ако му бе представена! Поне Кристоф не бе необходимо да убеждава, в каквото и да е друго. Не познаваше толкова упорит човек като него.

Тя впи поглед в младия мъж.

— Хрумна ми, че през цялото време си знаел, че аз не съм принцесата. Защо просто не ми каза?

— Казах ти. Казах ти, че си самозванка, доколкото си спомням.

— Разбираш какво имам предвид. Знаел си, че бебетата са подменени.

Той сви рамене.

— Беше възможно ти да си дъщерята на Хелга. Но не можех да обсъждам дълго пазената тайна, че е отвлечено друго дете. Твоята коса, гарвановочерна, е главната причина да не проуча тази възможност. Хелга твърди, че дъщеря й е била със златиста коса, същата като на принцесата, което я е улеснило в подмяната до завръщането на краля.

Алана сви замислено вежди.

— Косата ми винаги е била черна. Папи никога не е споменавал, че е била руса и после е потъмняла.

Кристоф се подсмихна.

— Още ли се надяваш, че си кралска особа?

Тя се разсмя.

— Никога не съм натрапвала такава надежда и ти го знаеш. Само съм изненадана защо Папи не е споменавал, че съм имала светла коса, когато съм била малка.

— Може би ти е казвал, но си била дете и не си спомняш — сви рамене той. — Или както за моя баща и за него не е било важно.

— Твоята коса различна ли е била?

— Бях голямо момче, почти мъж, когато веднъж попаднах на майка ми и леля ми, които си разправяха спомени за техните бебета. Моята майка се шегуваше с мен и си призна, че ме е наричала нейния среброкос ангел, след което на тригодишна възраст косата ми станала руса.

Тя го погледна накриво.

— Все пак ти подчерта, че цветът на моята коса е бил… о, няма значение. Изумителният факт, който скри от мен, е, че кралят не е изгубил дъщеря си, тъй че е невъзможно тази дъщеря да съм аз. В тайна ли е пазена тази дъщеря през всичките тези години? Нима е оставил своите поданици да вярват, че е мъртва? Даже не я е представил на народа, за да прекрати бунтовните настроения! Кога възнамерява да я отведе в нейния дом?

— Отвел я е — потвърди Кристоф сериозно. — Погребана е до майка си в парка на двореца.

Алана пое дълбоко дъх, като си спомни фалшивото погребение, за което Папи й бе разказал… и за гнева на краля по онова време. Нищо чудно при положение, че церемонията не е била символична, както всички са предполагали, и погребението е било истинско.

— Починала е, когато е била на седем, нали?

— Да. Изглежда е било нещастен случай. Мнението на Фредерик е друго и обвинява себе си, че я е посещавал твърде често. Той не може да ходи никъде сам, гвардейците винаги го придружават. Това естествено привлича вниманието.

— Значи има възможност да са го проследили.

— И да са го видели е момиченце на възрастта на дъщеря му. Дори враговете му да не са били сигурни, че детето е негово, биха се отървали от него за всеки случай.

Тя възкликна:

— Това е…

— Не по-различно от наемането на професионалист, който да убие едно бебе. Но заради пълната тайна, която е бил посъветван да пази, и да скрие принцесата, даже да се преструва, че е била отвлечена, за да няма повече опити за покушение върху живота й, кралят не е казал на никого за съобщението, включително на твоята майка, че си жива. Но след пет-шест години повечето хора заключили, че си мъртва. Който и да е наел Растибон, както и всякакви нагаждачи, не са били абсолютно сигурни и така започнаха да се появяват самозванки.

— Всъщност заради своята репутация Папи, който нямал нито един провал, очаквал неговият поръчител да повярва, че е приключил успешно работата. Тъй нареченото „изчезване“ на принцесата го доказвало.

— Но сега са стигнали до друго заключение по повод на гривната — отбеляза Кристоф.

Тя замръзна.

— Да не би да твърдиш, че животът ми още е в опасност?

— В опасност си, докато враговете на краля подозират, че си Алана Стиндал.

— Тогава кралят е длъжен да признае истината!

Кристоф я погледна с укор.

— Не ние ще казваме на краля какво да прави. Но само помисли, и ще разбереш, че той не може да го съобщи, поне в момента не е време за подобни признания. Заблуждавал е народа си. Някои ще разберат, че е било необходимост, но враговете му ще се възползват за своя изгода. Ако принцесата беше жива, народът щеше да ликува. Но сега…

— Разбирам — смънка Алана. — Още една причина да си отида в Лондон, където ще се скрия отново. Нищо повече не ме задържа тук.

— Нищо ли?

— Моята майка ли имаш предвид? Ще я отведа със себе си.

— Тя живее в разкош в кралската хижа — осведоми я той. — Отделено й е крило, където да живее до края на живота си — награда за нейната саможертва. Няма да иска да живее в опушения, почернял от сажди Лондон.

— Откъде знаеш, че Лондон е опушен?

— Моята баба по майчина линия живее там.

— А защо не тук?

— Защото е англичанка.