Джоана Линдзи
Любовта е приказка (14)

Тринайсета глава

Алана можеше да се отдръпне във всеки един момент. Капитанът не я взе насила в прегръдките си. Той не бързаше. Беше мъж с вкус към насладата. Мъж, който придумваше с нежност. И от секундата, когато плъзна ръката си зад тила й, настръхна в очакване.

Въпреки че реакциите й бяха бързи, не мислеше, че точно тогава можеше да избегне близостта. Или просто не искаше. Макар и да й бе обяснила лейди Анет, зачервена от неудобство, този аспект от живота, Алана не си беше представяла нищо дори относително близо до това…

Нежният допир на неговите устни до нейните завладя сетивата й. Почувства как сърцето й се разтуптя и как прелестното пърхане в стомаха й сега се превърна в силен, шеметен вихър. Обгърна с топли длани страните й, милваше я, което означаваше, че по свое желание тя се притискаше до него! Това беше лудост!

Опита се да се отдръпне. За миг почувства нещо много сходно с неудовлетворение, щом той я освободи. Като отвори очи, видя усмивката му. Видя само това, защото не можеше да откъсне очи от устните му, които току-що предизвикаха у нея толкова приятни изживявания.

С почуда докосна своите устни.

— Защо го направихте? — прошепна задъхано.

Вдигна поглед към сините му очи, преди той да отговори. И сгреши. Той беше твърде интересен така, с прелъстителна топлота в погледа, подсмихваш; се чаровно. Нещо смешно ли намери във въпроса й?

Вдигна леко вежда, преди да отговори:

— Не сте ли тук да търсите покровител? Ще остана много разочарован, ако кажете „не“.

Гласът му не прозвуча разочаровано. Прозвуча самоуверено и насмешливо, сякаш се шегуваше с нея. Разбира се, че търси покровител. Нейният баща ще й бъде покровител. Пропускаше ли нещо? Друго ли имаше предвид? Как да съобрази, когато той беше толкова близо до нея?

— Да, но… — започна тя.

Той отново я целуваше и този път още по-пламенно. Възбудата й стигна ново равнище, всяко необикновено усещане, което той предизвика преди малко, сега беше още по-бурно, дотам, че трябваше да се вкопчи в раменете му, за да не падне. Той я притисна силно до себе си, устните му търсеха нейните и като преодоляваше тяхната невинност, я зацелува, доставяйки й прелестно удоволствие. По едно време момичето усети едната му ръка да се плъзга по крака й.

Тя ахна, но звукът се изгуби до устните му. „О, боже мой, какво правя?!“

— Престанете!

Тя го отблъсна, едва поемайки си дъх, едва запазвайки равновесие, след като вече не се държеше за него. Беше потресена от онова, което току-що му разреши, от онова, което на себе си разреши!

Мъжът я наблюдаваше с нещо сродно със съмнение в очите си.

— Нямам нищо против малко игра, след като и двамата знаем къде е краят й.

Тя нямаше представа дали я обвинява и обвинява ли я изобщо, но се овладя достатъчно, за да отвърне твърдо:

— Не съм сигурна къде грешите, но грешите.

Той се облегна на вратата и по този начин я затръшна силно.

— Едва ли говорите сериозно.

Погледна я отново в очакване на отговор. Тя не бе длъжна да казва повече каквото и да е. Укорителният й поглед изглежда го убеди, че говори сериозно. Но вместо да се извини, той изруга тихичко и направи крачка към нея. В същата секунда тя загуби самообладание. Беше много едър и висок, за да допусне да застане съвсем близо до нея с тази гневна физиономия.

— Това някаква маневра ли е? — попита капитанът.

— Разтапяте се до мен, после се оплаквате.

Тя пое дълбоко дъх. Точно това дори не заслужаваше отговор. Шмугна се покрай него, за да стигне до вратата, вместо да обърне внимание на думите му. Той я хвана за китката, спря я и даже я дръпна до гърдите си. Цялата се разтрепери от тази толкова интимна прегръдка.

— Първо да поговорим ли искате? — попита нетърпеливо той. — Добре, ето, говорихме. А сега се разтопете до мен пак.

Дрезгавият тон, с който завърши изречението, я накара да стисне здраво очи. Нямаше намерение да се оплита в тази паяжина отново. Измъкна се от обятията му с надеждата, че той ще бъде пак капитанът на стражата, с когото се запозна в началото, възпитаният, макар и склонен към флиртуване мъж, на когото би се доверила. Той я пусна, когато се обърна към него, вместо да се дърпа към вратата.

— Помолих ви да говорим насаме, за да не чуе никой тайната, която ще кажа. — Момичето въздъхна.

— Как ви хрумна, че имам друго предвид, освен да говорим?

Изразът му се промени няколко пъти — неудовлетвореност, разкаяние и най-накрая съжаление. Той се извърна, отбелязвайки:

— Вашият шепот намеква за нещо друго.

— Какво?

— Много чужденки — благородни дами, най-вече вдовици, идват в двора, за да си намерят покровител — обясни капитанът, поглеждайки я отново. — Нашият двор не е единствен в това отношение. Просто сме един от многото кралски дворове в Европа, които те посещават, за да намерят някой джентълмен с власт или богатство по техен вкус. Някои даже молеха за аудиенция, за да се представят на краля с надеждата да станат негови любовници, и все пак бяха твърде смутени, за да споменат на телохранителите…

— Разбрах! — прекъсна го бързо тя. — Взехте ме за една от тези жени. Едва ли бихте сгрешили повече. Аз съм негова дъщеря.

— Чия?

— На краля.

Последва мълчание.

— Нима?

Тонът му беше равен, поради което реши, че желанието й се е сбъднало. Сега си имаше работа с капитана на дворцовата стража, който изпълняваше своя дълг, а не с чаровния прелъстител, слава богу. Все пак защо не остана особено изненадан от нейното разкритие? Толкова дисциплиниран ли беше, та да сдържа емоциите си, когато се налага? Самата тя беше възпитана по този начин, въпреки че през последния месец това нейно качество бе подложено на сериозно изпитание.

— Ще ви обясня — каза тя, — както на мен ми беше обяснено. Вие не се изненадахте, но аз със сигурност бях смаяна. Зная едва от един месец. Аз… — Алана замълча. Несвързано ли говореше? Все още беше във властта на много чувства, които й бяха непонятни.

Приближи се до единия диван, но не за да седне. Искаше между нея и капитана да има повече разстояние. Да намери предлог, за да откъсне очи от него.

Остави пелерината и чантичката си в края на дивана, а сърцето й продължаваше да бие силно. Въздействието на този мъж върху нея беше поразително.

— Искате ли нещо за хапване или за пиене? — попита той зад нея.

Въпросът му я изненада, но тя бързо се окопити и се възползва от неговото гостоприемство.

— Да, благодаря. Всъщност много съм гладна.

Капитанът се провикна:

— Борис! — И след няколко секунди се появи един слуга. — Кажи на Франц да сервира вечерята по-рано и донеси веднага нещо за хапване на дамата.

И личен готвач ли имаше?

— Тук вашата квартира ли е? — попита Алана, насочвайки отново цялото си внимание към него. — Доста елегантна за един капитан, не намирате ли?

— Получих разрешение от краля да пристроя това крило. Квартирата ще бъде дадена на друг, когато напусна.

— Само временно ли изпълнявате тези задължения?

— Ще ги изпълнявам според моите желания и всъщност може никога да не напусна. За мен е изключително важно кралят и неговото семейство да са абсолютно защитени.

Тези думи й прозвучаха успокоително, след като и тя беше член на това семейство. И като че ли нейните въпроси не му правеха впечатление. Изражението му оставаше каменно, откакто поведението му стана служебно. Би трябвало да го загложди любопитство по повод на нейното разкритие. Освен ако не й вярваше…

Прогони тази мисъл. Не би се осмелил да не се отнесе сериозно към нейните претенции. Просто очакваше обяснението й. Надяваше се, че няма да й се наложи да говори, поне докато и баща й не присъства, за да чуе нейния разказ. Колкото по-малко споменава Папи, толкова по-добре.

Снажният капитан се приближи до запалената камина и застана с гръб към нея. Огънят гаснеше. Една цепеница щеше да го разгори, но той не сваляше очи от Алана и не забелязваше. Не свали поглед дори когато прекосяваше стаята с военна стъпка, изпънат като струна. Нямаше как да не забележи, че е в отлична форма. В действителност не си спомняше да е виждала до този момент мъж с такова превъзходно телосложение. Сигурно е виждала, но не й е направило впечатление. До този момент. Забеляза, защото беше много красив ли?

В просторната стая беше доста хладно. Разбира се, че можеше да сподели топлината от загасващия огън с Бекер, но той вероятно ще бъде дързък и ще скъси разстоянието между тях. Не искаше да му внушава отново идеи за целувки.

— Защо всъщност ме принудиха да чакам днес? — попита тя. — Видях поне един човек, който дойде след мен, и беше повикан във вътрешното помещение.

— Бюрокрация — отговори Бекер равнодушно. — Ако не изложите по какъв въпрос сте дошли, оставате в края на опашката.

— Трябваше ли да кажа на един обикновен страж коя съм? Трябваше ли, след като животът ми е в опасност, откакто съм родена? Бях предупредена да не говоря с никого по този начин.

Той сви рамене.

— Няма значение. И в двата случая резултатът щеше да бъде един и същ. Само щяхме да водим този разговор по-рано, тъй като вашият случай щеше да бъде оставен на моето внимание, не на краля.

Тя въздъхна. Каква загуба на време. Защо реши, че ще получи толкова лесно аудиенция при краля? Надеждата й е била глупава, така се оказа сега. Но поне сега капитанът изглеждаше доста добронамерен като дворцов служител. А беше още по-добронамерен, когато предполагаше, че е вдовица, която си търси любовник. Все пак не нареди да я ескортират до входната порта, както постъпи със своята сърдечна приятелка. Тогава очевидно имаше намерение да я изслуша.

Той потвърди нейната преценка на ситуацията, като каза:

— Седнете. Настанете се удобно. Предполагам, че ще останете доста дълго.

— Само ако за днес е предвидено баща ми да излиза от двореца и се налага да чакам — възрази тя.

— Кралят няма да излиза.

— Тогава не бихте ли ме завели при него, за да не се налага да повтарям историята? Тя съвсем не е кратка.

— След като не сте първата принцеса, която се появява с подобни претенции! Едва ли.