Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

9

— Не съвсем — отвърна Дортмундър.

— Но основните неща вече са ти в главата.

— Да, разбира се.

— И естествено ще трябва да ги обсъдиш с приятелчетата, които ще включиш в операцията. С кого си решил да работиш този път?

Дортмундър го изгледа и изтъкна:

— Нали каза на дядото как съм научил някои неща през годините.

— Така е, така е. — Епик повдигна рамене, усмихна се и повече не повдигна темата. — Хайде да хванем такси — предложи и се приближи към тротоара.

Дортмундър нямаше избор и го последва.

— За къде ще хващаме такси?

Епик вдигна ръка, но не си направи труд да гледа към улицата, а продължи да озарява Дортмундър с лъчезарната си усмивка.

— Господин Хемлоу иска да те види.

— Нали вече ме видя?

— Ами сега ще те види пак — обясни Епик точно в момента, когато едно такси спря до тях. Бившето ченге отвори задната врата и подкани Дортмундър. — Скачай, вътре ще ти разказвам.

И така, Дортмундър скочи вътре и се плъзна по седалката, за да направи място на Епик. Епик затръшна вратата и каза към завитата с тюрбан глава на шофьорското място:

— Ривърсайд Драйв 211.

— Не отиваме в офиса ти — установи Дортмундър.

— Отиваме при господин Хемлоу — обясни Епик. Таксито пое на запад. — Както знаеш, господин Хемлоу е изтъкнат човек.

— Нямам представа какъв е господин Хемлоу.

— Вече е пенсионер — продължи Епик, — главно заради болестта си. По професия е химик. Изобретил е няколко неща. Основал е две-три компании. Забогатял и продал всичко. Сега дарява милиони за благотворителност.

— Браво на него — похвали го Дортмундър.

— Работата е там, че господин Хемлоу не е свикнал с простолюдието — изтъкна Епик. — Не беше сигурен как точно ще се спогодите и затова проведохме първата среща при мен. Знаехме, че трябва да поговорим пак след срещата ти с внучката му. Господин Хемлоу реши, че ставаш или поне не си за изхвърляне, и тъй като му е трудно да обикаля града, този път ще идем право при него.

— Сигурно трябва да се почувствам поласкан — Каза Дортмундър.

— Ще се почувстваш поласкан, когато господин Хемлоу получи шаха си — отвърна Епик.

Спряха по средата на пресечката пред тясна каменна сграда на десет етажа, оградена от по-високи и широки сгради. Прозорците й бяха грижливо изработени, предвид това, че гледаха към осеян с дървета парк, който се спускаше към река Хъдсън. В далечината Западната магистрала и трафикът по нея представляваха едва доловима граница между зеленината и Ню Джърси, който изглеждаше добре от това разстояние.

Епик плати на шофьора и слязоха от таксито. Две широки каменни стъпала водеха до обкована с месинг врата й портиер с тъмнозелена униформа. Изкачиха ги, а портиерът им отвори с думите:

— Заповядайте, господа.

— Идваме при господин Хемлоу. Аз съм господин Епик.

— Да, господине.

Фоайето бе малко и тъмно като магазинче за килими на ориенталски пазар. Дортмундър и Епик изчакаха портиера да оповести пристигането им по телефона.

— Можете да се качите.

— Благодаря.

Асансьорът се обслужваше от пиколо, по чиято униформа личеше, че е от същата армия като портиера. Дортмундър забеляза, че асансьорът не е по-различен от останалите, в които е влизал. И тук трябваше сам да се сетиш кое копче да натиснеш. Да, но в този асансьор работата бе поверена на пиколо, което пазеше копчетата с тялото си, така че никой друг да не е в състояние да припари до тях.

— На кой етаж, сър?

— При господин Хемлоу, в президентския апартамент.

— Разбира се, сър.

Пиколото натисна бутона с буквата „П“ и потеглиха. Асансьорът спря, а пиколото натисна бутона „отваряне на вратата“ и го държа натиснат, докато пътниците му не излязоха. Или беше адски съвестен, или правеше всичко по силите си, та останалите да не забележат, че всъщност работата му е безсмислена.

Господин Хемлоу очевидно притежаваше целия последен етаж, тъй като от асансьора попаднаха направо в хола му. Той представляваше доста голямо помещение със старовремски прозорци, които гледаха към реката, но бяха прекалено високо, за да се виждат паркът или магистралата. Господин Хемлоу ги очакваше в инвалидната си количка и ги посрещна с думите:

— Е, Джони, от усмивката ти разбирам, че нещата вървят добре.

— Така е, господин Хемлоу — увери го Епик. — Аз обаче се усмихвам, защото просто обожавам тази стая. Всеки път като я видя, отново се влюбвам в нея.

— Съпругата ми ти благодари — отвърна тъжно господин Хемлоу. — Обзаведена е по неин вкус. Хайде, настанявайте се — подкани ги той, завъртя моторизираната количка на място и се отдалечи с доста прилична скорост. Може би затова паркетът в хола не бе застлан с килими.

Дортмундър и Епик го последваха към прозорците, където господин Хемлоу отново демонстрира завъртането на място и посочи два фотьойла със старинна масичка между тях и с добър изглед към гледката отвън. После обаче паркира инвалидната си количка точно в средата на гледката.

— Е, кажете ми сега как се движим.

„По ръба на пропастта“, искаше да каже Дортмундър, но вместо това започна с въпрос:

— Мога ли да попитам дали внучката ви спомена къде точно е шахът? — Реши все пак да мине на „вие“.

— Каза, че е даден за съхранение на няколко адвокатски кантори, докато съдебните дела приключат. Очевидно преди това се е намирал на доста добре охранявано място.

— Звучи добре — каза Епик и се ухили на Дортмундър. — Надали ще е проблем да влезеш в офисите на някаква адвокатска кантора, нали?

— Не е в адвокатска кантора — отвърна Дортмундър. — Във всеки случай не е в офис.

— Но внучката ми твърди обратното — възрази господин Хемлоу.

— Те са го взели — обясни Дортмундър — за… как му викат… Отговорно пазене. Имам предвид кантората, в която работи внучката ви, тези Файнбърг и последният да затвори вратата, само дето Файнбърг вече не е сред нас, но това няма значение, важна е репутацията. Файнбърг и останалите, както и други адвокатски кантори, водят делата, така че всички заедно пазят шаха. Значи Файнбърг и още три кантори се помещават в тази сграда на „Си енд Ай Интернешънъл Банк“ и затова държат шаха там, в банката. Сигурно е на трето подземно ниво или нещо такова и се съхранява в подземен банков трезор.

— Изглежда трудно — изказа се господин Хемлоу.

Дортмундър отвори уста, за да изрази пълното си и непоколебимо съгласие с това твърдение, но Епик го изпревари и заяви:

— Това няма да спре Джон и приятелчетата му. Те са разрешавали далеч по-сложни проблеми, нали така, Джон?

— Ами… — отвърна Дортмундър.

Епик обаче не го слушаше.

— Струва ми се, господин Хемлоу — продължи той, — че трудната работа вече е свършена. В началото сте нямали представа къде се намира шахът. Може да е бил във всяко кътче на света. Може да е бил разпръснат по всичките му краища.

— Вярно — съгласи се господин Хемлоу.

Сега вече знаем къде е — не спираше Епик — и освен това знаем, че е точно тук, в Ню Йорк, в банков трезор. Освен това разполагаме с човек, нашия Джон, който и преди е влизал в банкови трезори, прав ли съм, Джон?

— Веднъж-дваж — призна Дортмундър.

— Единственото, което остава да обсъдим — произнесе се господин Хемлоу, — е къде ще занесеш шаха, щом го вземеш. Вероятно ще го натовариш в микробус или нещо такова, нали?

— Вероятно — отвърна Дортмундър. Всички се бяха размечтали, така че не искаше да им разваля удоволствието. От друга страна, Чикаго не му излизаше от главата.

— Според мен най-доброто място, поне на първо време, е имението ни в Бъркшир — заяви господин Хемлоу. — Затворено е от години, откакто Илейн почина, но ще се разпоредя да го отворят и да го подготвят за пристигането ви.

— Господин Хемлоу? — намеси се Епик. — Смятате да го откарате някъде в провинцията ли? Сигурен ли сте, че там е безопасно?

— Мястото е уединено и заградено — обясни господин Хемлоу. — Не се вижда от пътя. През лятото двамата с Илейн ходехме в Тангълууд на концерти и решихме да построим имението наблизо. То бе провинциалното ни убежище. След кончината на Илейн и след като… се обездвижих, престанах да ходя там. Семейството ми, по някаква причина предпочита океана, макар че нямам разумно обяснение какво би накарало човек цяло лято да се кисне в солена вода. Във всеки случай имението си стои, никога не сме имали проблеми с крадци и честно казано, не се сещам за по-надеждно място.

— Може би не е зле двамата с Джон да огледаме имението — предложи Епик. — Ако нямате нищо против, господин Хемлоу. Просто ще проверим дали в системата няма пукнатини, ще помогнем с каквото можем. По-добре сега да се разходим, отколкото после да съжаляваме.

Господин Хемлоу се замисли.

— Кога мислите да идете?

— Още утре сутринта — отвърна Епик. — Сигурен съм, че Джон не е особено зает през деня.

Освен с бягството към Чикаго.

— Да, става — съгласи се Дортмундър.

— С ваше разрешение — продължи Епик — ще наема кола и после ще пиша разходите на сметката ви.

— Вземете моята кола — предложи господин Хемлоу. — Утре няма да ми трябва. Пембрук знае как се стига там, а и има ключове.

— Сигурен ли сте? — попита неуверено Епик.

— Абсолютно. — Господин Хемлоу премести с мъка медицинската топка, която му служеше за тяло, и извади телефон от лявата дръжка на инвалидната количка. Набра бавно номер и каза: — Искам да оставя съобщение за Пембрук да… А-а-а, там ли си. Чудесно. Искам да докараш колата утре в… — Главата върху медицинската топка се наклони в опит да кимне въпросително. — Девет?

— Идеално — потвърди Епик.

— Добре. Да. Няма да съм аз, ще караш господин Епик и още един господин до имението. Ключовете нали са у теб? Прекрасно. — Затвори и продължи: — Предполагам, че ще се приберете в късния следобед. Елате да ми кажете какво мислите.

— Няма проблем.

— Благодаря, че ме навестихте — приключи господин Хемлоу и Епик се изправи, така че Дортмундър последва примера му.

Взеха си довиждане и тръгнаха към асансьора. Господин Хемлоу ги наблюдаваше, загърбил прекрасния изглед от прозореца. Слязоха мълчаливо и чак долу на тротоара Епик отвори уста:

— Значи се срещаме тук утре сутринта в девет.

— Да — отвърна Дортмундър.

Епик се справи доста по-успешно от господин Хемлоу с накланянето на главата.

— Струва ми се, Джон, че не си толкова ентусиазиран от работата, колкото се полага.

— Трезорът не е лесна работа.

— Но трябва да се свърши — изтъкна Епик. — Ако си мислиш, че можеш да се разкараш от града за известно време, докато нещата се уталожат, трябва да те уверя, че те няма да се уталожат. Господин Хемлоу се занимава с шаха по сантиментални причини, но аз си гоня печалбата, така че съветвам и теб да направиш същото.

— Да, разбира се.

— Полицейските управления из Америка — осведоми го Епик — подобряват координацията си с всеки ден. Сега пък и с този интернет — съвсем. Всички си помагат и никой не може да изчезне. — Сплете пръсти в нещо подобно на удушваческа хватка, за да изрази мислите си по-нагледно. — Сега с теб сме така. Ще се видим утре в девет.