Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

32

— Никога няма да се върнат!

— Неса — каза Брейди с кутийка бира в ръка; обядваха дълбоко замразени рибни филета и дълбоко замразени пържени картофи, стоплени на микровълновата — разбира се, че ще се върнат. Биха толкова път дотук единствено за да се уверят, че мястото е подходящо за скривалище.

— В такъв случай — заяви Неса войнствено в огромната всекидневна, проектирана за далеч по-многобройна компания — когато си тръгнаха, са били убедени, че мястото не е подходящо, тъй като няма да се върнат.

— Стига, Неса, няма нужда да викаш, аз съм на съседния стол.

— Да, но въпреки това не ме чуваш — отвърна тя. — Тези тъпаци няма да се върнат.

Брейди я изгледа изненадано и едва ли не се почувства лично засегнат заради тях.

— Какво искаш да кажеш с това, че са тъпаци? Изглеждаха съвсем сериозни хора.

— Да бе!

— Дойдоха тук, за да обсъдят скривалището на много ценен шах — напомни Брейди. — И решиха да го скрият точно тук. Дори нарочиха масата във всекидневната за това.

— Там ли ще го скрият?

— Да.

— На масата във всекидневната?

— Нали ти обясних, Неса, че си говореха за някакво писмо. Едгар Алън По, не помниш ли?

— Учехме „Гарванът“ — отвърна кисело тя. — Много е досадно.

— Е, той е написал и друго — обясни Брейди, — в което се казва, че ако искаш да скриеш нещо, най-добре да го сложиш на видно място, където никой няма да го забележи.

— Сложи нещо на видно място — отвърна Неса, — където не очаквам да го видя, и ще разбереш какво ще се случи.

— Те със сигурност ще постъпят както е писал Едгар Алън По — настоя Брейди — и определено ще се върнат тук.

— Брейди — каза тя, устата й бе пълна с риба и картофи, и мелодраматично махна към прозореца — навън вали сняг.

— Знам.

— Пак вали!

— Знам.

— Намираме се в планините на Нова Англия през декември. Брейди, по телевизията говорят за преспи. Знаеш ли какво са преспи?

— Слушай, Неса…

— Нима искаш да чакаме тук до пролетта? Тук!

В интерес на истината Брейди бе готов да чака тук до Второто пришествие. Огромна къща, никакви задължения, готина мацка, с която да се боричка в леглото, когато пожелае — за съжаление напоследък все по-рядко, — и на всичкото отгоре някакви хора ще му донесат на крака изключително ценен шах. Какъв е проблемът?

Е, по-добре беше да не изтъква всичко това, тъй като проблемът всъщност бе Неса. Изглежда, я гонеше клаустрофобия или дявол знае какво. Всичко й омръзваше прекалено бързо, това беше проблемът. Чукаше я колкото може по-често, напоследък колкото пъти му даде, но въпреки това тя се отегчаваше.

Просто трябваше да запази спокойствие. Това беше само пристъп. Неса щеше да го преодолее и скоро щеше да е като нова. Може би през пролетта, когато поникнат цветята… шестото чувство му подсказваше, че не е много умно да й го казва точно така.

— Миличка — каза той, — подслушах ги, докато си говореха, и знам, че говореха истината, знам, че ще се върнат, и знам, че са сериозни.

— Те са тъпаци — обяви Неса и натъпка порция картофи в устата си.

Брейди спря с парче риба в ръка.

— Защо постоянно го повтаряш?

— Защото дойдоха — напомни му тя — да търсят място, на което да скрият безценния си шах, но така и не ни видяха.

— Така е, но хората по поддръжката също не ни виждат. Просто сме прекалено хитри за тях, това е. Миналата седмица дойдоха хората от поддръжката, ние сме тук вече от месеци и те все пак не разбраха нищо.

Хората от поддръжката бяха двама мъже, които навестяваха къщата всеки първи петък в месеца, за да я проверят, да пуснат водата в тоалетните, да проверят противопожарната инсталация, такива неща. Лесно бе да се скриеш от тях и Брейди и Неса се криеха.

Тя използва точно този аргумент.

— Ние знаем кога идват — изтъкна Неса. — Те не претърсват къщата, а правят само рутинни проверки. Онези тъпаци се появиха внезапно, когато не ги очаквахме, обиколиха цялата къща, бяхме под носа им…

— Не се качиха горе.

— Но претършуваха целия долен етаж, Брейди, и дори не ни зърнаха. А ти разправяш, че били сериозни.

— Ще се върнат — настоя той.

— Но не тази зима — не мирясваше Неса. — Нямам никакво намерение да кисна тук до пролетта.

— А къде искаш да идеш?

Тя го изгледа. Погледът й бе притеснителен и тя не го свали от него доста време, през което омете по-голямата част от мазната храна в чинията между двамата. Брейди инстинктивно почувства, че не е разумно да казва каквото и да било по време на този оглед, не е разумно да прави каквото и да било, а трябва да я остави да повърти мислите в главата си. Нямаше представа защо Неса е толкова недоволна от техния рай, в началото бе различно, но ако си кротуваше и я гледаше съсредоточено, може би ураганът щеше да премине и щяха да се върнат в предишното положение. Да се забавляват. Да не мислят за нищо. Да не се заяждат непрекъснато.

Неса облиза мазните си пръсти. Никога не се сещаха да вземат салфетки, така че тя избърса пръсти в джинсите си.

— Искам да си ида у дома.

— Какво?!

— Е, не веднага.

— Как… как… ние… ти… аз…

— Преди това искам да видя нещо, да ида някъде, да преживея някакви неща.

— Но ние… ние…

— На първо време — продължи Неса — искам да ида на юг, може би във Флорида. После можем да направим кръгче и да се отправим към вкъщи.

— В Небраска? Неса? В Нъмбнътс, Небраска?

— Съучениците ми липсват — призна Неса.

— Не ти липсват — поправи я Брейди. — Те са тъпаци. Тези дебили не ти липсват, на мен също.

— Нещо ми липсва — настоя тя. — Във всеки случай трябва да се разкараме оттук. Не възнамерявам снегът да ме затрупа тук, така че трябва да вървим, и точка.

— Как ще тръгнем? — възрази Брейди. — Нямаме никакви кинти.

— Ще откраднем някакви неща оттук — отвърна тя. — Неща, които можем да продадем на заложните къщи. Например часовника от камината и микровълновата. Ще тръгнем оттук, докато още можем да се доберем до шосето, и ще караме на юг, докато се стопли. После, през пролетта, можем да отскочим до вкъщи, колкото да видим как изглежда, какво се е случило, докато ни няма.

— Докато се разхождаме по света, така ли?

Тя огледа огромната празна столова.

— Това тук не е светът, Брейди.

„През пролетта — помисли си той — ще се върна тук, шахът ще е на онази маса във всекидневната, както казаха, и аз ще го забележа, защото знам тайната. Така че нека засега угодим на Неса“.

— Добре — каза той, — ще тръгнем на юг. Ще караме към Флорида. Можем да потеглим още утре сутринта.

— Става — отвърна Неса и се огледа доволно. — Значи няма нужда да мием чиниите.

Докато киснеха в басейна на един мотел в Джаксънвил, Флорида, се заприказваха с един младеж, който се оказа солист на алтернативна рок банда. Същата вечер щели да свирят в някакъв клуб.

— Минете през стаята ми следобед и ще ви дам пропуски — предложи той.

Те му благодариха, а солистът се ухили и отмина. Висок тип с космати рамене и брада, вързан на опашка, в която все още блестяха капчици вода от басейна.

Малко по-късно на Неса й омръзна в басейна, но на Брейди му се оставаше още да зяпа колежанките, дошли през пролетната ваканция.

— Аз ще остана още мъничко — каза той.

Така и така Неса не му пускаше колкото преди, значи можеше да огледа девойките, пък току-виж му излязъл късметът.

Не му излезе обаче, така че след час се прибра в стаята и откри, че Неса не е там. Нямаше ги още малкия й куфар й парите от портфейла му.

Брейди никога повече не видя Неса. Без нея полека-лека се прибра в родния Нъмбнътс, получи опрощение на греховете, започна работа в „Старбъкс“ и се държа като добро момче до края на живота си. Дойде момент, в който напълно забрави Неса, но една мисъл никога не престана периодично да изниква в главата му: „Какво ли стана с онзи шах?“