Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

3

— Е, Джон, какво мислиш да правиш? — попита Мей на закуска.

Дортмундър прекара нощта зле и на закуска разказа на вярната си спътница Мей всичко за срещата с Джони Епик, под наем. Масата бе отрупана с обичайните неща — корнфлейкс, мляко и захар. Тя го изслуша с широко отворени очи, без да обръща внимание на половинката грейпфрут и черното кафе пред себе си. Сега искаше да знае какво смята да прави.

— Струва ми се, че нямам особено голям избор, Мей.

— Нали каза, че вече не бил ченге?

— Да, но все още поддържа връзките си там — обясни Дортмундър. — Само да щракне с пръст и онези ще скочат.

— Значи трябва да идеш.

— Даже нямам идея как се стига дотам — замрънка Дортмундър. — Сещаш ли се къде е Трета улица? Какво да хвана, ферибот ли?

— Сигурно има автобуси — отвърна Мей. — Може би през Четиринадесета. Мога да ти дам картата си за градския транспорт.

— И пак ще трамбовам сто часа — продължи да мрънка Дортмундър. — Докато се завлека от Четиринадесета до Трета.

— Все пак надали си струва да откраднеш кола за това, нали?

— Така е, права си.

— Особено пък ако си тръгнал на среща с ченге.

— Пенсионирал се е преди седемнадесет месеца.

— Да бе, да — отвърна Мей.

Автобусът не се оказа толкова лош вариант, особено пък след като Дортмундър и шофьорът измислиха как да пъхнат магнитната карта за градската мрежа на Мей в тесния процеп на четеца. Возилото бе тип „хармоника“ и Дортмундър успя да си намери място в задната част до прозореца. Настани се, автобусът изпъшка, отдели се от тротоара, а Дортмундър се зазяпа през прозореца към новия свят, открил се пред погледа му.

За пръв път отиваше толкова на изток по Четиринадесета. Ню Йорк не е разделен на квартали като повечето градове. Съставните му части могат да се определят като отделени едно от друго села, някои от които се намират на различни континенти, други живеят в различни епохи, а повечето са във война помежду си. Английският не е основен език в много от тях, но слава Богу латиницата все още някак си удържа първенството.

Дортмундър продължаваше да зяпа през прозореца и да се опитва да влезе в крак със селото, през което се движеше автобусът. Никога не бе ходил в България всъщност, никой не го бе канил там, но му се струваше, че малък планински град в тази страна трябва да изглежда точно по същия начин. Ако въобще в България има планини.

След известно време забеляза, че пейзажът вече не подскача весело край прозореца, а се е кротнал и не мърда. Дортмундър се огледа и откри, че останалите седалки в автобуса са празни, а шофьорът се е извърнал на седалката си далеч напред и му крещи. Дортмундър се опита да се съсредоточи и разшифрова крясъците.

— Последна спирка!

— Да, да, добре.

Махна за сбогом и слезе. Разходката по Трета улица оправда всичките му опасения, че ще е продължителна, но това не бе всичко. Дортмундър си отдели един час за нея, тъй като нямаше представа какви са разстоянията по тия краища, но подрани за крайната си цел с петнадесет минути. Помота се известно време, за да не се появи прекалено рано на срещата.

Е, допълнителната разходка поне го ориентира къде се намира. Сградата, в която щеше да влезе, бе ъглова шестетажна тухлена постройка със занемарен вид. На приземния етаж се намираше гише за осребряване на чекове с надписи поне на сто различни езика. Прозорците на гишето бяха запречени от решетки, каквито сигурно монтират по клетките на горилите в зоопарка.

Входът откъм Трета улица представляваше зелена метална врата с вертикално разположени бутони за звънците. Някои от имената по малките хартиени етикети бяха на хора, други — на фирми. Всеки етаж имаше два апартамента или офиса, обозначение „Л“ и „Д“. До лаконичното „Епик“ се мъдреше означението ЗД.

Дортмундър отстъпи назад и огледа прозорците, зад които трябваше да се помещава ЗД. Бяха покрити с венециански щори, обърнати така, че да гледат към небето, а не към улицата. Добре, значи петнадесет минути. Тръгна да се поразходи.

Извъртя две обиколки на сградата за десет минути в размишления как ли е „квартална бакалия“ на монголски, но му писна и натисна звънеца до табелката „Епик“ пет минути по-рано. Вратата почти мигновено издаде онова бръмчене, с което те пускат. Дортмундър я бутна и се озова в схлупено фоайе. Пред него се изпречиха стръмни стълби, а вдясно от тях миниатюрна кабинка на асансьор. Той избра асансьора и три етажа по-нагоре се озова в компанията на стълбите и две врати от опушено дърво, обозначени съответно ЗЛ и ЗД и украсени с месингови табелки.

Нов бутон. Натисна го и вратата тутакси отвърна с познатото бръмчене. Дортмундър скоро откри, че вратата се отваря навън, а не навътре, но бръмченето не бързаше и търпеливо го изчака да се сети как да влезе.

Апартаментът се оказа по-голям от очакваното. Отвън сградата изглеждаше така, сякаш е съставена от десетки малки стаички, за които най-доброто определение е „лабиринт“. Но не. Доста от вътрешните стени ги нямаше, подът бе застлан с тъмночервен килим, който обединяваше помещението, а пространството се разпределяше не от стени, а от мебели.

Дортмундър затвори вратата и се озова до малко дървено бюро, завъртяно странично, така че обитателят му да е в състояние да наблюдава едновременно вратата и офиса. Епик стоеше до бюрото, надянал дружелюбната си усмивка. Освен нея тази сутрин носеше поло в тон с килима, сив панталон с ластик на кръста вместо колан и обувки за голф в два цвята.

— Цепиш секундата, Джон — посрещна го Епик и протегна чепатата си длан. — Дай да ти стисна ръката, защото ставаме колеги.

Дортмундър повдигна рамене и протегна ръка.

— Добре — каза в опит да сведе колегиалните отношения до минимум.

— Да те представя — продължи Епик и се извърна, без да изпуска ръката на Дортмундър, което си бе доста неприятно — на шефа.

Дортмундър отвори уста да каже, че за пръв път чува да има шеф, но си замълча благоразумно и огледа останалата част от помещението. Покрай дясната стена, под прозореца с венециански щори, които показваха ивици бледо есенно небе, имаше заседателна маса от бледо орехово дърво със заоблени краища и осем стола със синя тапицерия. Лявата стена бе сляпа, заради съседната сграда, и пространството до нея представляваше кът за разговори, оформен от две канапета с тъмносиня тапицерия, обградили ниска квадратна масичка със стъклен плот. Два стола, облегнати на стената, стояха в готовност за по-многобройна аудитория. В дъното, зад къта за разговори, имаше кухненско пространство със семпла маса и шест стола. Оформлението на помещението се допълваше от пътечка за бягане и още няколко фитнес уреда, разположени отвъд заседателната маса. Подобна подредба съвсем не му се стори в стила на бивше ченге. Особено пък на бивше ченге с име Епик.

— Оттук, Джон. — Епик го поведе в орбита около бюрото си и се насочи към предния ляв ъгъл на помещението. Поеха към инвалидна количка, която бе така оборудвана с всякакви джаджи, че повече приличаше на космически кораб. Стоеше до ниската масичка, срещу сините канапета.

В количката бе настанен някой или нещо обуто с тежки черни обувки, черен панталон, наметнато с шал с индиански мотиви и с алена барета на главата. Изглеждаше голямо и меко, едва наместено в инвалидната количка. Погледът му се рееше право напред, без да обръща внимание на Епик, който водеше Дортмундър за ръка.

— Господин Хемлоу — каза Епик с глас, от който се бе изпарила цялата полицейска самоувереност. — Господин Хемлоу, специалистът е тук.

— Кажи му да седне. Ето там.

Гласът прозвуча като съскане на велосипедна гума, която изпуска съвсем лекичко. В първия миг Дортмундър си помисли, че господин Хемлоу сочи канапето от лявата си страна с пилешки крак, но това всъщност му бе ръката.

Като стана въпрос за ръце, Епик най-сетне пусна неговата и му махна да седне на канапето, а самият той мина зад инвалидната количка на господин Хемлоу и зае голямата част от отсрещното канапе, кръстосал крак връз крак. Опитваше се да демонстрира колко непринудено се чувства, но не му се удаде.

Дортмундър послушно зае място вляво от господин Хемлоу, наведе се напред, отпусна ръце на коленете си, погледна господин Хемлоу право в очите и попита направо:

— Как я караш?

— И по-добре съм бил — изсъска велосипедната гума.

Дортмундър не се усъмни и за миг в правотата на думите му. Погледнат отблизо, господин Хемлоу имаше поне седем-осем различни проблема. Малка пластмасова тръбичка, закрепена зад ушите му, влизаше в ноздрите и го снабдяваше с кислород. Лицето и вратът и очевидно всичко друго, освен пилешките ръце изглеждаха подпухнали и подути, сякаш човекът бе напомпан в опит да се разреши проблемът със спуканата велосипедна гума. Господин Хемлоу имаше малки зли очички с воднистосини ириси, които в комбинация с алената барета му придаваха вид на ястреб в убийствено настроение. Малкото извадена на показ плът бе с морав цвят, сякаш някой е забравил бледия господин Хемлоу цял ден без чадър на плажа. Седеше в отвратителна поза — с изпъчени гърди и подпряна върху тях двойна брадичка. Що се отнася до тялото — то наподобяваше медицинска топка. Дясното, му коляно подскачаше непрестанно, сякаш в някой, вероятно последния минал живот е принадлежало на барабанист в рок банда.

Дортмундър все още изучаваше всяка от тези нелицеприятни подробности, а воднистите очи на господин Хемлоу му отвръщаха със същото, когато внезапно гласът на домакина го сепна:

— Какво знаеш за Първата световна война?

Дортмундър се замисли, после предположи:

— Спечелили сме я.

— Кой е изгубил?

— Другите. Не знам. Не съм бил там.

— Аз също — заяви господин Хемлоу и от гърлото му излезе нещо, което бе или смях, или предсмъртно хъркане, но по-скоро смях, тъй като той продължи да диша и да говори: — Баща ми обаче е бил. Участвал е във войната. Разказа ми всичко.

— Звучи интересно.

— Истинско просветление. Баща ми е продължил да се бие цели две години след края на войната. Какво ще кажеш за това?

— Изглежда, е бил доста боен тип.

— Не, просто е изпълнявал заповеди. И знаеш ли срещу кого се е бил?

— След като е свършила войната ли? — Дортмундър поклати глава и заключи: — Май не е много редно да се биеш.

— През 1917 — продължи господин Хемлоу — Съединените щати влизат във войната. В Европа тя вече се води от три години. През същата година избухва руската революция. Комунистите изхвърлили царя.

— Доста неща са станали значи — отбеляза Дортмундър.

— Британците… — каза господин Хемлоу и се изплю, въпреки че от устата му не излезе нищо. — Британците — повтори той — складирали огромно количество муниции в Мурманск. Това е едно отдалечено руско пристанище в Баренцово море, зад полярния кръг.

— Сигурно е голям студ — предположи Дортмундър.

— Това няма значение — отряза го господин Хемлоу. — Работата е там, че след руската революция се наложило да държат Червената армия настрани от мунициите. Ето защо — забележи, че там не се е водила война и въобще всичко е било извън всякакви правила — баща ми и още няколкостотин американски войници и моряци били изпратени, за да помогнат на британците и да не позволят на проклетата Червена армия да пипне оръжието. Останали цели две години след като войната уж свършила. Изгубили триста души. Най-сетне, в края на 1920, американците се прибрали у дома. Те са единствената наша армия, която някога се е сражавала с руснаците на руска земя.

— За пръв път го чувам — каза Дортмундър.

— Малцина го знаят.

— Аз също го научих от господин Хемлоу — намеси се Епик, — а пък си мислех, че познавам историята.

— Американските войници — продължи господин Хемлоу с доволен, едва ли не горделив тон — са със сръчни ръце. Винаги е било така. На доста места в Америка изникват крадени вещи.

— Военна плячка — обясни Епик.

— Да, така му викат — съгласи се господин Хемлоу. — Значи към края на мисията един взвод американски войници, девет момчета, включително баща ми, и сержантът им Алфред Х. Нортууд, се натъкнали на нещо доста интересно в един пристанищен склад в Мурманск. Намерили шах, подарък за царя от не знам кого си, който бил докаран с кораб в пристанището точно когато избухнала болшевишката революция. Момчетата за пръв път в живота си виждали толкова скъпо нещо.

— Шах — повтори Дортмундър.

— Фигурите били изработени от злато и инкрустирани със скъпоценни камъни. Сам човек не можел да го вдигне.

— А-ха — обади се Дортмундър, — такъв шах значи.

— Точно. Струвал милиони. В целия хаос на войната и революцията никой дори не подозирал за съществуването му и той си стоял опакован в дървен сандък.

— Звучи добре — каза Дортмундър.

— Повечето момчета в онзи взвод — обясни господин Хемлоу — били от Охайо и Мисури и се разбрали. Уговорили се, че ще пренесат шаха в Щатите и с парите ще осъществят мечтата си да направят верига радиостанции из Средния запад. Ако го бяха направили, са щели да умрат богати.

— А-ха — вметна Дортмундър, замислен над думичката „ако“.

— Сержант Нортууд — продължи господин Хемлоу — взел дъската от абанос и слонова кост. Едно от момчетата прибрало кутийката за фигурите, изработена от тиково дърво. Всеки от останалите осем, включително баща ми, се натоварил с по четири фигури, защото знаели, че няма да успеят да пренесат повече.

— Звучи добре — съгласи се Дортмундър.

— Прибрали се в Щатите — обясни господин Хемлоу, — уволнили се от армията и се срещнали с бившия сержант Нортууд в Чикаго. Всеки му дал своята част от плячката с уговорката, че той ще набави необходимите пари.

— А-ха — задоволи се да каже Дортмундър.

— Никога повече не видели Нортууд, нито пък шаха.

— Да ти кажа — обади се Дортмундър, — помислих си го от самото начало.

— Доста време го търсили — продължи господин Хемлоу. — През годините броят им намалявал. Накрая останали само баща ми и трима от приятелите му. Разбира се, всички разказали на синовете си историята и когато пораснахме, аз и още шест момчета отделяхме колкото можем от времето си в търсене на Нортууд и шаха. Така и не открихме нищо. — Господин Хемлоу вдигна рамене или пък просто потръпна. — На поколението след нас вече не му пука. Стара работа. Двама от синовете от моето поколение все още са живи, но никой не е в състояние да продължи издирването.

— Този сержант Нортууд сигурно също вече не е между живите — отбеляза деликатно Дортмундър.

— Но шахът съществува — каза господин Хемлоу. — Момчетата се канели да кръстят компанията си „Радиостанции Цар“. Един от тях дори нарисувал доста сполучлив фирмен знак.

— А-ха — обади се Дортмундър с надеждата, че господин Хемлоу няма да му показва фирмения знак. Слава богу, оказа се прав. Вместо това господин Хемлоу наклони глава, воднистите му очи се вледениха и той каза:

— Аз съм богат. Не става въпрос за пари. Някой е ограбил мечтите на онези войничета.

— Да, съгласен съм — отвърна Дортмундър.

— Съвсем неочаквано — продължи господин Хемлоу, — изглежда, имам възможност да се разплатя за тази злина, ако поживея още известно време.

— Знаеш къде е шахът ли? — предположи Дортмундър.

— Вероятно. — Господин Хемлоу се отпусна в инвалидната си количка и скръсти пилешките си ръце върху шкембето. — Нека сега обаче поговорим за теб. Как ти беше името?