Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

28

На Фиона й трябваха цели два дни ровичкане из чужди файлове и архиви, за да състави списъка от наследници на сержант Нортууд. Бе готов късно в сряда следобед. Естествено през това време собствената й работа остана непобутната, така че в момента, в който разпечата списъка и го прибра на сигурно място в дамската си чанта под бюрото, тя незабавно се зае с грижите, исканията и неосъществените мечти на друго полудяло семейство, този път наследници на нефтен бизнес. Работата обаче продължи само двадесет минути, защото телефонът на бюрото й я прекъсна.

Сега пък какво? Нямаше време за телефонни разговори. Щеше да виси тук до полунощ и какво ще стане с екзотичната вечеря, приготвена от Брайън? Той, горкичкият, щеше да си седи вкъщи и да я гледа как изстива. Защо хората се обаждат в такива моменти?

Нямаше друг избор, освен да вдигне слушалката.

— Хемлоу — каза Фиона и женски глас с британски акцент я уведоми:

— Господин Тъмбрил иска да те види в кабинета си. Веднага.

Свободно. Фиона остави слушалката и се вцепени от ужас. Защо някой от партньорите ще иска да се вижда с нея? И от всички възможни партньори защо точно господин Тъмбрил? Ню Йорк е известен със свирепите си процесуални адвокати също както Ню Орлийнс се гордее с дебели готвачи, а Лос Анджелис държи първенството за счетоводители-мошеници. Точно в Ню Йорк самото споменаване на Джей Тъмбрил бе достатъчно да укроти глутница побеснели псета или да накара кръвожаден сериен убиец да сложи край на кариерата си и да се покрие в миша дупка.

Е, скоро щеше да разбере каква е работата. Запровира се през лабиринта от работни места на младшите адвокати и се насочи към кабинета на господин Тъмбрил — той, разбира се, бе ъглов. Посрещна я британската му секретарка — тънка и суха като клечка. Тя надлежно провери кой се е осмелил да прекрачи прага й, вдигна слушалката, каза няколко думи и нареди:

— Влизай.

Фиона пристъпи в кабинета на партньора и затвори вратата. За пръв път влизаше в кабинета на господин Тъмбрил, но не успя да го разгледа добре, тъй като нещо друго в него незабавно привлече вниманието й. Ливия Нортууд Уилър се бе настанила на централно място в светлозелено канапе, облегнато на стената без прозорци. Нещо повече — наблюдаваше Фиона с изключително трудно за разгадаване изражение — смесица от страх, очакване, съмнение, твърдост, арогантност и може би още няколко подправки за вкус.

— Госпожице Хемлоу.

Гласът на господаря. Фиона неохотно извърна очи от миш-маша по лицето на госпожа Уилър и ги насочи към доста по-ясното изражение на Джей Тъмбрил. Строгост. Той бе висок здравеняк на около петдесет, с дребно птиче лице. Седнал зад огромното, изрядно подредено бюро, обграден от изгледи към Манхатън, не изглеждаше толкова застрашителен. Съвсем друга гледка бе изправен пред съдебните заседатели в разгорещена пледоария. Е, разбира се, не можеше да бъде пренебрегван дори и в седнало положение. Фиона отговори на позивната с уплашен гласец, който дори не подозираше, че притежава:

— Да, сър.

— При последното посещение на госпожа Уилър в кантората — каза Тъмбрил — си я заговорила, докато е чакала асансьора. Казала си, че аз те пращам.

— О, не, сър! — възрази с ужас Фиона. Обърна се невярващо към госпожа Уилър и добави: — Не съм казвала такова нещо. Не съм казвала нищо подобно.

Госпожа Уилър вече не гледаше нея, а Тъмбрил, и изражението й бе простичко съчетание от изненада и обида.

— Джей — каза тя, — в момента представяш нещата превратно. Аз сама стигнах до заключението, че си я изпратил ти. Тя го отхвърли на мига.

Това не се хареса на Тъмбрил.

— И защо ще я пращам след теб?

— При последното ми посещение в този кабинет цареше доста сериозна враждебност — отвърна госпожа Уилър, която очевидно въобще не се страхуваше от партньора и изпепеляващия му поглед. — Предположих, че е възможно да си решил да се помирим.

— И защо ми е да го правя? — не мирясваше Тъмбрил. В гласа му личеше повече раздразнение, отколкото изненада, така че въпросът прозвуча риторично.

Госпожа Уилър явно го разтълкува по същия начин.

— Моя грешка — съгласи се тя.

Тъмбрил дори за миг не се бе съмнявал в победата, така че отново насочи намръщената си физиономия към Фиона и продължи разпита:

— След като аз не съм те пратил да говориш с госпожа Уилър, кой те прати?

— Никой, сър.

— Сама реши да идеш, така ли?

— Да, сър.

— Госпожице Хемлоу — каза тежко Тъмбрил, — знаете ли каква е политиката на тази кантора по отношение на младши адвокати като вас, които осъществяват директен контакт с клиенти?

— Да, сър — отвърна Фиона толкова тихо, че дори самата тя едва се чу.

— И каква е тази политика, госпожице Хемлоу?

Едно е да изучаваш техниките на кръстосания разпит в юридическия факултет и съвсем друго да ги изпиташ на собствен гръб.

— Сър — отвърна Фиона, — не ни е позволено да общуваме директно с клиенти, освен ако партньор или старши адвокат не поиска това от нас.

— Джей — намеси се госпожа Уилър, — въобще нямах намерение да навличам неприятности на момичето.

— Тя сама си е навлякла неприятности, Ливия — възрази Тъмбрил и направи лек жест към Фиона, сякаш я смята за досадна прашинка, която трябва да изчисти. — Нямала е никакво основание да разговаря с теб. Въобще не й е възлагана каквато и да е работа по твоя случай. Защо й е да говори с теб?

— Ами — отвърна госпожа Уилър — каза, че ми се възхищава.

— Възхищава ти се? И защо?

— Заради твърдата ми позиция в процеса.

Тъмбрил се отпусна в удобния си кожен стол и изгледа Фиона крайно неодобрително.

— Преглеждала си документите по делото?

— Да, сър.

— По дело, което по никакъв начин не е свързано с работата ти?

— Да, сър.

— Ровила си в неща, които въобще не те засягат — обобщи Тъмбрил, — след което си отишла директно при клиента, за да му се подмазваш.

— Не, сър, просто…

— Да, сър! Е, млада госпожице, ако си мислиш, че с подобно подмолно поведение ще напреднеш в кариерата, жестоко си се излъгала. Сега отиваш, разчистваш си бюрото и чакаш охраната да те изведе от сградата.

— Джей!

— Знам какво правя, Ливия. Госпожице Хемлоу, кантората ще се погрижи да получите последната си заплата. Надявам се, разбирате, че не сме в състояние да ви дадем препоръки.

— Да, сър.

— Довиждане, госпожице Хемлоу.

След този внезапен удар Фиона не бе в състояние да разсъждава, така че автоматично се обърна към вратата.

— Млада госпожице — спря я госпожа Уилър и когато Фиона извърна натежалата си глава към нея, видя, че възрастната дама се е протегнала и й подава визитка. — Обадете ми се.

Фиона взе картичката, без да съзнава какво точно прави. Не измисли никакъв отговор.

Тъмбрил обаче явно мислеше по-бързо.

— Правиш грешка, Ливия.

— Не е първата, която правя в тази кантора — отвърна тя.

Тъмбрил метна прощален начумерен поглед към Фиона.

— Можете да тръгвате.

И тя тръгна.

Пликът! Ако охраната откриеше плика със списъка на всички наследници на Нортууд, щеше да я застигне нещо още по-лошо от уволнение. Щяха да я обвинят в престъпление и репутацията й щеше да бъде напълно унищожена.

Фиона забърза през лабиринта от работни места така, както не бе бързала никога, като въпреки това внимаваше да не й личи. Издърпа плика от дамската си чанта, надраска набързо адреса на дядо си и се запъти към дамската тоалетна с надеждата, че ще успее да го остави в контейнера за изходяща поща на някой от отсъстващите си колеги.

Стигна до тоалетната и осъзна, че има нужда да поседи там известно време, което се оказа добре, тъй като на излизане я пресрещна намръщена здравенячка от охраната в кафява униформа.

— Фиона Хемлоу? — каза охранителката.

— Да.

— Трябваше да сте на бюрото си.

— Когато са те уволнили, изпитваш спешна нужда да посетиш тоалетната — осведоми я Фиона. — Поне да се погледнеш в огледалото.

Охранителката я последва до работното й място. Имоджен я изгледа с разширени от учудване очи, но благоразумно замълча. Фиона прибра малкото си лични вещи, позволи на охранителката да претърси дамската й чанта и двете тръгнаха към асансьора.

Фиона огледа кантората на прощаване. Всичко й беше толкова познато, толкова се бе сраснала с него. Прегърбените гърбове, компютрите, телефоните, купчините документи, съществата, които стоически опъват веслата на галерата, докато по-заслужили от тях седят в удобни кабинети с прозорци.

Фиона се усмихна. Внезапно от гърба й падна тежест, която дори не осъзнаваше, че носи.

— Знаете ли — обърна се тя към жената от охраната, — че извадих голям късмет.