Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

17

Брейди трескаво прелистваше „Кама сутра“, за да намери точната поза, въпреки че Неса бясно се движеше под него и го поставяше в положение на човек, който с една ръка трябва да разтрива корема си, а с друга да се удря по главата. Ето я най-после страницата! Брейди се понаведе над книгата, но Неса внезапно спря.

— Какво ти става? — възкликна Брейди.

— Кола! — извика тя и думата прозвуча достатъчно отчетливо, въпреки възглавницата пред устата й.

Сега и той чу приближаващото къщата гърлено мъркане на скъп автомобил. Бутна книгата встрани, скочи от леглото и изтича през голямата спалня към прозорците. Неса трескаво се заоблича.

Брейди надникна иззад завесата и видя дълга лъскава черна лимузина да спира пред гаража, в който бе паркирал очуканата си хонда „Сивик“. Вратите на скъпата кола се отвориха и слязоха четирима мъже — единият всъщност изпълзя на четири крака и трябваше да му помогнат да се изправи. Онзи, който слезе от предната врата, беше с шофьорска шапка. Той поведе тримата към къщата и извади връзка ключове от джоба си.

Вратата не беше заключена! Брейди хукна към леглото, грабна само дънките си и изсъска:

— Крий всичко!

Побягна към хола, а зад него Неса набута „Кама сутра“ под възглавницата и изплака:

— О, Брейди!

Нямаше време. Брейди изхвърча от стаята и се спусна по широкото стълбище към всекидневната. Беше гол, както обикновено в присъствието на Неса, вземаше по три стъпала наведнъж, а дънките в ръката му се вееха зад него. Притича през всекидневната, дънките го последваха, стигна до вратата и щракна ключалката точно в мига, в който първите стъпки отекнаха по верандата.

Обуването на дънките му отне точно една милисекунда. Брейди ги нахлузи с гръб към вратата и междувременно огледа всекидневната. Отначало му се стори, че всичко е наред, но после зърна на ниската масичка бирена бутилка — беше я забравил след вечерята снощи.

Хукна към нея, грабна я в движение и чу как някой пъха ключ в ключалката и го завърта. Вратата се открехна, а той се шмугна в широкия коридор и побягна към кухнята — единственото помещение на приземния етаж, в което имаше улики за своеволното им присъствие.

Във всекидневната зад гърба му някой каза:

— И това ако е селска къща!

Кои бяха тези хора? Идват тук, при това с шофьор, имат ключ и въпреки това виждат невероятната всекидневна за пръв път.

Брейди бе напълно съгласен, че всекидневната въобще не прилича на стая в селска къща, но от друга страна, и останалите помещения бяха същите. Всекидневната бе дълга десет и широка шест метра, с огромна каменна камина. Освен това бе изпълнена на две нива със сводест таван от необработени греди, все още с кора по тях. Ламперията бе от нерендосани дъски, дюшемето — покрито със стари индиански черги, а големите удобни мебели създаваха невероятен уют. С една дума, ако Господ си направи вила, тя сигурно ще изглежда точно така. Най-забележителен бе огромният полилей, който имитираше десетки стъклени газени лампи, но всъщност работеше с ток и силата на светлината му се регулираше.

Брейди изтича в кухнята, за да се опита да я разчисти, преди неочакваните посетители да нахълтат, но любопитството му започна да взема връх. Спря се за миг и се замисли дали да не се промъкне обратно и да подслуша разговора, или да се заеме с почистването на кухнята. В този момент страничната врата се отвори и в кухнята се появи Неса, вече облечена.

Добре.

— Почисти тук! — прошепна той и махна към разхвърляното помещение. Имаха навика да си лягат веднага след вечеря, макар да знаеха, че не трябва.

Брейди се промъкна обратно по коридора към всекидневната тъкмо навреме, за да чуе нов глас, който явно принадлежеше на човек, видял всичко на този свят:

— Ето на това му викам аз имение.

Трети глас, рязък и властен, каза:

— Горният етаж е най-удобен за скривалище.

Моля? Брейди се промъкна още по-близо, почти до края на коридора.

— Не, не е — възрази вторият глас.

Последва кратко мълчание, което приличаше на конфузно, и третият глас отново се обади:

— Пембрук, защо не ни изчакаш в колата?

— Разбира се, сър.

Последва ново мълчание, което продължи, докато входната врата не се отвори и затвори. Третият глас отново взе нещата в свои ръце:

— Горе. По-далеч от врати и прозорци. Там трябва да има повече скривалища.

— Препалено е тежък — обади се предпазливият втори глас, — за да го носи сам човек.

— Оо!

— Не бери грижа, Джони — изчурулика първият глас, който звучеше най-жизнерадостно от всички. — Ще намерим някое подходящо местенце и тук долу.

— В такъв случай предлагам — отвърна третият глас, сякаш се опитваше да си върне отнетото командване — да поседнем ей тук до камината няколко минути и да помислим.

— Прекрасна идея.

— Разбира се.

„Супер“, помисли си Брейди и се промъкна обратно към кухнята, където Неса припряно пъхаше мръсни чинии, чаши, сребърни подноси, вилици и ножове в шкафове, чекмеджета и килера с метлите.

— Чакай! — прошепна той. — Не там.

— Брейди — прошепна Неса напрегнато, — трябва да скрием всичко това.

— Горе.

— Какво?

— Няма да се качват горе. Ще търсят място да скрият нещо тук, на приземния етаж, така че ще отворят всички шкафове и долапи и ще намерят чиниите. Носи ги горе, набутай ги там някъде да не се виждат, а аз ще хвърлям по едно око да гледам какво правят и ще ти кажа, ако стане опасно.

— Защо все аз върша мръсната работа? — попита Неса, но Брейди вече се бе отдалечил на пръсти по коридора.

Приближи се до ъгъла на всекидневната, надзърна вътре и видя триото настанило се в креслата до камината. Приличаха на картина, рисувана в деня, в който тълпата е нахлула в Зимния дворец.

Брейди, който нямаше тълпа зад гърба си, приклекна в коридора до вратата и се заслуша в разговора. Общо взето чу само глупости от сорта на какво ще крият и защо искат да го крият. Той обаче не бързаше. Разполагаше с цялото време на света.

Брейди Хоган и Ванеса Аркдорп бяха на по седемнадесет, родени и израснали в Нъкъмбътс, Небраска, учениците в гимназията го наричаха Нъмбнътс[1], на три пресечки един от друг. Въпреки че се познаваха, между тях нямаше абсолютно нищо до миналия юни, когато се погледнаха с други очи на градския плаж край река Гилеспи. В същия миг разбраха какво им готви бъдещето — да принадлежат един на друг.

През лятната ваканция всичко бе много лесно. Брейди работеше на половин ден в „Уолмарт“ и това отнемаше известна част от времето му, но друг начин нямаше, тъй като семейството му бе зле с парите, откакто преди четири години уволниха баща му от хлебозавода. Никой не обвиняваше бащата за случилото се, тъй като уволнението бе често срещано явление. Просто приемаш, че топчето на капиталистическата рулетка е подминало числото, на което си заложил, и продължаваш напред. Бащата на Брейди обаче се самообвиняваше с такова ожесточение, че след известно време и останалите се съгласиха с него. Това, от своя страна, означаваше, че не го одобриха за нито една нова работа и през последните години животът в семейство Хоган хич не течеше по мед и масло.

От друга страна, нито Брейди, нито Неса си падаха много по ученето, защото честно казано, след като знаеш азбуката и запаметиш таблицата за умножение, даскалото се превръща в пълна скръб. Посещаваха гимназията „Сентръл Мидъл Комбайнд“ (двадесет и седем минути с автобус два пъти дневно) през последната им година единствено защото всички родители изпитват суеверен ужас от думата „изключен“. Все едно ако не завършиш училище вампирясваш.

Видимият резултат от работата на Брейди в „Уолмарт“ бе ужасно старата хонда „Сивик“, която той ползваше през лятото да ходи на работа и да чука в нея Неса във всяко по-усамотено кътче на щата. Идеята, че през септември могат да идат на друго място вместо в добрата стара „Сентръл Мидъл Комбайнд“, се загнезди в главите им почти едновременно. Първото имущество, с което разполагаха, бе малката червена кола на Брейди. Второто — парите, които всеки от тях успя да задигне от вкъщи — не много. Друго имущество?

Ами, принципно, уменията на Брейди. Той никога не си бе имал неприятности, или поне не сериозни, макар че на няколко пъти се размина на косъм. Още на десетгодишна възраст осъзна, че е в състояние да проникне през всяка ключалка в Нъкъмбътс и през годините се възползва от това преимущество — понякога за забавление, друг път за изгода (дискове с музика, шоколад, бира, презервативи). Сръчността му, в комбинация с хондата и Неса на предната седалка, го превърна в покорител на света.

В момента никой от родителите и семействата им нямаше представа къде са. Всъщност никой на света не знаеше. Тръгнаха в началото на септември и първо обикаляха без посока — на юг и изток, после на север и изток, докато в крайна сметка най-много им допаднаха боровите гори на Масачузетс. И все пак можеха да продължат с пътешествията, но се натъкнаха на електрическа ограда в гората.

Естествено, като всеки нормален човек, и както бихте направили и вие, се запитаха защо му е на някой да прави електрическа ограда в гората. Тръгнаха по оградата и скоро стигнаха до вход, който всъщност бе входът за персонала. Влязоха и скоро откриха огромната къща с малките постройки около нея. Малките къщички бяха зазимени, но голямата си имаше вода, електричество и дори продукти във фризера. Сякаш собственикът бе напуснал къщата с идеята, че скоро ще се върне, но после е променил плановете си и е забравил за съществуването й. Съдържанието на фризера им свърши чудесна работа, а когато продуктите в него попривършиха, Брейди и Неса го допълниха с набези към околните градчета, разположени на петнадесет-двадесет мили. Бяха тук трета седмица. По праха, който завариха в началото, личеше, че къщата не е обитавана от години и собствениците не даваха никакви признаци, че някога пак ще се върнат в нея. Значи беше тяхна. Започнаха да я наричат Рая и сигурно с основание.

Сега обаче раят им бе нападнат от някакви много съмнителни личности, които се бяха разположили край камината в голямата всекидневна и обсъждаха къде да скрият нещо си. Брейди забеляза, че нещото, което се канят да крият, не е с тях. От думите им си извади заключение, че са тук, за да открият скривалище, и ще дойдат отново, за да донесат нещото. Разходката му се стори безсмислена, но тяхна си работа.

Те явно не бързаха особено да приключат въпросната работа и да оставят Брейди и Неса на спокойствие. Дрънкаха и дрънкаха, докато най-сетне онзи, който се мислеше за началник и на когото останалите викаха Джони, каза:

— Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че ако искаш да скриеш нещо, кухнята е най-подходящото място. Там има предостатъчно скривалища.

Предпазливият възрази:

— Все още не знаем колко голяма е стоката, така че как ще разберем колко точно място ни е необходимо, за да я скрием?

— Ще се спрем на достатъчно голямо място — отвърна Джони. — Колко голямо може да е?

— Откраднатото писмо — обади се жизнерадостният. Останалите се облещиха насреща му.

— Това пък какво означава? — сопна се най-сетне Джони.

— Това е разказ от Едгар Алън По — обясни жизнерадостният. — Какво ти става, Джони, не си ли ходил на училище?

— Стига глупости — сряза го Джони. — Какво е това писмо? Тук не става въпрос за писма.

„А за какво точно става въпрос?“, подкани ги мислено Брейди да изплюят камъчето.

— Става въпрос къде да скрием нещо — обясни жизнерадостният, — така че никой да не го открие. В разказа това нещо е писмо. И онзи тип го скри върху полицата на камината, където никой не го забеляза, защото всички търсеха нещо скрито.

— Глупости — заяви Джони.

— Знаеш ли, Джони — намеси се предпазливият, — може и да не са чак такива глупости. Не ти ли се е случвало да се скъсаш да търсиш нещо и в крайна сметка да се окаже, че то ще ти избоде очите? На мен постоянно ми се случва.

— Кажи ми, кой нормален човек ще види дъската и няма да й обърне внимание — настояваше Джо.

Дъска? Какво означаваше това, по дяволите? Брейди бе готов да влезе във всекидневната и да зададе въпроса си на глас.

Тогава обаче жизнерадостният каза:

— Чуйте сега. Вземаме го. На път за насам купуваме два спрея с боя — черна и червена. Боядисваме фигурите — единия отбор черни, другия — червени, и никой няма да забележи нито златото, нито диамантите. Ще изглежда като най-обикновен шах. Можем да го оставим тук, във всекидневната, например върху онази голямата маса заедно с всички неща по нея.

Злато. Диаманти. Шах.

Брейди се отдалечи на пръсти по коридора, почти толкова бързо и тихо, колкото го бе направил и първата вечер, когато се промъкна в къщата на Неса в Нъмбнътс. Втурна се на втория етаж. Изморената и плувнала в пот Неса тъкмо прибираше и последната мръсна посуда.

— Миличко! — прошепна Брейди възбудено. — В играта сме!

— Още ли са долу?

— Само още малко. После ще се метнем в кревата и ще ти разкажа всичко.

— О, не!

Това бе първият път, в който Неса се противопоставяше на идеята да идат в леглото, така че Брейди замръзна насред път към прозореца, откъдето възнамеряваше да изгледа отдалечаването на натрапниците.

— Моля?

Тя махна с ръка. Почти цялата спалня бе затрупана с мръсна посуда.

— Първо ще изчистим това — заяви Неса. — Не можем повече да живеем като прасета, Брейди, трябва малко да поподредим.

В думите й имаше предупредителни сигнали, но главата на Брейди бе пълна с прекалено много други по-важни неща, за да им обърне внимание.

— Права си, миличка — отвърна той, продължи към прозореца и й се ухили. — Ела тук и ще ти кажа за какво става въпрос. Ще изчистим всичко тук, защото отсега нататък ще стоим в тази стая. Ще ти кажа и защо. Защото корабът ни идва.

— Какъв кораб? — намръщи се сърдито Неса и се приближи до прозореца.

— Ето, виж ги, тръгват — посочи Брейди.

Тримата мъже вървяха към лимузината, без да спират да говорят.

— Ще се върнат ли? — попита Неса.

— О, да — отвърна Брейди с най-доволната усмивка, на която бе способен. — Ще се върнат, миличка. Очакваме ги с отворени обятия.

Бележки

[1] Игра на думи — съчетание от английските думи numb, едно от значенията на която е „тъп“, и nuts, едно от значенията на която е „побъркан“. — Б.пр.