Доналд Уестлейк
Банда (5)

5

Господин Хемлоу се разтресе от смях или поне се опита. Откъм главата му се разнесоха различни звуци, които, с помощта на усилвател, можеха и да минат за смях. Най-сетне каза:

— Предполагам, че далаверата ти може и да е милиони, при положение че успееш да се измъкнеш от нашия Джони. В противен случай получаваш скромна сума и то само ако си свършиш работата като добро момче.

— В добавка ще продължиш да си свободен като птичка — поясни Епик.

По всичко личеше, че тези двамата са просто евтини мошеници. Дортмундър и преди бе срещал хора с добри идеи, които имаха нужда от помощта, познанията и опита му, но не искаха да си платят за това. Или пък не искаха да платят достатъчно.

От друга страна, ако заявеше, че не е склонен да играе в отбора им, онази снимка с крадения компютър бе в състояние да се спусне по петите му и да го захапе за задника. Следователно засега щеше да последва съвета на господин Хемлоу да се държи като добро момче. Тези мисли го накараха да каже:

— При положение че не знам къде е стоката, нито пък как я пазят, нито каквото и да е друго за нея, нямам представа в какво ще се забъркам или какви разноски ще се наложи да направя, или пък дали не ми трябват повече хора или каквото и да е друго. Искам да кажа, че засега съм с вас, но Джони Епик твърди, че съм специалистът, който ви трябва, и в ролята си на специалист мога да реша, че работата е невъзможна или пък че крие прекалено голям риск за мен. В такъв случай ще ви го кажа и ще очаквам да ми се доверите.

Епик явно реши, че тази клауза от договора е прекалено неясно формулирана, и се намръщи, но господин Хемлоу каза:

— Струва ми се справедливо. Според мен задачата е достойна за уменията ти, но не представлява чак такъв риск, че да те накара да се откажеш от доходното начинание.

— Значи се разбрахме — потвърди Дортмундър. — Къде е стоката?

— Опасявам се, че ще се наложи друг да ти каже къде е — осведоми го господин Хемлоу.

На Дортмундър това последното въобще не му хареса.

— Искаш да кажеш, че са замесени и други ли? Останах с впечатление, че всички останали са мъртви или прекалено стари, или не им пука.

— С изключение на внучката ми — призна господин Хемлоу.

— Сега пък и внучка — изсумтя Дортмундър.

— Вярно е — съгласи си господин Хемлоу, — че поколението след моето не прояви никакъв интерес към откраднатия шах или към съсипаните мечти на дядовците си. Както казах, това им се стори стара работа. Фиона обаче, дъщерята на третия ми син Флойд, прояви изключителен интерес към историята с шаха, точно защото е история, а историята е нейната страст.

Дортмундър, чийто интерес към историята обикновено преминаваше с края на деня, не измисли нищо умно и се постара просто да внимава в разговора.

Това явно бе достатъчно, защото господин Хемлоу продължи почти веднага:

— Фиона, внучката ми, е адвокат и се занимава главно с недвижими имоти за една кантора в центъра. Както казах, прояви интерес към историята с откраднатия шах. Сама ме помоли да разкажа всичко, което си спомням от баща ми. Проведе самостоятелно разследване и откри шаха, или поне така смята.

— Смята — повтори Дортмундър.

— Е, разбира се, не го е виждала с очите си — каза господин Хемлоу. — Никой от нас няма да го види, докато не го донесеш.

— Внучката — включи се господин Епик — се задоволи с това да разреши загадката. За нея случаят приключи. Господин Хемлоу й обясни за изгубените мечти на дядо и така нататък.

— В крайна сметка — продължи господин Хемлоу — тя се съгласи да си върнем шаха в името на добруването на семейството и на справедливостта.

— Разбрах — каза Дортмундър.

— Но тя има условия — предупреди го господин Хемлоу.

„В какво се забърках?“, помисли си Дортмундър, уплашен, че скоро ще открие отговора.

— Условия — повтори той.

— Без насилие — обясни господин Хемлоу.

— Аз също съм привърженик на ненасилието — увери го Дортмундър. — Пацифист съм по душа.

— Една от причините да те избера, Джон — включи се отново Епик, — е, че не си падаш много по битките.

— И по разрушенията — добави господин Хемлоу.

— По разрушенията? — повтори Дортмундър. — Е, понякога се налага да строшиш прозорец или да насилиш врата, но това не е насилие.

Господин Хемлоу явно се съгласи и каза:

— Сигурен съм, че Фиона няма да има нищо против. Ако искаш, можеш да го обсъдиш с нея.

— Значи ще се видя с тази Фиона — установи Дортмундър и се огледа. — А защо не е тук сега?

— Господин Хемлоу искаше да те провери — обясни Епик. — Да се увери лично, че съм направил правилен избор, преди да те изпрати на среща е внучката си.

— Така ли? — възкликна Дортмундър и се обърна към господин Хемлоу. — Е, как се представям? Какво установи проверката?

— Фактът, че споменах името на внучката си — каза господин Хемлоу, — означава, че съм съгласен с преценката на Джони.

— Приятно ми е да го чуя.

— Ще й звъннеш ли, Джони? — попита господин Хемлоу.

— Разбира се. — Епик се изправи и се обърна към Дортмундър. — Можеш ли да се видиш с нея днес следобед, ако е свободна?

— Разбира се. В момента обмислям няколко възможности за работа.

— Може би вече си си намерил работа — ухили се Епик и добави: — Искаш ли да си запишеш адреса?

— Да — каза Дортмундър, — но нямам с какво.

— Не се притеснявай, аз ще ти го запиша.

Епик отиде до бюрото и седна. Порови във визитника си и после набра някакъв номер. Докато чакаше, започна да пише нещо на гърба на една от визитките, спря за момент и набра още четири цифри. След като приключи с писането, каза:

— Фиона Хемлоу, моля. Джони Епик. — Последва нова пауза и после той отново заговори: — Здравей, Фиона. Джони Епик се обажда. Добре съм. Тук съм с дядо ти и човека, който ще ни помогне за вашия семеен проблем. Знам, че искаш да говориш него. Ами, този следобед, ако имаш малко свободно време. — Епик покри слушалката с ръка и се обърна към Дортмундър. — Проверява си графика.

— За днес следобед?

Епик вдигна пръст, изслуша гласа отсреща и каза:

— Да, трябва да е достатъчно. Чакай да видя дали може. — Отново закри слушалката с длан и се обърна към Дортмундър. — Може да те види днес следобед между четири и петнадесет и пет без петнадесет.

— Става — съгласи се Дортмундър. — Точно тогава имам свободен прозорец.

В интерес на истината, животът му съвсем не бе така добре организиран, но той знаеше, че има хора, които се движат по график.

Епик махна ръка от слушалката и каза:

— Ще дойде. Той е… изчакай малко. — Отново запуши слушалката и се обърна към Дортмундър. — Наистина ли настояваш да се представяш за Дидъмс?

— Не, разкарай го това име — отвърна Дортмундър. — Единственият, с който не исках да се запознавам, си ти, но вече е прекалено късно.

— Чудесно. Фиона, той се казва Джон Дортмундър и ще дойде да се видите в четири и петнадесет. Обади ми се, като приключите, става ли? Благодаря, Фиона.

Епик затвори, изправи се и отнесе на Дортмундър визитката, върху която бе написал следното:

Фиона Хемлоу

„Си енд Ай Интернешънъл Банк Билдинг“ Пето авеню № 613

„Файнбърг, Клайнбърг, Райнбърг, Стайнбърг, Уайнбърг и Клач“ 27

— Двадесет и седем — каза Дортмундър.

— Наели са целия етаж. Имат поне сто адвокати.

— Всички ужасно се гордеем с Фиона — включи се господин Хемлоу. — Успя да постъпи в много престижна адвокатска кантора.

Дортмундър на няколко пъти през живота си бе имал работа с адвокати, но не можеше да окачестви никой от тях като „престижен“.

— Нямам търпение да се видим — каза той.