Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

45

Улица „Гейнсуърт“ е част от Уест Вилидж — стар моряшки квартал, който представлява плетеница от криволичещи улички и несиметрични постройки, сякаш ръгнати в ребрата река Хъдсън. Кварталът все още е известен като Месарския, макар и последните парни локомотиви, повлекли главно вагони с жално мучащи животни, да са минали по левия край на Манхатън на път за тукашните кланици преди повече от петдесет години. След като влаковете спряха, добитъкът известно време продължи да пристига с камиони, но предишното оживление вече липсваше и така основното препитание на този район постепенно изчезна в историята.

Търговията мрази празните пространства. Малки производствени цехове и големи складове заеха освободеното от обречените крави място. Тъй като Гринич Вилидж е в съседство, нощният живот също не закъсня да се промъкне насам и когато старите запуснати промишлени сгради от деветнадесети век започнаха да се превръщат в шикозни заведения за филмови звезди, стана ясно, че и последната надежда за връщане към предишния живот е изчезнала.

И все пак Месарският квартал, който вече нямаше нищо общо с производството на месо, продължаваше да привлича разнородни обитатели — част от постройките бяха жилищни, други бяха превърнати в шикозни магазини и заведения, но наред с тях се гушеха и производствени помещения от леката индустрия и складове. Офисът на Жак Перли се вписваше идеално в обстановката или поне така решиха Дортмундър и Келп, когато го откриха по средата на разходката си.

Перли не бе правил нищо, за да излъска фасадата. Каменната сграда бе сравнително тясна, с лице не повече от десет метра. От дясната страна на фасадата имаше поочукана метална врата на гараж, боядисана в зелено, а отляво друга метална врата, по-малка и сива, без никакви надписи. Вторият етаж бе опасан от четвъртити фабрични прозорци с метални рамки, препречени с тънки метални решетки. Решетките бяха изработени по начин да не оставят чувството за затвор, да пропускат максимално много светлина, да дават добра видимост и да режат ръцете на всеки, който се опита да ги сграбчи.

През прозорците се процеждаше слаба светлина от лампи някъде в дъното на помещението. Съседните сгради от двете страни бяха по-високи и някои от прозорците им доста по-добре осветени. Дясната постройка се издигаше на четири етажа, очевидно бе предназначена за живеене и скорошният ремонт показваше, че я обитават заможни хора. Още повече — входната врата бе доста помпозно осветена от две силни лампи, поставени в старовремски стъклени фенери. Лявата сграда бе тухлена, на три етажа и се простираше до ъгъла на улицата. На нивото на улицата имаше магазини и малка врата, която явно водеше към по-скромните апартаменти на горните етажи.

Дортмундър и Келп постояха няколко минути, заети с оглеждане на обстановката. Няколко равнодушни пешеходци ги побутнаха пътьом, загърнати в палтата си и забързани нанякъде, тъй като вятърът откъм реката хапеше бузите.

— Знаеш ли — подхвана Келп, — четох някъде, че ако ти се налага да вземеш решение, си има правила, които трябва да спазваш.

— Така ли?

— Да. В зависимост от обстоятелствата избираш най-гъвкавото, това, което ти е хрумнало първо, или това отляво.

— И аз така си помислих — отвърна Дортмундър.

— Къщата вдясно — продължи Келп — очевидно приютява доста заможни хора.

— Забелязах.

— Докато в лявата десният апартамент на последния етаж е тъмен.

— Може пък да са в бара, от който идваме ние — предположи Дортмундър.

— И може би ще постоят още там — допълни Келп и пресякоха улицата.

Входната врата и вратата на площадката в сградата не ги затрудниха особено. Нямаше асансьор, така че се наложи да се качат пеша до третия етаж. Попаднаха в тесен коридор, в дъното на който вдясно се мъдреше врата с месингов надпис ЗБ и без светлина в шпионката.

— Възможно е също да си лягат рано — обади се Дортмундър.

— В петък вечер в този квартал? Не ми се вярва — увери го Келп. — За всеки случай ще влезем тихичко, за да не притесняваме хората.

— И ще внимаваме да не оставяме следи, че сме били тук.

Келп се зае с честта да отвори вратата и проникнаха в кухня, осветена единствено от лампите на улицата и светлинните на кухненските уреди. Обстановката им се стори леко призрачна.

— Здравейте всички — прошепна Келп.

След кухнята имаше всекидневна със същите размери, така че кухнята изглеждаше голяма, а всекидневната — малка. Оттам се влизаше в спалня, някога навярно със същите размери като предните две помещения, само дето сега една трета от нея бе преградена за баня.

Единственото осветление в спалнята — освен уличните лампи — бяха червените цифри на електронния будилник. Двойното легло за щастие бе празно и си кротуваше опряно на стената на банята. Прозорецът вдясно гледаше към улица „Гейнсуърт“, а този точно насреща им, от другата страна на леглото — към покрива на офиса, от който се интересуваха. Сградата на Перли се оказа доста по-дълга, отколкото широка, и в задната част на покрива се виждаше стъклен купол.

— Куполът ме кефи — прошепна Келп.

— В апартамента няма никой — отвърна Дортмундър с нормален глас.

Келп се огледа изненадано и каза също с нормален глас:

— Да, прав си. И все пак куполът ме кефи.

Покривът на Перли бе плосък, покрит с насмолена изолационна хартия и се намираше на около два метра под прозореца. Светлината, която забелязаха да се процежда през прозорците на сградата, сигурно бе в предните помещения, тъй като под купола цареше пълен мрак.

— Мен куполът също ме кефи — отвърна Дортмундър, — но сега няма никакъв смисъл да го гледаме.

— Знам.

— Чудя се — продължи Дортмундър — дали няма някакъв заден вход.

Нюйоркските крадци не са единствените хора в града, които от време на време изпитват затруднения да проникнат в части от сгради, които ги интересуват. В старите и по-гъсто застроени части на Ню Йорк, като Уест Вилидж например, малките стари постройки, притиснати една в друга от всички страни, създават главоболия на инкасатори, телефонни техници, работници в компютърни фирми и кабелни телевизии и всякакъв род инспектори. Задънените улички, мазетата, външните стълбища и малки вратички правят всичко по силите си, за да направят възможни посещенията на тези почтени и трудолюбиви хора. По петите им вървят не толкова почтени хора, които по свой собствен начин обаче също са доста трудолюбиви.

Прозорецът, през който гледаха Дортмундър и Келп, бе обикновен, отваряше се нагоре и се заключваше с помощта на прост механизъм. Дортмундър завъртя ръчката и повдигна долната част. Студеният вятър незабавно нахлу в стаята и разлюля завесите и някакви листа зад гърба му.

По плоския покрив почти не бе останал сняг, а куполът бе напълно почистен. Явно го подгряваха отвътре. Покривът на Перли се простираше вляво и стърчеше извън сградата, в която се намираха. Стори им се, че между края на сградата, която ги интересува, и задната улица също има някакво място.

Дали пък там някъде нямаше заден вход, който да им свърши работа?

— Не виждам — заключи той. — Не виждам достатъчно добре.

— Дай аз да видя.

Дортмундър отстъпи, за да може Келп на свой ред да се провеси през прозореца. След малко приятелят му се извърна и каза:

— Виж какво, по-добре да сляза и да разгледам какво става долу. Като се върна, ще ми помогнеш да се изкатеря.

— Става.

Келп доста чевръсто седна на ръба на прозореца, провеси крака навън, превъртя се по корем и се плъзна надолу. Ръцете му здраво стискаха перваза и полека го отпускаха. Когато лицето му се изравни с ръба, той спря спускането, колкото да прошепне:

— Ей сега се връщам. — После се пусна на покрива и тръгна наляво.

Дортмундър се замисли — дали пък да не затвори прозореца? Вятърът му се струваше доста хаплив. От друга страна, Келп надали щеше да се бави особено.

Някъде зад него светна лампа. Затръшна се врата.

Никой не извика: „Прибрах се!“, но от друга страна, нямаше нужда от това. На две стаи от него стопанинът на апартамента си сваляше палтото. На две стаи от него стопанинът на апартамента тръгна към спалнята.

Дортмундър не се опита да действа чевръсто. Просто се опита да действа. Напъха се някак си през прозореца — навря едновременно главата и задника си — и се приземи на няколко части от тялото, на които това въобще не им хареса. Изправи се трескаво на крака и се заклатушка, накуцваше. Зад гърба му се разнесе ядосан крясък:

— Хей!

Дортмундър направи още две крачки, на които би завидял и Квазимодо, и отново се строполи на покрива, този път с не толкова болезнени последици, и се притисна към стената. Сърдитият глас повтори:

— Хей!

Тишина.

— Кой е там?

Никой, никой, никой.

— Има ли някой там?

Абсолютно никой.

— Ще викна ченгетата!

Супер, браво, давай, прави каквото искаш, само се махни от проклетия прозорец.

Тряс. Дортмундър излази по стената, стисна зъби, за да не извика, изправи се и тръгна напред да открие Келп.

Келп обаче го нямаше. Никъде. Дортмундър рискува да спре за секунда и огледа покрива, купола и високата сграда вдясно — със затъмнени и зарешетени прозорци, но не забеляза никакъв Келп. Нямаше и следа от него.

Следователно от този покрив имаше някакъв изход. Изход, различен от пътя покрай човека, който в момента говореше по телефона с полицията. Насърчен от тази мисъл, Дортмундър продължи да куцука, докато стената вляво от него не свърши и очите му не погледнаха в мастиленочерна пропаст.

И сега какво? Никаква стълба, никакви стъпала, никакъв авариен изход. Дори и да имаше начин да слезе от покрива в непрогледния мрак, Дортмундър не го забеляза. А Бог му бе свидетел, че се взираше настоятелно, с всички сили.

Задната страна на сградата на Перли бе последната му надежда. Той изкуцука дотам и стигна до ниския тухлен праг, който отделяше покрива от празното пространство. Огледа ситуацията и в първия момент не забеляза нищо полезно. После обаче му се стори, че май има нещо.

Отсреща се издигаше по-голяма жилищна сграда и осветените й прозорци хвърляха мъждива светлина върху задната страна на сградата на Перли. Там някъде, вдясно, му се стори, че вижда някакъв правоъгълник от ковано желязо, висеше от стената като голям кош, килнат на една страна. Дортмундър се придвижи Яатам и установи, че нещото е малък открит железен балкон, от който може да се влезе на втория етаж в сградата. От земята до него се стигаше по метална стълба.

Но как да стигне до него от покрива? Балконът или кошът или каквото беше там изглеждаше ужасно стар и паянтов и се намираше поне на три метра под краката му.

Стълбичка. Стълбичка от ръждясали извити стъпенки от арматурно желязо бе монтирана на стената под него и водеше надолу. Дортмундър си помисли, че никой нормален човек няма и да си помисли да използва тези стъпенки за придвижване, но в крайна сметка в момента не му предстоеше да попълва тест за нормалност, а да намери път за бягство.

Прииска му се да не гледа онова, което прави. Седна на ниската тухлена стена, легна отгоре й, прегърна я и внимателно протегна левия си крак в търсене на най-близката стъпенка. Къде, по дяволите, беше това проклето желязо?

Реши да се поразмърда, за да може да извие глава наляво и да надникне към зеещата долу тъмна пропаст. И видя, че там долу не е чак толкова тъмно. На светлината на прозорците от съседната сграда различи цял куп нахвърляни неща — метални варели, стари пластмасови каси за бутилки, ръждясали тръби, няколко захвърлени мивки, разпръснати кабели, дори счупена проходилка. Всичко друго, но не и дюшек. Никакъв дюшек.

Ето обаче, че успя да напипа проклетата стъпенка. Не беше точно там, където предполагаше. Той се извъртя още малко, опипа стъпенката с крак и най-сетне стъпи здраво на нея.

И сега какво? Първото, което трябваше да направи, бе да се извърне с гръб към пропастта и както е легнал върху стената, да отпусне колкото се може повече тежест върху крака на стъпенката. Същевременно трябваше да е постоянно нащрек, готов да скочи като котка — котка в напреднал стадий на артрит, — ако тя поддаде.

Тя обаче се оказа здрава. Сега предстоеше да се изхлузи още малко и да стъпи и с десния крак върху нея. Пое си дълбоко дъх и чу как прозорецът, от който се беше измъкнал преди малко, отново се отваря. Знаеше, че собственикът на апартамента се оглежда за него. Дали от такова разстояние можеше да забележи тъмната сянка на човек, легнал върху ниска тухлена стена?

Дортмундър реши да не му дава много време да се взира, вкопчи и двете си ръце в мъртвешка хватка за стената и се смъкна още малко надолу. Десният му крак напусна сигурността на стъпенката и запъпли опипом в пропастта. Още малко, още малко… и — о, слава Богу — следващата стъпенка!

Преходът от втората към третата се оказа по-лесен, но четвъртата направо му изправи косите, защото, за да стъпи на нея, се наложи да пусне стената. След няколко протяжни дни висене в празното пространство ръцете му най-сетне се вкопчиха в първата стъпенка с такава сила, че сигурно оставиха следи по нея.

Изтощен, Дортмундър остана така минута-две, задъхан като морж след маратон. Продължи надолу, надолу, надолу и най-сетне стигна балкона, който всъщност представляваше просто открита метална площадка, издадена от сградата и съоръжена с прост парапет, висок не повече от метър.

Дортмундър стоеше до площадката. Стъпенките всъщност не водеха на балкона, а до него. И какво се предполагаше да направи сега? Да се пусне от прекрасните стъпенки и да се прехвърли през скапания парапет ли?

Очевидно да. Стъпенките просто свършваха. Хоп — едната му ръка стисна парапета. Хоп — единият му крак се прехвърли през парапета, но не успя да стигне до пода. Хоп — стисна и с другата ръка й се прехвърли, в резултат на което се озова по лице на пода на импровизирания балкон. Той, от своя страна, прие удара със зловещо скърцане, но все пак не се откачи от стената.

Нагоре. Дортмундър се вкопчи в стената като удавник за сламка, изправи се и видя, че вратата, към която се е устремил, е зазидана от години. Металната скара, на която се намираше, не бе използвана от доста време и годинките очевидно й тежаха. Изглежда, тъкмо обмисляше дали пък да не се раздели със сградата, при положение че ще я товарят с всякакви неща.

За щастие аварийната стълба все още си седеше и се спускаше по диагонал надолу към друга метална площадка. Която пък разполагаше със сгъваема метална стълба, по която човек да продължи да се спуска.

Да се спуска ли? Но сградата на Перли бе само на два етажа. Значи пропастта, в която бе надникнал от покрива, продължаваше чак до сутерена.

„Никога повече няма да видя дневна светлина помисли си Дортмундър. — Попаднал съм в някакъв филм на ужасите и това долу е входът към ада“.

Е, нямаше как, време бе да слиза. Дортмундър тръгна по аварийната стълба и откри, че засега това е най-приятната част от преживяването. Бе изработена от масивно желязо, здраво прикрепена към стената на сградата, с удобни стъпала и сигурни перила.

За жалост свърши, преди да го отведе на някакво смислено място. Дортмундър стигна до най-долното стъпало, което всъщност бе следващата метална площадка. Тази бе по-здрава от горната и от нея висеше стълба. Той я огледа и откри, че е оборудвана с противотежест. Ако застанеш на стъпалото, стълбата се разгъва под тежестта ти; ако слезеш от нея, противотежестта я прибира нагоре. Очевидно приспособлението бе направено с цел да възпрепятства крадците, които, според общоприетото мнение, обикновено атакуват отдолу и следователно няма да са в състояние да го достигнат, щом се прибере на площадката.

Добре, да се повозим на стълба. Дортмундър стъпи на нея и се вкопчи отчаяно в перилата. Стълбата се позамисли за секунда, потръпна и плавно се насочи надолу. Макар че поскърцваше и писукаше като мишка, се различаваше от асансьор единствено по липсата на кабина и асансьорна шахта.

Дъното. Дортмундър слезе от стълбата и стъпи на здрав бетон, а приспособлението тихичко се оттегли нагоре. Едва сега му хрумна, че току-що е си е отрязал пътя за отстъпление с хирургическа точност. Нямаше връщане назад.

Добре, значи се налагаше да работи с материала, който има — а той беше? Пред очите му се издигаше задната стена на сградата на Перли със зазидани прозорци и сива метална врата, ръждясала, с ръждясали панти, ръждясала дръжка и ръждясала ключалка, но добрата новина бе, че има ключалка. Дортмундър се наведе да огледа внимателно въпросната ключалка, доколкото му позволяваше мракът, и му се стори, че Келп наистина добре се е справил с отключването й — не беше оставил никакви следи.

А Келп трябваше да е минал оттук. Друг път просто нямаше. Задният двор бе циментиран, засипан с боклуци, ограден от всички страни с високи стени и смъкнат на едно ниво под улицата. Вратата бе единственият изход към горната земя. Келп бе тръгнал преди него и очевидно се намираше на място различно от тази дупка, така че трябваше да е минал през вратата. Дали и Дортмундър можеше да се справи толкова добре и да не остави никаква следа?

Завладя го състезателен дух. Той забрави всички натъртвания и болежки, получени по трасето дотук след мига, в който се изтъркаля от прозореца. В различни вътрешни джобове на палтото му, предимно на гърба, се гушеха няколко малки инструмента, присъщи за занаята му. Бяха боядисани с черен емайл, за да не отразяват светлината. Той извади няколко, наведе се над ключалката и се захвана за работа.

Ключалката се оказа доста неповратлива, също като него. Изглежда, от доста време никой не бе прибягвал до услугите й. С изключение на Келп, разбира се. Хубавото бе, че в ограденото от всички страни пространство не духаше, така че се създаваха почти човешки условия за работа, без ненужно разсейване.

Ето така. Вратата внезапно подскочи на около сантиметър към него и издаде звук на коркова тапа, издърпана от бутилка вкиснато вино. Дортмундър я дръпна и тя неохотно се отвори, а пантите недоволно проскърцаха. Той се навря в процепа и побърза да дръпне вратата. Озова се в непрогледен мрак.

Услужливите джобове на гърба на палтото го въоръжиха с малко фенерче, не по-дълго от показалец. Дортмундър не бе прибегнал до него по-рано, тъй като светлината от околните прозорци бе достатъчна, но сега фенерчето влезе в работа. Подобни фенерчета се продаваха уж за да си ги закачиш на ключодържателя и да видиш по-добре стартера в колата, обаче имаха и редица други преимущества, поне според Дортмундър: по време на работа му осигуряваха точно толкова светлина, колкото му трябваше. Сега той тръгна по някакъв коридор с метални рафтове покрай стените. Рафтовете бяха отрупани с всякакви непотребни неща, които хората знаят, че няма никога повече да използват, но въпреки това все не им остава време да ги изхвърлят.

Дортмундър не обърна никакво внимание на всичките тия боклуци и тръгна по коридора към някакъв свод вдясно. Там започваше бетонно стълбище нагоре. Значи нагоре.

Вратата горе също бе метална, сива и заключена, което му се стори прекалено, но Дортмундър вече бе в серия и мина през нея като през завеса. Не остави и драскотина, която да свидетелства, че е бил тук. Натисна вратата зад гърба си с рамо и се огледа. Реши, че тук не са си дали много труд да преустройват бившето промишлено помещение.

Ето я металната входна врата, от която се влиза в сградата, и малко по-нататък вратата на гаража, която отвътре изглеждаше по-скоро сива, отколкото зелена. От вратата тръгваше бетонна рампа, която извиваше нагоре към вътрешността на помещението. Пространството под рампата бе запълнено от складове. От едната страна вървеше основният коридор, а от другата бяха решетъчните им врати, всички заключени, сякаш са килии в затвор. Много неприятна асоциация.

Дортмундър и малкото му фенерче огледаха набързо съдържанието на складовите помещения и откриха, че думата „боклуци“ е прекалено постна, за да отрази разнообразието на вещите, събрани тук. Имаше мебели, статуетки, поне два мотоциклета, малки сейфове, наредени един върху друг, нещо подобно на печатарска преса, компютри и друга офис техника, както и картина на моста „Джордж Вашингтон“ с горящ камион върху него.

Що за странен тип беше този Жак Перли? Частен детектив. Да не би клиентите да му плащаха в натура?

Дортмундър вече се канеше да ползва изхода, но хвърли един последен поглед на издигащата се рампа. Мъждивата, но изключително полезна светлина идваше някъде оттам.

Дали Келп беше проверил втория етаж? Не. Нещо му подсказа, че Анди Келп отдавна си е обрал крушите от квартала. Вероятно беше предположил, че Дортмундър не е достатъчно пъргав, за да се измъкне от прозореца и от ченгетата, и че следователно вече трябва да се намира в някой участък, т.е. благоразумно е компанията му за известно време да се избягва. Дортмундър не му се сърдеше. Ако той бе на мястото на Келп, досега да е на половината път за Филаделфия.

Но да се върнем на рампата. Щом така и така е тук, дали пък не си струва просто да огледа наоколо?

Струва си.

Той се качи по рампата, която правеше рязък десен завой, после се изправяше и тръгваше покрай предната стена. Завършваше с бетонна площадка, достатъчна да се завърти на нея кола с няколко маневри. От лявата страна на площадката се издигаше боядисана в кремаво стена с много приятна дървена врата. Лампите над нея разпръскваха светлината, която бяха съзрели от улицата през големите фабрични прозорци.

Дали тази прекрасна дървена врата е заключена? Да. Има ли значение? Не.

Вътре откри спретната и скромно обзаведена рецепция, осветена от луминесцентна лампа над малка масичка. Върху масичката бяха подредени малки саксийки, всичките със законна растителност. Дортмундър мина през помещението и пробва следващата врата, която за разнообразие се оказа отключена.

Попадна в кабинета на Жак Перли — доста обширен и грижливо обзаведен, подреден точно под стъкления покрив. Дортмундър си даваше сметка, че един частен детектив може да е взел предохранителни мерки и да е поставил капани тук-там. Дори и Епик бе подготвил няколко изненади в офиса си. Разгледа кабинета бавно и внимателно, като използваше фенерчето единствено ако се налага. Дори и за миг не забрави стъкления покрив над главата си, който внимателно се взираше в помещението.

Усилията му дадоха плодове. Върху малка масичка от орехово дърво, встрани от бюрото на Перли, се натъкна на бележник, изписан с дребен прилежен почерк. В бележника пък се натъкна на описание на предохранителните мерки, предназначени да осигурят спокойствието на Чикагския шах. Въпросните мерки се оказаха доста внимателно планирани. Дортмундър откри и копирна машина, включи я и си пресне интересуващите го страници. Прибра копията в джоба си и върна бележника на абсолютно същото място, откъдето го бе взел.

Това като че ли бе единственото интересно нещо в кабинета на Перли. Поне за Дортмундър. Той го напусна и отново се озова в рецепцията. Дали пък тук нямаше да има нещо полезно? Твърде съмнително, но след като така и така беше тук, защо пък да не хвърли едно око?

Откри го в най-долното дясно чекмедже на бюрото, напъхано в дъното и затрупано с тубички лекарства и червила. Приличаше на дистанционно за вратата на гаража. Беше прашасало и имаше вид на резервното дистанционно, което фирмите за монтаж на автоматични врати винаги ти дават. Обикновено резервните дистанционни не се използват и човек дори забравя, че съществуват.

Стига това да беше дистанционното за гаражната врата, разбира се. Дортмундър го взе, излезе на рампата, насочи дистанционното към гаражната врата и натисна копчето за отваряне. Вратата незабавно започна да се вдига и Дортмундър побърза да я спре. Третото натискане върна вратата в предишното й положение.

Е, това вече беше нещо. Бог му бе свидетел, че гаражните врати не са от най-безшумните, но все пак са вариант за влизане. Дортмундър пусна дистанционното в джоба да прави компания на копираните страници от бележника, напусна дома-крепост-музей и се прибра у дома.