Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

36

На Брайън определено му липсваха самотните вечери. През онези дни му бе приятно да се връща от работа в апартамента преди шест, да си пуска музика, да се рови из готварските книги и бавно и мързеливо да приготвя вечерята, с пълното съзнание, че телефонът ще звънне чак след десет вечерта и Фиона ще каже: „Тръгвам“. Тогава слагаше ястието да се стопли, вадеше бутилка вино и две чаши и я чакаше да се появи на вратата.

Уволнението на Фиона от „Файнбърг“ й подейства зле, но в крайна сметка се оказа по-лошо за Брайън. Тя полека-лека го преодоля, но той никога нямаше да се възстанови от удара. Самотните вечери, които си бяха единствено негови, нямаше да се върнат. С тях си отиде и чувството за свобода.

Брайън добре знаеше, че именно разтегливото работно време на Фиона правеше монотонността на неговите делници по-лесно поносима. Онова, което първоначално го привлече към карикатурите и готвенето, бе фактът, че и двете са изкуство, а не наука. Можеше да готви, но не и да пече, защото печенето е химия — стига да сбъркаш и една съставка и всичко пропада. Същото е и с карикатурите — Брайън не бе в състояние да нарисува лице с правилни черти или дори сграда с правилна форма, но за сметка на това ръката му успешно предаваше усещането за нещата, а именно това превръща карикатуризма в изкуство.

Това, което му харесваше в изкуството, бе, че там няма правила. Брайън обичаше да живее без правила. Подредеността на утрините и вечерите прекалено много му напомняше за ограничен от правила живот, ето защо неопределеното работно време на Фиона се явяваше отдушник на монотонното ежедневие. Разбира се, никога нямаше да й каже, че уволнението й е отнело и малкото удоволствие в живота му.

Освен това се радваше за Фиона. Сега тя имаше по-добра работа, която не само й носеше повече пари и по-кратко работно време, но и по-интересни теми за разговор на вечеря. Госпожа Уилър се оказа безкрайно интересно същество. Понякога му се искаше да е в състояние да я превърне в комикс и да я продаде на кабелната телевизия, в която работеше, или на някой канал по-високо в хранителната верига на анимацията. В известно отношение Брайън бе изобретателен, но изобретателността му вървеше в погрешна посока, за което съжаляваше.

Вечерите им станаха много по-дълги и се появи въпросът как да запълнят времето от прибирането у дома до сядане на масата за вечеря — празнина от около два-три часа. Голямата част от тази празнина Фиона преодоляваше с подробни описания на последните чудатости на госпожа Уи, а Брайън се занимаваше с вечерята. През останалото време играеха скрабъл, табла и крибидж.

Централната тема на вечерите им обаче си оставаше Ливия Нортууд Уилър, която бе толкова богата, че Брайън скърцаше със зъби дори само при мисълта за състоянието й. Освен това явно бе не по-малко откачена и изчанчена от всеки карикатурен герой, за който се сещаше. Брайън искаше да се запознае с нея. Искаше да се смее (дискретно, разбира се) на чудатостите й и от време на време да прибира малко от парите й в джоба си. Беше сигурен, че ако успее да уреди запознанството, ще се справи и с останалото. Само да успее да се запознае с нея.

Вечер след вечер, докато местеха пулове, хвърляха карти или редяха плочки с буквички, Брайън правеше леки намеци, че иска да се запознае с фамозната госпожа Уи. Защо пък да не я поканят на вечеря?

— Не съм чак толкова лош готвач.

— Страхотен готвач си, както много добре знаеш. „Екзотичен“ се пише с „к“, а не с „г“, нали? Но как си представяш да я поканим тук, Брайън?

— Защо пък не? Може скромната обстановка да й допадне.

— На госпожа Уи? Много се съмнявам.

Ако беше лято или пък поне времето беше по-свястно, можеше да предложи пикник в Ривърсайд Парк или дори на покрива на сградата им. От покрива се откриваха доста добри гледки и някои от живущите го ползваха за пикници или дори за малки празненства, макар че след няколко нещастни случая играта на фризби вече бе забранена.

Най-сетне обаче този мартенски понеделник възможността му се предостави, или поне така смяташе. Приготовленията за празненството в офиса на кабелния оператор течаха с пълна пара и именно оттам му дойде идеята. Брайън едва дочака да се прибере у дома, а след него и Фиона, за да изпробва стратегията си. Може пък този път да стане. Трябваше обаче да действа предпазливо, да не я изтърсва веднага, иначе най-вероятно щяха да я отхвърлят.

И така вечерта и двамата се прибраха преди шест и седнаха да играят крибидж. Играта свърши майко след шест и половина (Фиона спечели) и Брайън чак тогава се осмели да повдигне темата:

— Познай какво ще стане през уикенда?

Тя го изгледа учудено. През мартенските уикенди не се случва абсолютно нищо, цял свят го знае. Освен ако Денят на Свети Патрик не се падне в делничен ден близо до уикенда, което бе всеки ден различен от сряда, разбира се. В случая обаче тази хипотеза бе съвсем малко вероятна, така че Фиона попита:

— Какво ще стане?

— В телевизията ще правим Лудешкото мартенско празненство — осведоми я той с щастлива усмивка.

Значи все пак през мартенски уикенд ще се случи нещо, макар че то нямаше да се случи в Ню Йорк Сити или дори близо до него. Беше времето на пролетната ваканция — годишното преселение на всички американски гимназисти към Флорида, където се организираха непрестанни семинари по губене на време.

Пролетната ваканция беше изключително събитие за телевизионната компания на Брайън, „Гроуди“, защото бе пряко свързана с нейната аудитория. Веднъж Фиона го попита: „Кой всъщност гледа вашата телевизия?“, а той отвърна: „Юноши на възраст от осемнадесет до деветнадесет и половина години, които са изключително важна демографска група от рекламна гледна точка“, на което Фиона каза: „Това обяснява всичко“, каквото и да имаше предвид.

Във всеки случай „Гроуди“ ежегодно отбелязваше пролетната ваканция с Лудешкото мартенско празненство в някое специално наето за целта заведение в Сохо. Присъстваше персоналът на телевизията, рекламодателите, колеги от местни телевизии и преса, добри приятели и всеки, който по някакъв начин е чул за проявата. Всички присъстващи бяха насърчавани да се костюмират като някои от анимационните герои на телевизионния канал и много от тях го правеха. Брайън се маскираше като Преподобния Извратен и всяка година грижливо вадеше костюма от гардероба, сякаш се виждаше със стар, макар и малко странен приятел. „Дано още ми става“, повтаряше винаги — дежурната му шега за Лудешкото мартенско празненство.

Сега обаче Фиона поля ентусиазма му със студена вода още преди да е чула идеята, като въздъхна пресилено:

— Ох, значи ще трябва да идем?

— Не ти ли се ходи? — попита невярващо Брайън. — Стига, Фиона, знаеш какъв купон е.

— Да, първите два пъти беше купон — съгласи се Фиона. — Все едно посетихме племе в амазонската джунгла, което за пръв път се докосва до цивилизацията.

— Чуй ме…

— След първите два пъти обаче — продължи Фиона — лека-полека започва да ти омръзва.

— Ти никога не…

— Не казвам, че няма да идем — продължи безмилостно тя, — а само, че вече не съм толкова въодушевена от идеята, колкото в началото. Лудешкото мартенско празненство на „Гроуди“ вече не крие кой знае какви изненади за мен.

Брайън безпогрешно разпозна открилата му се възможност.

— Слушай — каза той въодушевено, сякаш идеята му е хрумнала току-що. — Знам как да върнем чара на старото Лудешкото мартенско празненство.

Фиона го изгледа с физиономия на модел за картина, озаглавена „Скептицизъм“.

— Как?

— Ще поканим госпожа Уи.

Физиономията се смени и Брайън за миг си помисли, че на мястото на ушите му са пораснали крила на прилеп.

— Какво ще направим?

— Ще я гледаме как тя зяпа останалите — обясни Брайън и размаха ръце във всички посоки. — Нали се сещаш, че никога досега не е виждала подобно нещо?

— Да, сещам се — отвърна Фиона.

— Стига, Фиона — продължи натиска Брайън. — Знаеш, че искам да се запозная с нея, а от друга страна, никога не можем да намерим подходящо място.

— И според теб Лудешкото мартенско празненство е подходящо място?

— Да. Тя предварително ще знае, че е смахнат маскарад, ти ще й обясниш защо точно се провежда и ще я доведеш в свят, за чието съществуване въобще не подозира.

— Обзалагам се, че не иска и да подозира.

— Покани я, Фиона! — Брайън отчаяно разпери ръце над масата. — Само за това те моля. Обясни й какво е, кажи й, че приятелят ти, тоест аз, иска да се запознае с нея, обясни й, че е маскарад и че обещаваме да си тръгнем на секундата, щом й доскучае.

— Значи ще си тръгнем на първата секунда.

Брайън повдигна рамене с пресилено пренебрежение.

— Е, ако откаже, откаже, какво пък. Обещавам повече да не повдигам въпроса. Но поне я попитай. Само за това те моля.

— Ще си помисли, че съм си изгубила ума — отвърна Фиона.

— Ще кажеш, че идеята е моя, на смахнатия ти приятел. Хайде, Фиона. Ще я питаш, нали? Моля те!

Фиона се отпусна на стола, загледа се намръщено в нищото, пръстите й затропаха по масичката. Брайън реши да не натиска повече и изчака търпеливо. Най-сетне тя пусна някаква отегчена въздишка и каза:

— Ще пробвам.

— Наистина ли? — възкликна радостно той. — Наистина ли ще я поканиш, Фиона?

— Вече казах, че ще пробвам — отвърна уморено Фиона.

— Благодаря, благодаря — повтори щастливо Брайън.