Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

68

Полицай Хемблат от пътна полиция откри лекаря в една болница в Ню Йорк. Онзи говореше доста сърдито в слушалката, но полицаят едва ли можеше да го вини.

— Просто ей така да нахълтат в паркинга на болницата и да офейкат с колата ми!

— Да, сър.

— Не бях минал и седем хиляди мили с нея.

— Вече са малко над седем, сър. Но поне можете да се радвате, че не са я ударили.

— Да знаете, че ще накарам хората в сервиза да й направят пълен преглед веднага щом уредя да я докарат на буксир.

— Това си е ваше право, сър.

— Но хванахте крадците, нали?

— Задържахме двама души, сър, но все още не сме приключили със случая.

— Какво искате да кажете?

— Ами ще трябва да изясним въпроса кой е управлявал превозното средство в момента, в който е спряно за проверка. Честър Уилкокс не отрича, че го е откраднал, сър.

— Но нали е бил зад волана? Как може да отрича?

— Абсолютно правилно, сър. Въпросът е в това, че според него колата е открадната от някакво имение в Масачузетс, а не от Ню Йорк.

— Масачузетс ли? Че аз не познавам никого в Масачузетс. Отмъкнал я е вчера от подземния паркинг на болницата на Трето авеню, където се намирам и в момента. Казвате, че с него имало и някаква жена, нали?

— Тя твърди, че е стопаджийка, била се качила в колата сутринта близо до Ню Лебанон, на границата с щат Ню Хампшир.

— Истината ли казва?

— Трудно е да се каже, сър. Според Уилкокс дамата е била с него в имението и тя, а не той е знаела къде точно се намира то. Нейна била и идеята да откраднат колата ви. От друга страна обаче той не знае нищо за нея, с изключение на малкото й име. Може и да казва истината, но се съмнявам, че ще съберем достатъчно доказателства, за да я задържим в ареста.

— Стига ми да задържите него и да си върна колата. Според вас какво се опитва да постигне с тези истории, че е откраднал колата ми в друг щат и че го е накарала някаква стопаджийка? Да ни би да се надява, че ще го обявят за невменяем?

— Ако питате мен, сър, Уилкокс няма достатъчно мозък, за да се надява на каквото и да е — отвърна полицай Хемблат. — Но нека ви кажа и останалото, ако позволите.

— Още нещо ли има?

— Искаме да сме сигурни, че от колата не липсва нищо, сър. Дистанционното за гаража ви, мобилният телефон и медицинската възглавничка за врата са си там, както и всички шахматни фигури в багажника.

— Какво в багажника?

— Шахматните фигури, сър — пълен комплект, без дъската. Доста са тежички, сигурно са от месинг. — Тази провинциална част на Северен Ню Хемпшир бе прекалено отдалечена, за да е чувала за откраднат в Ню Йорк шах.

— Нямам никакъв шах — отвърна докторът: той пък бе прекалено егоцентричен, за да обръща особено внимание на новините.

— Фигурите са в колата, сър, в багажника. Единият комплект е червен, а другият — черен.

— Но аз дори не играя шах.

— Може и така да е, сър, но фигурите са там.

— Не ги искам. Не са мои и не ми трябват.

— Струва ми се, че Уилкокс също няма да ни осветли по въпроса, сър. Ако каже, че фигурите са от имението, полза никаква, защото твърди, че не знае къде се намира то. Жената пък разправя, че не знае за никакво имение.

— Вижте, полицай, въобще не ми трябва никакъв шах.

Полицай Хемблат се замисли.

— Знаете ли, сър — каза той, — ако не го искате, имате ли нещо против да го дадем за благотворителност? Тук наблизо има дом за възрастни хора, управляван от монашески орден. Сигурно ще успеят да измайсторят някоя дъска и така ще дадем малко светлинна в живота на старите хора.

— Чудесна идея, полицай — отвърна лекарят. — Така направете.

— Дадено, сър.

— Ще ви звънна веднага щом уредя въпроса с буксира.

— Чудесно, сър. Съжалявам за притесненията ви.

— Е — отвърна лекарят, — всичко е добре, когато свършва добре.

Край