Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

60

Келп спря огромния кадилак пред заключената порта на имението на господин Хемлоу в Масачузетс в един и половина следобед. Бусът вече бе паркиран там. Стан и Джъдсън се разхождаха нетърпеливо по прясно разчистения път.

Келп ги изгледа мрачно, спря зад буса и заяви:

— Няма да го питам.

— Аз ще го питам — обади се Малкия.

— Ще ти натрие носа — предупреди го Келп.

— Е, поне ще науча нещо — отвърна Малкия.

Слязоха от кадилака, казаха си по едно „здрасти“ и Малкия полюбопитства:

— Келп иска да знае как така мина през Куинс и пристигна тук преди нас.

— Хич дори не ме и интересува — обади се Келп.

— Ако си тръгнал на север — обясни на всеослушание Стан, — най-добрият маршрут е през центъра. Минаваш по моста и северния булевард, после хващаш към централна гара до моста „Триборо“…

— И отново се връщаш в Манхатън — прекъсна го Келп.

— Викат му „Триборо“, защото води към трите основни квартала — обясни Стан. — Тръгваш на север към Бронкс и излизаш на най-широкия и най-бърз път във всички възможни квартали. Ако пък се насочиш по вашия маршрут, попадаш в задръстване на „Рузвелт“, задръстване на Харлем Ривър и поредното задръстване на магистралата „Уестсайд“ и то още преди въобще да си излязъл от Манхатън. Освен това предполагам, че се е наложило да пълните резервоара на това чудовище шест или седем пъти, преди да стигнете дотук.

— Да, проклетият кадилак смуче доста — призна Келп. — Сега обаче вече всички сме тук, така че на кого му пука как сме стигнали.

— Стан е страшен шофьор — заяви възхитено Джъдсън.

— Знаем — отвърна Келп.

— Анди — намеси се Дортмундър в опит да пресече всяко напрежение в зародиш, — сега трябва да им звъннеш да ни пуснат, нали?

— Точно така.

Келп тръгна към домофона, монтиран на един стълб до портата, а Дортмундър се обърна към Стан:

— Миналия път като идвахме, забелязахме насред пътя една поляна. Там ще направим смяната.

— А аз ще трябва да карам кадилака ли? — отвърна Стан леко нацупено.

— Не е толкова зле — увери го Дортмундър. — Все едно караш надуваем дюшек.

Келп се отдели от домофона, а двете крила на портата се отделиха едно от друго и тихо се отвориха.

— Казаха, че са ни приготвили обяд — съобщи той.

— Хубаво — констатира Малкия.

Качиха се в колите и потеглиха. Бусът се отдръпна, за да пропусне кадилака отпред. Двете крила на портата се затвориха зад тях.

Скоро Келп отново спря. Вляво от пътя се виждаше малка полянка. Може би навремето тук бе имало малка постройка, обръщало за коли или просто допълнителен паркинг, в случай че дойдат повече гости. Каквото и да бе първоначалното предназначение на полянката, сега тя представляваше просто разчистено от дървета място, а по това време на годината нямаше и трева или плевели.

Всички отново слязоха от колите, но този път Джъдсън и Стан измъкнаха от буса зелени мушами и ги разстлаха на земята. Останалите трима измъкнаха сандъка с шаха от кадилака, колкото да могат да отворят капака и да извадят по-малката кутия с фигурите. Тази част от шаха се оказа доста тежка дори и за Малкия, но той все пак я пренесе до зелените мушами и я остави с тежка въздишка.

Докато Малкия се занимаваше с пренасянето, Дортмундър и Келп вадеха няколко спрея с боя от буса и ги редяха покрай мушамите.

— Ще се видим там — каза Стан, когато всичко бе готово.

— Не би трябвало да се бавим много — отвърна Келп.

— Изчакайте ни да хапнем.

— Кажи го на Малкия — предложи Стан.

— Не се застоявайте — изсумтя Малкия.

Джъдсън махна към мушамите и каза:

— Тези хора в къщата… какво ще си помислят за всичко това?

— Те са прислуга — отвърна Малкия. — Трябва да си мислят колко хубава работа сме си намерили ние и колко лоша — те.

— А-ха. Супер.

Стан и Джъдсън се настаниха на предните седалки на кадилака, Малкия зае обичайното си място отзад. Дортмундър и Келп се заеха да разклащат боята в спрейовете, заслушани в металното дрънкане на сачмите вътре. Кадилакът потегли и изчезна в гората зад завоя.

— Да не забравим червената царица — каза Келп.

Дортмундър се засмя.

Наведоха се над фигурите и ги строиха върху мушамите — белите фигури на едната, червените — срещу тях на другата. Келп измъкна червената царица на човека с обеците от джоба си, смени я с истинската и се хванаха на работа. Дортмундър боядисваше своите фигури в черно, а Келп своите — в червено. За щастие, не духаше почти никакъв вятър. Пръскаха фигурите старателно, от всички страни.

Докато работеха, Дортмундър забеляза:

— Подменихме само една от фигурите, бая пари им оставяме.

— Според мен — отвърна Келп и се наведе още повече, за да напръска всички чупки, — четиристотинте, които дадохме за царицата, са нищо работа. Ще я натрошим, ще разпродадем парчетата, а Ан Мари ще се върне при човека с обеците за дубликати на останалите. Това ще стане, като се поуталожат нещата. Знаем, че шахът ще си стои тук, нали? Ще наминаваме от време на време да направим някоя замяна. Паричките ни са сигурни като в банков трезор.

— Царе и царици в банков трезор — каза Дортмундър. — Че и по-добре даже.

Работата не им отне много време. Кутията, в която се съхраняваха фигурите, се върна в буса заедно с няколко неизползвани спрея. Дортмундър и Келп се настаниха на предната седалка и Келп подкара към къщата.

Дортмундър се извърна и изгледа двата комплекта фигури, строени върху зелените мушами като изоставени армии, сякаш феодализмът внезапно се е върнал в тази част на света.

— Там са добре, нали? — попита той.

— Разбира се, какво ще им стане — отвърна Келп. — Ще постоят една нощ на открито, ще изсъхнат хубаво и утре ще минем да ги вземем и да ги наредим в голямата всекидневна. Какво може да се случи дотогава?