Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

50

От мига, в който влезе в помещението, госпожа Уи се превърна в красавицата на партито, кралицата на бала, звездата на представлението. Тя бе върхът!

Фиона се огледа под порива на обливащите я вълни от щастие и облекчение. Всъщност предугади триумфа още от секундата, в която двамата с Брайън се качиха в лимузината и откриха какъв е персонажът, в който госпожа Уи е решила да се превъплъти за вечерта. Беше страхотен, беше вдъхновяващ, беше самата тя. Сега вече бе ред на събралите се гости на „Гроуди“ да ахнат от възхищение.

Празненството на „Гроуди“, както всяка година, се провеждаше в наето помещение в Сохо, което приличаше на хамбар и се намираше на третия етаж на новопостроена сграда, до който се стигаше единствено със специално предназначен за целта асансьор. Така всички свързани с охраната процедури се провеждаха във фоайето на сградата и човек бе безгрижен като птичка в момента, в който асансьорът го изсипе на Лудешкото мартенско празненство.

Както обикновено, стените на залата бяха украсени от служителите на „Гроуди“, така че накъдето и да се обърне човек, го зяпаха увеличени карикатури на анимационни герои, повечето от които правеха недвусмислени, но в никакъв случай мръснишки жестове. Оркестърът се състоеше предимно от усилватели, които успешно гонеха злите духове от далечната страна на залата. Човек надали искаше да си спомни някога за музиката, бълвана от тонколоните, но дори и тя бе успяла да привлече няколко купонджии към разчистеното пространство, предназначено за дансинг. Не че танцуваха в ритъм или пък точно на парчето, което върви в момента.

Както обикновено повечето присъстващи стояха един срещу друг и си крещяха, за да се чуват, стиснали питие в ръка. Изненадващото бе, че повечето от питиетата са безалкохолни. Към десет и половина — оживлението вече достигаше точката на кипене — вратата на асансьора се отвори и от нея се появи госпожа Уи, следвана от напълно незабележимите Фиона и Брайън. Костюмът на Преподобния Извратен вече приличаше на стари смачкани дрипи.

Да, това бе черешката на тортата. Извити черни обувки, завързани с панделки на глезените, черна роба, висока островърха шапка, огромна брадавица на носа и метла с дълга дръжка, вдигната предизвикателно. Все едно Маргарет Хамилтън от „Магьосникът от Оз“ е оживяла и е решила да се отбие на партито.

— Това се отнася и за кученцето ти! — извика госпожа Уи на излизане от асансьора и така оповести присъствието си.

Всички незабавно паднаха в краката й. Напрежението плъзна на вълни из залата и хората извърнаха глави към асансьора, сякаш привлечени от магнит. Едни се стълпиха около нея, други я аплодираха, трети се опитваха да завържат разговор, четвърти занабутваха в ръцете й поне тридесет питиета едновременно. Единствената капка катран в кацата с мед се оказа опита на оркестъра да изсвири „Над дъгата“, но за щастие повечето хора просто не разпознаха парчето.

Скоро първоначалното оживление и удоволствие отминаха и купонът се върна долу-горе там, където бе преди появата на госпожа Уи, но вече обогатен с допълнителната тръпка от присъствието й в редиците на купонджиите. В крайна сметка не всяко парти е в състояние да се похвали със Злата вещица от Запада — може би най-обичаната и със сигурност най-известната злосторница на поп културата.

Когато първото впечатление поизбледня и присъстващите се върнаха към заниманията и разговорите си, а оркестърът се върна към онова, което правеше, госпожа Уи се обърна към придружителите си, пъхна метлата в ръцете на Фиона и каза:

— Вземи това. — После се обърна към Брайън и нареди: — Искам да танцувам. Води ме.

— Да, госпожо — отвърна опуленият Брайън и дори забрави похотливата си физиономия.

Поеха към дансинга и Фиона трябваше да признае, че колкото и необичайно да изглеждат, определено правят впечатление — злата вещица и злият свещеник. Госпожа Уи танцуваше така, сякаш се е учила преди доста години в балните зали на Източен Кънектикът, а Брайън танцуваше така, сякаш се е учил по поляните до скарите с барбекю в Ню Джърси. Невероятно или не, но комбинацията се получи.

Фиона стоеше и ги наблюдаваше, а в главата й се въртеше някаква неопределена идея. Към нея се приближи младеж, изгледа метлата и попита:

— Прозорци чистите ли?

— Ха-ха — отвърна тя и тръгна да открие бара. Идеята в главата й придоби форма — чувстваше са изоставена.

Брайън танцува и с Фиона, малко по-късно, на едно по-бавно парче. И докато се въртяха на дансинга, й каза:

— Госпожа Уи си я бива, а, какво ще кажеш?

Похотливата му физиономия отново бе в действие и придаде на думите му странен подтекст.

— Едва сега разбрах, че умее да танцува — отвърна Фиона.

— Разбира се, че умее, в крайна сметка е израснала в богаташко семейство — изтъкна Брайън. — Още от малки ги учат как да се държат в обществото, сякаш са аристократи или нещо подобно. Не си ли чувала, че викат на танците „балове“?

— Всички викат на танците „балове“.

— Тук не им викат така.

— Да, прав си — призна тя.

Трябваше да признае и още нещо, макар и само пред себе си. Макар празненството на „Гроуди“ да си бе все същото парти, тази година в него имаше нещо по-особено, по-интересно, по-забавно. Тълпата бе все така разнородна и служителите на кабелната телевизия почти не се забелязваха сред морето от пришълци. Двадесетгодишните — облечени като Супермен или Жената-котка, тридесетгодишните, избрали нещо по-креативно като шофьор-убиец, четиридесетгодишните изрисувани с вампирски зъби и нахлузили карнавални маски, пет десетгодишните пременени като капитани на кораб или кралици, шестдесетгодишните — маскирани за някакъв съвсем друг карнавал. Тази година обаче празненството не изглеждаше фалшиво или пресилено, а присъстващите приличаха на хора, които са дошли да разпуснат в края на поредната дяволски протяжна зима.

Фиона установи, че единственото, което всъщност се е променило, е нейното възприятие за купона. Празненството си бе все така шумно и хаотично, тълпата все така разнородна, на пръв поглед липсваше каквато и да е логична причина всичките тези хора да са на едно и също място по едно и също време, но тази година това като че ли нямаше значение. И причината да е така бе госпожа Уи.

Фиона изгледа госпожа Уи, вече свикнала да танцува с метлата в една ръка — тя се завъртя покрай нея в прегръдките на шефа на Брайън Шон Кели, преоблякъл се като нещо средно между хобит и Йода. Той пък танцуваше като човек, навлякъл костюм на горила, но това явно не правеше впечатление никому. Госпожа Уи не преставаше да го заслепява с усмивката си, а лицето на Шон на свой ред грееше като червен светофар, който въобще не възнамерява да светне зелено.

— Брайън — каза Фиона, — тук е забавно.

Той я изгледа учудено.

— Сега ли го разбра?

Госпожа Уи не искаше да се прибира. Купонът приключваше, барът затвори, а оркестърът опаковаше техниката си от години, сякаш бе екипаж на НАСА, който току-що се е завърнал от полет до Луната и се опитва да приведе техниката в ред. Един след полунощ отдавна мина, а в залата останаха толкова малко хора, че човек бе в състояние да разговаря без крясъци. Госпожа Уи обаче не искаше да се прибира.

— Знам къде можем да идем — заяви тя, докато слизаха с асансьора, след като се обади на шофьора си да дойде да ги прибере. — Никога не съм ходила там, но постоянно пишат за него. Твърди се, че е най-шикозното и модно място в Уест Вилидж.

— О, госпожо Уи — отвърна Фиона, — сигурна ли сте, че идеята е добра? Стана доста късно.

— Ню Йорк — напомни й госпожа Уи — е градът, който никога не спи.

— Освен това утре е почивен ден — допълни Брайън, който все още пазеше остатъци от похотливото си изражение.

— Абсолютно вярно.

— Но… костюмите?

— Ще оставим шапките в колата — моята и на Брайън — отвърна госпожа Уи. — Аз ще оставя и метлата. Можем да не си събличаме палтата.

— Фиона — каза Брайън, докато държеше вратата на лимузината за дамите, — хайде да идем.

— Струва ми се, че вече е решено — примири се тя.

Пътешествието от Сохо до Уест Вилидж не отне много, а госпожа Уи не спря да бърбори през цялото време. Фиона за пръв път я виждаше така вдетинена. Шон Кели очевидно бе успял да й направи сериозно впечатление.

— Притежава забележително чувство за хумор — похвали го тя.

— Да, може да бъде доста забавен — съгласи се Брайън.

Вече бяха в Уест Вилидж и караха бавно по улица „Гейнсуърт“, шофьорът се взираше усилено навън, за да различи номерата на сградите. Фиона погледна през предното стъкло и забеляза група мъже — излизаха накуп от една постройка. Помисли си, че те с госпожа Уи все пак не са единствените нощни птици.

Всъщност петимата мъже се появиха от гараж — зелената автоматична врата зад гърбовете им вече бавно се спускаше. Изглеждаха доста превъзбудени за този късен час; всички говореха едновременно, сочеха насам-натам, вдигаха рамене, клатеха глави и определено привлякоха вниманието й. Лимузината мина бавно покрай тях и Фиона ги изгледа през страничното стъкло. Единият от групата се оказа господин Дортмундър.

Не. Възможно ли беше? Опита се да го огледа по-добре през задното стъкло, но от този ъгъл се оказа почти невъзможно.

Дали пък наистина бе господин Дортмундър? Петимата мъже тръгнаха в обратна посока, без да спират да жестикулират и да говорят. Определено водеха доста разгорещен спор.

Фиона отново се извърна напред. Имаше толкова неща, които не разбираше. Тази вечер госпожа Уи се показа в изцяло нова, неподозирана светлина. А сега и това. Дали наистина бе видяла Джон Дортмундър?

— Ето го! — изчурулика госпожа Уи.

— Най-сетне — отвърна Фиона и потисна прозявката си.