Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

27

По-късно същия ден Келп бе в апартамента си и си бъбреше с Ан Мари Карпино. Бяха се сприятелили при едно негово посещение във Вашингтон и той я доведе в Ню Йорк, за да я спаси от онзи ужасен град. Сега искаше да повдигне един определен въпрос, така че каза:

— Ти си жена.

— Мисля, че това е първото, което забеляза в мен — изтъкна Ан Мари.

— Така е — кимна Келп, за да покаже, че и двамата са прави. — И като жена — продължи той, — имам чувството, че разполагаш с определени познания.

— За какво точно?

— Ами, в конкретния случай за бижута.

— Със сигурност — потвърди тя. — Бижутата никога не са проява на лош вкус и винаги са на мода.

— Не такива познания — каза Келп. — Друго имам предвид.

В погледа, който му хвърли, определено имаше доза сода каустик.

— Мога да ти демонстрирам познанията си в областта на цупенето, ако искаш.

— Стига, Ан Мари — отвърна Келп. — Просто искам малко да си поразмърдаш мозъка.

— В такъв случай няма проблеми — увери го Ан Мари. — Вече се чудех кога ли ще откриеш, че имам мозък.

— Досега нямах особена нужда от него.

Тя се разсмя, но го посочи с пръст:

— Струва ми се, че си играеш с огъня, малкият.

— В такъв случай май е по-добре да те питам направо — заключи Келп. — Малко вероятно е да знаеш отговора, но аз пък със сигурност не го знам, а ми трябва.

— Давай.

Келп взе един плик от ниската масичка и извади от него две снимки на червената царица и лист, на който имаше пълното й описание.

— Искам копие на тази фигура. Няма нужда да е сто процента точно, тъй като ще го боядисаме с червена боя.

— Това е нещото, с което се занимава Джон, нали? — установи Ан Мари, след като огледа снимките.

— И двамата се занимаваме с него — отвърна Келп, — но трябва да се справим с някои малки трудности. Едната от тях е да направим копие на това нещо тук — същия размер, същата форма и долу-горе същото тегло.

— Е, това е лесно — отвърна Ан Мари. — Особено пък ако скъпоценните камъни не трябва да са същите.

— Не, така или иначе ще ги боядисаме. Какво искаш да кажеш с това, че ще е лесно?

— Искам да кажа, че говориш с точния човек — обясни тя. — Знаеш ли какво ще направя? Ще дам тези неща на оня тип с обеците.

— На кого?

— Жените губят обеци — напомни Ан Мари. — Нали знаеш?

— Да, намирал съм в таксита — съгласи се Келп. — Виждал съм и в телефонни кабини, както и по пода на сутринта след купона.

— Точно така — съгласи се тя. — Значи, имаш си любими обеци и изведнъж се оказваш само с една, а тази самотна обеца не върши работа като две, освен с разни ексцентрични дизайнери и обикновени педерасти.

— Виждал съм такива типове — каза Келп. — Абсолютни боклуци.

— И така, ако си жена — продължи Ан Мари — само с една обеца от любимия си чифт, отиваш при въпросния бижутер, който всички наричат човека с обеците, защото той ще ти направи точно копие на изгубената.

— Звучи доста добре — каза Келп. — Никога не съм го знаел.

— Според мен има човек с обеци или дори повече от един във всеки град по света, където жените не носят фереджета. Аз познавам този във Вашингтон. Между другото носех обеци доста по често като дъщеря на конгресмен, отколкото като гадже на бандит.

— Сериозно? — попита изненадано Келп.

Ан Мари продължи да гледа снимките, после каза:

— Колко бързате с това?

— Ами Джон непрекъснато повтаря, че никога няма да докопаме шаха, така че спокойно, има време.

Тя кимна и се замисли.

— Все още са ми останали някакви приятели във Вашингтон — сподели накрая. — Ще завъртя два-три телефона и утре мога да отскоча дотам. Най-вероятно ще му трябват около две седмици.

— Нали ще го предупредиш, че работата изисква известна дискретност — напомни Келп.

— О, разбира се — увери го тя. — Човекът с обеците е самата дискретност. — Явно се сети за нещо, усмихна се и добави: — Най-добрата история е как веднъж влиза при него някаква дама, ужасно разстроена, тъй като загубила обецата си в такси, както спомена. Той се захванал за работа и след два дни се появила друга жена с другата обеца и му казала, че тя загубила липсващата обеца в такси. Така и не казал на нито една от двете за другата и не разбрал коя лъже. Какво му пука.

— В такъв случай ти откъде знаеш историята? — поинтересува се Келп.

Тя не повярва на ушите си.

— Анди — отвърна Ан Мари — Хората постоянно клюкарстват. Това не е същото като да издаваш тайни.

Понякога инстинктивно усещаш, че обяснението, което току-що си чул, е единственото, което ще получиш.

— Добре — примири се Келп. — Къде искаш да идем за вечеря?