Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Доналд Уестлейк

Заглавие: Банда

Преводач: Петко Петков

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-927-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1252

История

  1. — Добавяне

30

Дортмундър беше на пълна самоиздръжка и идеята, че възложената му работа е почти невъзможна, въобще не му се нравеше. Още по-малко му се нравеше фактът, че трябва да се изръсят четиристотин долара за някаква фалшива шахматна фигура. Разбираше, че Ан Мари е дала парите, защото се е налагало, и все пак…

През уикенда двамата с Келп направиха усилия да платят дълга си и посетиха няколко доставчици на луксозни стоки на Мадисън Авеню в извънработно време. Стоките бяха толкова уникални и луксозни, че на вратата на магазина имаше табела: „Говорим английски“. Посещението при доставчиците наложи и още едно посещение в западната част на Ню Йорк, където се помещаваше човек на име Арни Олбрайт. Той бе познат на полицията като търговец на крадени вещи, но за клиентите си си оставаше човек, при когото отиваш, в случай че притежаваш нещо, което повече не искаш да притежаваш.

Преговорите с Арни обикновено бяха жестоки, кървави и кратки. Кратки, защото Арни отлично знаеше, че има конкуренция, която може би не върви по толкова добре утъпкани пътеки като него и със сигурност се пазари много повече за всеки долар, но от друга страна, е доста по-нагоре в стълбицата на човешката еволюция. Арни осъзнаваше, че клиентите му едва дочакват края на пазарлъка, особено в дни като днешния, в които неприятният му лицев обрив се е активизирал и се е разпрострял навсякъде по пъпчивата му физиономия. В такива дни Арни Олбрайт изглеждаше така, сякаш е топил лицето си в купа със салца. Клиентите му нямаха търпение да приберат парите и да си идат вкъщи, за да пъхнат и тях, и себе си под душа.

Що се отнася до Епик и работодателя му господин Хемлоу, Дортмундър предположи, че внучката се е натъкнала на известни проблеми при събирането на поисканата от нея информация. Това го устройваше, тъй като, честно казано, нямаше никаква представа какво точно ще прави с информацията в момента, в който я получи. Така че беше по-добре да не дърпа Епик за опашката, докато спи.

Така и направи до следващия понеделник сутрин. Мей вече бе отишла на работа, а Дортмундър седеше на кухненската маса и преглеждащо „Дейли Мейл“, в който очевидно не пишеше за никой от познатите му. Тогава телефонът реши да иззвъни. Той стана, вдигна, слушалката и каза сърдито:

— Да.

— Господин Хемлоу иска да ни види. При него.

Дортмундър си падаше фаталист и попита:

— Сега сигурно трябва да се метна в първото такси, нали?

— Със сигурност нямаш време, за да дойдеш пеша — отвърна Епик и затвори.

Портиерът го посрещна с физиономия на професионален покерджия и с думите:

— Другият господин вече е тук.

— Да, виждам — отвърна кисело Дортмундър. Беше в лошо настроение, тъй като се наложи да прахоса доста от парите на Арни Олбрайт само за да дойде тук с такси.

Епик не изглеждаше в лошо настроение, а просто предпазлив. Стана от стола от рог на носорог и каза:

— Господин Хемлоу не говореше като да е особено щастлив.

— Значи както обикновено.

— Може и по-зле да е.

Качиха се в асансьора с усърдното пиколо, което прилежно натисна бутона за последния етаж.

— Ще видим как ще потръгне — заключи Епик.

— Добър план — съгласи се Дортмундър.

Не потръгна добре. Господин Хемлоу ги чакаше на обичайното си място в инвалидната количка. Когато вратата на асансьора обаче се отвори и ги изсипа в апартамента, той не се обърна, не даде газ към прозореца и прекрасната гледка и не ги покани да седнат. Вместо това не помръдна от мястото си, остави ги да стърчат прави и след като вратата на асансьора се затвори зад гърба им, каза:

— Повиках ви, за да ви кажа лично, че не обвинявам нито един от вас за случилото се.

— Какво се е случило? — попита обезпокоено Епик.

— Миналата сряда са уволнили внучката ми — обясни господин Хемлоу. — Тя е била ужасно засрамена и ми каза едва тази сутрин. По пощата пристигна списъкът с наследниците, който поискахте.

— Искате да кажете, че Джон го поиска — избегна куршума Епик.

— Да, разбира се.

Тази сутрин господин Хемлоу изглеждаше смачкан, сякаш част от пълнежа на медицинската топка се е изсипала. Очите и веждите му придаваха изражение на тъжен човек, вместо на ястреб; дори червената барета, насадена на главата му като черешка върху торта, не успяваше да подобри мрачното излъчване.

— Когато получих плика, й звъннах — продължи той — и тя ми разказа, че са я уволнили и са я измели от офиса с въоръжена охрана, така че едва е успяла да пъхне списъка в плик, преди да претърсят чантата й.

— Да претърсят чантата й! — възкликна Епик едновременно поразен и вбесен.

Метрономът в коляното на господин Хемлоу ускори ход в пълен разрез с флегматичния жест на ръката му.

— Очевидно в наши дни е прието работодателят ти да се сбогува с теб по този начин — каза той. — Особено ако служителят е хванат в нарушение, както Фиона, и то заради мен. За това обаче обвинявам единствено себе си и никой друг.

Дортмундър, който по някакъв начин бе харесал Фиона, попита:

— Какво точно е нарушила?

— Влязла е в контакт с Ливия Нортууд Уилър. Нямала е право да говори с госпожа Уилър, нямала е основание да търси контакт с нея. Човек с положението на Фиона — с предишното положение на Фиона — няма право да говори, освен ако не трябва да отговаря на въпроси.

— Това е ужасно, господин Хемлоу — заяви Епик, искрено разочарован от новината.

— Единствената причина за случилото се е собственият ми егоцентризъм — продължи господин Хемлоу. — На кого му пука за стари вражди, за стари истории? Кой е в състояние да поправи стогодишна неправда? Никой. Виновните вече не са на този свят. Каквото и да са сторили наследниците им, със сигурност никога не са ми причинили зло. Единственото, което постигнах, е да навредя на внучката си.

— Ще се реваншираме за това, господин Хемлоу — каза Епик ревностно. — Когато вземем…

— Не.

Дортмундър отдавна бе отгатнал накъде вървят нещата, явно, за разлика от Епик. Бившето ченге се заклати и отстъпи крачка назад към асансьора.

— Не? Господин Хемлоу, нали не искате…

— Искам — отряза го твърдо господин Хемлоу, което си бе добро постижение за спихнала се медицинска топка. — Шахът може да си остане където е. Вече е направил достатъчно поразии, така че дано изгние в онзи трезор.

„Дано“, помисли си Дортмундър.

Епик обаче не се отказваше без бой.

— Сър, вече работим толкова…

— Знам, Джони, знам — увери го господин Хемлоу. — Оценявам свършеното по достойнство, но задачата приключи. Изпрати окончателното салдо на счетоводителя ми и той незабавно ще се разплати с теб.

— Ами… — заекна Епик. — Щом така сте решили.

— Решил съм, Джони. Благодаря и довиждане.

— Довиждане, сър.

Епик се извърна да извика асансьора, но Дортмундър каза:

— Хей, ами аз?

— Господин Дортмундър, аз не съм ви наемал за нищо. Джони ви нае.

— Не ме гледай, Джон — посъветва го Епик, макар че Дортмундър правеше точно това.

— Защо?

— Защото, Джон — отвърна Епик, сякаш обяснява нещо на дебил — не си свършил нищо.

Дортмундър не повярва на ушите си.

— Не съм свършил нищо ли? Обиколих цяла Нова Англия седнал на пода на кола. Блъсках си главата да измисля начин да се докопаме до проклетия шах. Сновах напред-назад с таксита като куриер. Направо си изкарах ангелите от мислене.

— Ще трябва да уредите въпроса помежду си, господа — намеси се господин Хемлоу. — Приятен ден.

Сега вече завъртя инвалидната количка и се отдалечи с прилична скорост, но този път не в посока прозореца, а към една странична врата, където изчезна от поглед.

Епик най-сетне натисна бутона на асансьора и каза:

— Според мен, Джон, по-добре пиши това в графата „загуби“.

Дортмундър не каза нищо. Асансьорът пристигна, качиха се в него, но той продължи да мълчи. Беше се навъсил.

Когато излязоха на тротоара, Епик каза:

— Нали не искаш да се забъркваш в неприятности, Джон? Не забравяй, че още пазя снимките.

— Знам — отвърна Дортмундър.

— Най-малкото, което мога да направя за теб, е да викна такси, за да ни смъкне в центъра.

— Не, благодаря — отказа Дортмундър. Искаше да остане сам и да поразмишлява. За отмъщението. — Ще повървя пеш.