Серия
Дортмундър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whats so Funny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

40

Джей Тъмбрил разполагаше с цялата нощ в четвъртък да разсъждава над проблемите на Ливия Нортууд Уилър И Чикагския шах, което не му остави много време за сън. От друга страна, не можеше да спи и в кантората, така че в единадесет в петък предобед се чувстваше едновременно недоспал и на ръба на нервна криза. Не обичаше ситуации, над които няма стопроцентов контрол, но с неохота признаваше, че такива ситуации все пак съществуват и тази е една от тях. Значи беше време да дръпне внезапната спирачка.

Идеята е, че ако се окажеш в положение, което дотолкова надхвърля възможностите и познанията ти, че нямаш и най-малка представа каква е следващата стъпка, то следващата стъпка е да звъннеш на някой, който притежава нужните познания в областта, как — вито и да са те. В конкретния случай Джей се сещаше само за един специалист в областта, така че малко след единадесет вдигна телефона и каза:

— Фелисити?

— Сър?

— Свържи ме с Жак Перли.

— Да, сър.

Три минути по-късно Фелисити му звънна:

— Господин Перли каза, че пътува на север по магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ и в момента говори от телефона в колата. Ако не е спешно, предложи да ви звънне щом спре, но ако е спешно, можете да разговаряте и сега.

Джей отлично знаеше, че Жак е казал „магистралата ФДР“, но Фелисити толкова се гордееше с познанията си по американска история, която изучаваше заради предстоящото вземане на американско гражданство, че той се задоволи само с:

— Благодаря ти, Фелисити, предпочитам да разговаряме сега, спешно ми е.

— Да, сър.

Джей прекъсна връзката и в следващите двадесет и пет секунди репетира наум как да представи положението. После телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и каза:

— Жак?

— Веднага ви свързвам.

— Моля?

— Шегувам се — отвърна Перли.

— Разбрах, че си ти. Нито си промени гласа, нито нищо. Как така се шегуваш?

— Секретарката ти каза, че е спешно.

— Да, ами… Да, спешно е. Освен това, Жак, е изключително поверително.

— Вече знам.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Работата е там, че съм малко напрегнат, снощи не спах добре и…

— Да не би да се е случило нещо с теб, Джей?

— Не, звъня ти заради Ливия Нортууд Уилър!

— Моля? Госпожица Хемлоу ли е направила нещо? Или онзи Клансън се е задействал?

— Не, не, няма нищо общо с тях. Става въпрос за съвсем различно нещо.

— Казвай тогава.

Джей пое дълбоко дъх и каза:

— Сред нещата, които са предмет на спор в съдебното дело на госпожа Уилър срещу роднините й, фигурира и шах, който според мен никога не е бил подлаган на надлежна експертна оценка, но за който се говори, че струва милиони.

— С две думи, струва си човек да се съди за него.

— Да. Само за информация ще ти кажа, че в момента всеки от засегнатите роднини е предявил искове, насрещни искове и всякакви претенции, за които може да се сети човек. Нещата са така оплетени, че може да им съперничи единствено картата с линиите на метрото в Ню Йорк. Както и да е, от началото на съдебните дела съдът предостави шаха за доверително управление на адвокатските кантори, представляващи роднините. Четири от тези кантори, включително и нашата, се помещават в една и съща сграда. Ето защо през последните няколко години шахът, който по някаква причина всички наричат Чикагския шах, макар и силно да се съмнявам, че е изработен в Чикаго, се съхранява в подземния банков трезор на сградата ни.

— И като гледам, има голяма вероятност да остане там още доста време.

— Само дето — продължи Джей — госпожа Уилър иска да го извади оттам и да го пренесе другаде, където различни експерти ще са в състояние да го огледат и оценят.

— Звучи опасно.

— Вбесяващо — поправи го Джей. — Като неин адвокат по случая, на мен се пада задачата да депозирам молбата й в съда. За жалост не виждам никакво основание, на което съдът да й откаже, нито пък има причина останалите страни по делото да възразят. Струва ми се напълно логично всеки късметлия, замесен в производството, да иска да види проклетия шах с очите си.

— Не разбирам къде е проблемът — каза Жак.

— Мястото, в което се намира шахът в момента — поясни Джей, — а именно банковият трезор под сградата, е непробиваемо като танкова броня.

— Само дето е леко недостъпно за експертите, на които ще възложат оценката — предположи Жак.

— Абсолютно. Банката със сигурност няма да се съгласи някакви хора да се разхождат свободно из трезора й. Трябва да го извадят оттам. Въпросът е кой точно ще охранява проклетото нещо, докато то се размотава на свобода като мармот, който търси сянка да се скрие.

— Разбирам.

— Обратното щеше да ме изненада. Нашата кантора е натоварена със задачата да открие място, което е едновременно достъпно за експертите и приемливо за адвокатите на останалите роднини, ако не и за самите тях.

— И да е непробиваемо като танкова броня — допълни Перли.

— Само ако можехме… — Ако Джей имаше коси сигурно щеше вече да ги скубе. — Не и в този офис — заяви той. — Тук не можем да намерим дори копията от документите, които правим. Офисите на останалите кантори също не са по-сигурни от нашия. Експертната оценка не е официално разследване, така че няма как да поискаме съдействие от полицията. В интерес на истината, най-добре да не даваме особена публичност на случая заради различни потенциални претенции за собственост и наследствени тежести.

— Кога иска госпожата да изнесе шаха?

— Веднага! Вчера!

— Е, това е невъзможно. Мога да направя едно предложение, Джей.

— Ами направи го тогава.

— Опасявам се, че… Извинявай, тук са се ударили няколко коли, така че ще отбия… О, Божичко, полицията вече е дошла и ми дават знак да мина… О, Боже! Джей, сигурен съм, че не искаш да виждаш подобна сцена през целия си живот.

— Не ми я описвай.

— Няма.

— Щеше да направиш предложение.

— О, майчице! Само секунда, Джей.

— Разбира се.

„Сигурно е потресаващо — помисли си Джей, — за да разтърси душа като на Жак Перли. Колко по-простичък бе животът, когато хората не можеха да ни кажат какво виждат от колите си“.

— Та значи исках да кажа…

— Да, Жак?

— … Хм, малко се колебая да направя предложението си, защото може да прозвучи така, сякаш се самоизтъквам.

— Ти ли искаш да пазиш шаха? Ти не си пазач, Жак.

— Канех се да предложа офиса си — обясни Жак. — Той е изключително сигурно и надеждно място и същевременно напълно достъпно. Бил си при мен и си го виждал.

— Да, но… Не знам дали…

— Вие, разбира се, ще си наемете денонощна частна охрана, но самата сграда е идеална за целта. Сигурен съм, че ще успеем да се спазарим за приемлив за всички наем. Междувременно трябва да съм в състояние да върша ежедневната си работа, това не подлежи на обсъждане.

— Разбира се, Жак. Колкото повече си мисля…

— Помисли си и за още нещо — посъветва го Жак. — А, сега пък се появиха и преспи.

— Така ли?

— Задай си следния въпрос, Джей. Защо сега? Спомена, че госпожа Уилър иска шаха сега, и то веднага. Защо, Джей? Минали са толкова години, а тя го иска сега.

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Дали пък желанието й не е свързано с новата лична асистентка?

— Искаш да кажеш…

— Дали пък Фиона Хемлоу не е прокарала идеята в главата на госпожа Уилър? Дали зад всичко това не стои Брайън Клансън? Дали не си седи някъде на завет в очакване да изкарат шаха от трезора?

— О, Божичко!

— Аз вече се занимавам с Клансън, Джей, заради предишния ни разговор. Той, разбира се, няма представа, че го наблюдаваме. Ще положим допълнителни усилия и ще проучим приятелите му. Ако Чикагският шах е в офиса ми и Брайън Клансън се опита да го задигне, веднага ще му скочим на врата, Джей, и… когато…

— Жак? Губиш ми се.

— Ще… по-късно.

Линията прекъсна.