Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (9)

IX

Херман Първис имаше малка къща на Източния булевард. Скромна триетажна постройка и малка градина, пълна с рози. Една от приземните стаи беше осветена и през отворения прозорец се чуваше Шопен.

Далас излезе от колата, отвори входната врата и тръгна по пътеката. Под краката му скърцаше пясък. Нощта беше топла, а ароматът на розите го упойваше.

Вратата му отвори сам Първис. Беше по риза и домашни пантофи.

— Закъсняваш — забеляза той, гледайки остро Далас.

— Възнамерявах да си лягам.

— Щастлив сте, че имате легло и време за леглото — отвърна Далас и влезе след него в стаята. Беше стилно обзаведена, с много книги на лавици по стените и дискретно осветление от няколко настолни лампи. Първис не беше женен, но знаеше как да си създаде удобства. Имаше един малък филипинец, който се грижеше за домакинството, а самият Първис, останеше ли свободен, се занимаваше с градината си.

— Аз изобщо нямам време за моето легло — продължи Далас и се намести в един от удобните фотьойли.

Първис не обърна внимание на забележката му, бе се заслушал в последните пасажи на етюда.

— Трябва да слушаш това — каза той наставнически, облегна се назад в своя фотьойл и забарабани с пръсти в такта на музиката. — Този е най-трудният от Шопеновите етюди, дори и Падаревски понякога е грешал, когато го е свирил.

— Оставете Падаревски на мира… той е мъртъв — каза му Далас, притискайки с пръсти уморените си очи.

— За бога! Извийте й врата на тази свирка! Дошъл съм по работа.

Първис се протегна и спря грамофона, след което седна срещу Далас.

— Добре ще ти се отразява, ако слушаш понякога класика — докато говореше, той събра върховете на пръстите на двете си ръце и погледна към Далас отвисоко. — Иначе съвсем ще изгубим чувството си за култура.

— Никога не съм го имал. И не ми предлагайте уиски, ще го приема.

— У дома изобщо нямам — заяви със задоволство Първис. — Не се докосвам до него. Преди всичко е много скъпо, имам предвид хубавото, после — приспива вниманието, и накрая — вреди на черния дроб.

Далас въздъхна:

— Значи, аз страдам от всичко това. Може би ще е по-добре, ако премина на джин.

Далас си палеше цигарата, а Първис го наблюдаваше неодобрително.

— Бил ли си тази вечер в клуба „Фру-Фру“? — запита той.

— Да — отговори Далас — и искам да се обзаложа, че Кейл възнамерява да плячкоса колекцията на Читабад.

— Кое те кара да мислиш така? — трепна любопитно Първис.

— Тази вечер се срещна с Рико, но по-добре е да започна всичко отначало — и той разказа на Първис какво беше чул и видял в клуба, а и за подслушания разговор между Адам Джилис и сестра му Ийв в колата.

Първис беше възхитен. Седеше спокойно, наострил уши, и попиваше всяка дума, без да го прекъсва. Когато Далас свърши, той скочи от фотьойла и започна да крачи напред-назад.

— Това е откритие! Просто невероятно! Работим върху тоя проклет случай вече петнайсет години и мислех, че никога няма да успеем, а сега изведнъж всичко ни се поднесе като на тепсия.

Далас се хилеше доволен, протегнал дългите си крака.

— Ясно е, че тия типове търсят колекцията — каза Първис и се спря пред Далас. — Днес Кейл и малката Джилис се срещнаха с раджата. Тази вечер братчето вече говори за половин милион. Връзката е очевидна. Всичко се свежда до едно. Раджата е предложил на Кейл половин милион, в случай че той му намери и върне накитите, а Джилис се готви да го измами и да му вземе парите.

— По всичко изглежда, че това е идея на Джилис — съгласи се Далас. — Използват Кейл като параван. Но по кой начин Кейл ще намери накитите? Мислите ли, че той знае къде са?

— Не зная — рече, сядайки, Първис. — Може би има някаква идея за това, иначе не би се срещнал с раджата.

— Кой е този тип Бърд, за когото Джилис толкова държеше?

— Ако това е Върн Бърд, тогава е заподозреният номер едно в убийството на Джейн Брюс.

— Сигурен ли сте? — изненада се Далас. — Това ли е човекът, когото Олин търси?

Първис кимна.

— По думите на Олин той е много опасен тип. Срещнах Олин тази вечер, докато се прибирах вкъщи. Той ми се оплака, че си имал главоболия със същия този Бърд. Олин дебнел със своите момчета сградата, в която живеел Бърд, и го проследил. Набарал го в една дрогерия, но се оказало, че Бърд работи много бързо с револвера. Ченгето и момичето от дрогерията са убити, а убиецът избягал по покривите. Олин довел още хора. Един от тях успял да го рани. Но и ранен, Бърд им се изплъзнал. Блокирали целия квартал и претърсват всеки апартамент. Олин се кълне, че и пиле не може да прехвръкне през кордона. Тъй че ако имат малко късмет, може и да го заловят.

— А дали това е бил Бърд?

— Олин мисли така, но досега никой не го е разпознал. Полицаят, който го е ранил, казва, че това е Бърд, но не се кълне в думите си. На Олин никак не му е приятно, че в града се подвизава такъв нехранимайко, който стреля срещу полицаите, без много да му мисли. А освен това момичето в дрогерията е мъртво и сега няма кой да го идентифицира. Мисля, че Олин е съвсем прав: всеки ден човек не попада на такъв негодник.

— Правилно, но ако това наистина е Бърд, тогава планът на Джилис ще се провали, щом го заловят.

Първис не отговори нищо. Беше покрил с длани лицето си и размишляваше дълбоко. След доста дълга пауза свали ръцете си и каза:

— За този случай ще взема всички хора, с които разполагаме, Ед. Мисля, че засега не е необходимо да се грижим много за раджата. Хората, които са важни за нас, са Кейл, Ийв Джилис, Рико, Бърд и Адам Джилис. Ако някой може да ни отведе до накитите, това са само те. Джилис очевидно е най-важният в целия бизнес. Дръж го здраво, Ед. Не го изпускай от очи. Сприятели се с него и гледай да спечелиш доверието му. Ако можеш.

— Този младеж е лигав като змия — рече Далас. — И е първокласен подлец и негодник. Щях да повърна, докато разговаряше със сестра си.

— На кого да поверя Рико? — повтаряше си Първис, събрал замислено вежди. — Бърнс трябва да следи Кейл, Ейнсуърт ще наблюдава Бърд, ако, разбира се, полицията не го залови, а с Рико кой да се заеме?

— Има едно момиче в клуба, казва се Зоя Нортън — отвърна Далас. — Не знам по какви причини, но, изглежда, й допаднах. Мисля, че ще мога да я убедя да работи за нас. За нея ще е много по-лесно да следи Рико от всеки друг. Направо лукс е да имаме някого в самия клуб, който да работи за нас.

— Съвсем точно — кимна Първис. — Но как смяташ, да я убедиш?

— Ще изсипя в полите й всичкия си чар и портфейла, пълен с банкноти — ухили се Далас. — Ще ви коства три-четири стотачки!

— Това не говори добре за твоя чар — отбеляза кисело Първис. — Не бих й платил повече от една стотачка. Мислиш ли, че имам излишни пари?

— Няма да се съгласи за толкова — намръщи се Далас. — Ще трябва да се простите поне с триста. Не си мислете, че ви кандърдисвам да си хвърляте парите на вятъра. И без друго не бих могъл…

Първис се замисли. Знаеше, че ще получи много полезна информация за тези пари, а и сега не беше времето да се стиска, колкото и да не му харесваше това.

— Добре, поговори с нея — въздъхна накрая. — Опитай да я купиш колкото може по-евтино и в никакъв случай не давай от триста долара нагоре.

Далас обеща да не жали силите си.

— Дай сега да подредим нещата — продължи Първис. — Всеки от нас трябва да бъде много внимателен. На теб ти се пада най-опасната работа, Ед. И трябва да внимаваш, все едно че работиш с динамит. Не трябва да забележат, че ги следим. Нашата работа е да намерим накитите. Ние не работим за полицията. Искам да разбереш това правилно. Каквото и да научим, трябва да си го пазим за нас. Ако някой от вас открие Бърд, и дума да не става да се обажда на ченгетата. Бърд ще ни отведе до накитите, а той не може да направи това, ако е зад решетките.

— Но разберат ли ченгетата, ставаме съучастници. Тогава?…

— Чакай сега, ако всичко свърши добре, ще получим четиристотин хиляди. Един процент от тях ще поделя между вас. Прави по хилядарка на всеки. Това помага ли ти да забравиш за някакво съучастничество?

— Хилядарка не е много — едва повярва на ушите си Далас, после продължи хитро. — Тъй като имам най-опасната работа, защо да не получа две части, а останалите — по една?

Първис поклати глава.

— Не, няма да е честно спрямо другите момчета. Но слушай какво ще направя. Ще дам чек за пет хиляди долара на първия, които влезе в кабинета ми и каже, че знае къде са накитите.

— Така направете — съгласи се Далас. — И дайте самостоятелност на хората си.

* * *

Приближаващата се полицейска сирена сякаш прониза мозъка на Бърд.

Той с мъка отвори очи и се загледа в мрака. Беше му студено и се усещаше ужасно слаб. Отдясно го мъчеше жестока болка.

Обърна глава. Вляво имаше отворен прозорец. Виждаше се мрачното небе, в квадратчето трептяха звезди. Слабият отблясък от уличното осветление хвърляше петна по стените на сградата и очертаваше рамката на прозореца.

Долу някъде на улицата изскърцаха спирачки. Спря кола. Сирената затихваше бавно и жалостно като протяжен вой. Вратата на колата се отвори, чу се тропот на много крака по цялата улица.

Бърд изведнъж забеляза някаква жена, която стоеше край стената и предпазливо наблюдаваше през прозореца какво става долу.

Беше твърде тъмно, за да може да я огледа по-добре, но беше дребна жена с дълги до раменете коси. Стоеше неподвижна и напрегната с притиснати към тялото ръце.

В далечината се чу вой от още няколко сирени. Някаква кола потегли с рязък старт. Залая куче.

Бърд вдигна глава и посегна към кобура под мишницата си, но той не беше там. Чувстваше се много отпаднал, а главата му сякаш беше празна. Напрегна сили да се задържи седнал. Жената погледна към него.

— Не се движете — достигна до Бърд тихият й изплашен шепот. — Долу са, може би са около стотина.

Бърд успя да стъпи с единия крак на пода. Леглото, на което лежеше, заскърца под тежестта му. Повдигна се на лакът. Болката тръгна по цялото му тяло и ситни капчици пот избиха на челото му. Бореше се срещу слабостта си, но падна назад, побеснял от своята безпомощност.

Сети се за последния път, когато пак бе ранен от куршум, но онова беше нищо в сравнение със сега. Сега беше много зле. Сигурно е кървял като заклано прасе. Силният му организъм се беше предал. Не би имал сили да откъсне дори крилата на муха.

Дочу неприятния звук на скърцащи гуми. Още няколко автомобила спряха долу на улицата.

— Какво става? — попита той. Гласът му беше толкова слаб, че сам не можеше да го познае. Сякаш някой друг говореше.

— Претърсват сградите — отвърна тя, без да се мръдне от прозореца. — Разделят се на групи по пет души и всяка група влиза в една от сградите.

Бърд изръмжа.

— Къде ми е колтът? Къде сте го оставили?

— На леглото до вас — отвърна тя. Продължаваше да стои до прозореца, вперила поглед в онова, което ставаше на улицата.

Бърд трескаво затършува по измачканата покривка на леглото и пръстите му стигнаха дръжката на колта. Успя да го вдигне, но се задъха от направеното усилие.

— По-добре изчезвайте оттук — проговори той. — Махайте се, идете и им кажете къде съм. Все едно, няма да ме пипнат жив.

— Може и да не дойдат тук — отвърна жената. — А дори и да дойдат, мога да кажа, че не съм ви виждала. Те няма да влязат насила, нали?

За миг той си помисли, че не чува добре.

— Разбира се, че ще влязат насила. Кой ще ви повярва? Пък и сигурно съм оставил кървави следи в коридора. Веднага ще ги забележат.

— Измила съм следите — рече просто тя. — Не ми отне много време.

Отново си помисли, че всичко това е сън.

— Вие сте ги измили? — в гласа му имаше и съмнение, и изненада. — Защо? Какво сте намислили? Нима не знаете, че се забърквате в големи неприятности?

— Да, зная — отговори тя. — Но ми дожаля за вас.

Той захапа устната си силно, до кръв. Никой досега не беше му говорил така. Дожаляло й за него. Не, това не му харесваше. Нито пък имаше нужда от нейното проклето съжаление.

— Хайде, махайте се навън! — кресна злобно той. — Тук след малко ще се стреля!

Тя отново се обърна към прозореца.

— Може и да не дойдат.

Бърд внимателно опипа мястото, където беше ранен. Искаше да знае дали още кърви. Пръстите му докоснаха дебел тампон, превързан с бинт върху раната. Беше му ясно, че за да направи това, тя е трябвало да свали сакото и ризата му. Беше толкова изненадан, че отново докосна с недоверие превръзката.

— Вие ли ме превързахте?

— Да. Най-добре ще е да не говорите. Може някой да ви чуе. Стените са много тънки.

— Много ли е гадна раната? — попита вече шепнешком. — Или на мен така ми се струва?

— Доста. Но кървенето спря. Не се движете много. Може отново да прокърви.

— Какво правят сега? — попита той след дълга пауза.

— Мотаят се наоколо — отговори жената. — Един от тях гледа нагоре, като че ли чака нещо. Имат и автомати.

Бърд се озъби в мрака. Сети се за Чък Фулър, когото ченгетата бяха заобиколили в една къща. Тогава и Бърд беше в тълпата, която само наблюдаваше какво става. Гледаше как ченгетата стреляха по къщата със своите томпсъни. Дъждът от олово бе изпотрошил стъклата, поломил прозорците и дори изкъртил мазилката на къщата. Беше истински ад. Ченгетата хвърляха бомби със сълзлив газ и стреляха като побъркани. После се оказа, че Чък е бил мъртъв много преди последното нападение на полицията.

— По-добре се махнете оттук — той говореше вече по-меко. — Знам какво ще последва. Ще направят тази стая на решето.

— Нямам къде да отида — започна тя, после застина.

— Какво има? — попита, макар да знаеше какво става.

— Мисля, че идват — едва отрони тя.

Той отново се опита да стане и успя да се подпре на лакът. Този път му се удаде да свали крака си от леглото.

— Помогнете ми да се вдигна — простена Бърд. — На леглото наистина нямам никакви шансове.

— Трябва да си останете там — обърна се тя към него. — Трябва! Иначе раната пак ще започне да кърви.

— Помогнете ми! — озъби се той. — По дяволите! Искате да ви застрелям ли?

Тя се приближи до него.

— Ще ви чуят — напомни му отново. — Говорете по-тихо.

Хвана се за рамото на жената. Под пръстите си усети колко е мършава. Беше само кожа и кости. Изправи се и когато се облегна на нея, почувства как тя се огъва под тежестта на тялото му. Та тя беше дребна като дете, главата й беше точно под мишницата му.

— Подпрете ме на стената, ей там, зад вратата — шепнеше той. — А след това бягайте навън.

Силните удари по входната врата сякаш разтърсиха сградата. Някой крещеше с цяло гърло.

— Отворете!

Бърд усети потта по лицето си. Пет минути, не повече. Беше на крака. Ще ги чака.

Тя му помогна да мине през стаята. Огромният колт висеше в ръката му. Беше твърде тежък, за да го вдигне. Опря се на стената. Всяко вдишване му причиняваше ужасна болка.

— Навън! — рече и леко я блъсна. — Кажете им, че съм тук. Хайде, излизайте!

Тя отиде до вратата, отключи, сетне я отвори. Широк сноп светлина плисна в коридорчето и той за пръв път я видя ясно.

Имаше продълговато лице, големи тъмни очи и твърди устни. Изглеждаше добре, без да е хубава. Беше млада жена на около двайсет и три-четири години, чието лице издаваше тежък живот, беднотия и грижи.

Раздърпаната домашна рокля висеше на мършавата, но добре сложена фигура, а краката й бяха обути в стари износени чехли.

Гледаше я как излиза в коридора през оставената широко отворена врата. От мястото, на което стоеше, той виждаше всичко, без да бъде видян.

Гласовете прииждаха от по-долните етажи. Сетне прииждането секна след истеричния писък на жена. Чу се блъскане по вратите и някой извика:

— Добре! Разбивайте! Хей, вие! Върнете се по стаите и останете там. Не създавайте безредици… Виждали ли сте млад мъж с тъмни дрехи? Тежко ранен и опасен… Хайде, отваряйте!… Не разбирате ли, този непознат е убиец.

На Бърд дяволски му се искаше отново да е в леглото. Болките от раната страшно го мъчеха, а краката му се огъваха. Събра всички сили и се притисна здраво до стената. Бледото му лице се изкриви в болезнена гримаса. Гледаше как жената се навежда през парапета на стълбището.

— Тони! Тони! — викаше тя надолу. — Какво става?

Бърд се вкамени. Какво прави тя, по дяволите! Защо не слезе долу? Полицията не ще я опази, ако се стигне до престрелка.

— Някакъв убиец е избягал — дочу се отдолу мъжки глас. — Ченгетата мислят, че може да се е скрил в тази сграда. Да не си го скрила под леглото си, Анита? — засмя се мъжът доволен, сякаш беше измислил най-добрата шега в живота си.

— Можеш да се обзаложиш — засмя се и жената. — Точно при мен е! Искаш ли да дойдеш да го видиш, Тони?

— Разбира се, но ще дойда да видя теб, момиче.

— Заедно с ченгетата?

— Ченгетата няма да ме спрат — отвърна й мъжът. — Нито дори автоматите им.

— Ти го казваш — подхвана пак жената и изпука нервно пръсти. — Само си приказваш, Тони.

— Този път няма да има само приказки, идвам.

— По дяволите, недей! Ще те откарат с полицейската кола.

Бърд дочу бързи и тежки стъпки по стълбището. Видя едър дебел младеж, небръснат и с оредяла коса. Беше облечен с фланелка и черни панталони, а едрото му лице блестеше от пот.

Смеейки се, той посегна към младата жена, но тя му се изплъзна. Сборичкаха се на площадката. Тя беше много бърза, но нямаше място за маневриране и накрая той я притисна в един ъгъл.

— Не, Тони! Само се пошегувах — тя се опитваше да го отблъсне. Той държеше ръцете й с глупаво изражение. — Не сега, Тони! Спри! Друг път. Ето ги, идват нагоре.

— Вечно това „друг път“ — говореше той и се хилеше. — Да вървят по дяволите! — прихвана я през кръста и я вдигна от земята.

— Пусни ме, Тони! — говореше му тихо.

Бореше се да се освободи, но не толкова силно, че той да не може да се справи с нея.

— Нито едно ченге с автомат няма да може да ме спре този път — рече сподавено и промяната в гласа му накара Бърд да застине.

— Не! Стига! Спри се, глупчо!

Мъжът пресече с нея площадката и я отнесе в мрачната стая. С крак затръшна вратата след себе си.

Бърд, невидим в мрака, повдигна револвера. Стоеше неподвижен, затаил дъх, нервите му бяха изпънати като струни.

— Дявол! — чу се запъхтяният глас на жената.

— Никакъв тип с автомат не може вече да ме спре — сподавено говореше мъжът. — Този път си го търсеше, кукло… и ще си го получиш.

Бърд вече искаше да се намеси, но замръзна на мястото си, бърз тропот идваше по стъпалата. Миг по-късно дочу нечий глас:

— Отворете!

Вратата с трясък се отвори широко и покри Бърд. Бяло петно от джобно фенерче освети стаята. Мъжът обърна глава побеснял и замига злобно в светлината.

— Не може ли човек в личния си живот да има спокойствие? — озъби се той. — Махайте се навън!

Двамата полицаи, единият с „Томпсън“ в ръката, а другият с огромен револвер, се стъписаха изненадани на входа.

— Я го виж това пиленце как се е развикало — ухили се единият нагло.

— Махайте се! — крещеше Тони побеснял. — Оставете ни на мира!

Двамата се обърнаха, смеейки се, и тежките им стъпки заглъхнаха по стъпалата.

— Видя ли? — говореше Тони. — Две въоръжени ченгета, и пак не могат да ме спрат.

— Пусни ме! — задъхана рече жената. — Излизай!

— Как така? — отвърна заядливо той. — Ще си ида по-късно.

Бърд стоеше неподвижно. Пот се стичаше по лицето му, докато слушаше отново започналата борба. Дочу как жената дълбоко пое въздух и простена. Той стисна здраво дръжката на колта и се опита да направи крачка, но в този миг краката му се подкосиха и се свлече по стената. Докато се мъчеше да се изправи, се чу болезненият вик на Тони.

— Проклета глупачка! Ще ме ослепиш!

— Махай се! — просъска жената тихо. — Остави ме на мира.

— Ще ми платиш за това! — закани се Тони злобно, опипвайки издраното си лице. После излезе и затръшна вратата след себе си.

— Добре ли сте? — прошепна Бърд, когато Тони излезе.

— Добре съм — отвърна жената.

Бърд се довлече до леглото и с върховно усилие се просна на него, дишайки като помпа.

— Не трябваше да рискувате толкова заради мен.

Жената не отвърна нищо, търсеше пипнешком нещо в мрака. След известно време светна лампата.

Облече износено старо палто и го загледа сериозно. Стояха така известно време.

— Ще прегледам раната ви — рече накрая тя и пристъпи към леглото. — Боли ли?

— Малко — отвърна той, без да отделя погледа си от нея. — Не вярвам да кърви.

Тя се наведе над него и двамата заедно огледаха превръзката. Никъде нямаше следи от кръв.

— Не, засега всичко е наред — каза тя.

Той я хвана за ръката, тя остана неподвижна, загледана в него.

— Знаете ли какво вършите? — попита я той. — За това могат да ви вкарат в пандиза.

— Не обичам ченгетата — отвърна тя и устата й застина в твърд израз на упорство. После спокойно свали ръката му от своята. — Сега вече няма да ви хванат.

— Ако не бяхте вие, досега да съм мъртъв — заяви Бърд. — Как се казвате?

— Анита Джексън — отвърна тя. — По-добре ще е, ако поспите малко.

— Аз съм Върн Бърд — каза той, без да обръща внимание на забележката й. — Тия гадняри си мислят, че съм убил един от техните.

Тя го изгледа, без да каже нещо.

— По-добре ще е да поспите — повтори след дълга пауза.

— Вие сте приятна — рече й Бърд и затвори очи. — Какво са ви направили ченгетата, че толкова ги мразите?

— Това не е ваша работа — кратко го сряза тя.

— Имате право. Дайте ми един час време и след това ще се махна. — Докосна раненото място и изръмжа през зъби. — Твърде съм ви задължен.

— Можете да останете тук, докато се почувствате по-добре — каза тя и се настани в единствения фотьойл. — И без друго няма да стигнете далеч с тази рана.

— А вие? — той отвори очи и се загледа в нея. — Много рискувате. Ако оня дебелак се върне?

Тя заклати глава.

— Не, няма. Аз го познавам. Той никога повече няма да дойде. И без това по цял ден ме няма, само нощем се прибирам. Хич не ми пука.

— Трябва да си легнете в леглото — рече Бърд, изненадан, че повече мисли за нея, отколкото за себе си. — Аз ще легна на пода.

— О, престанете! — скастри го тя. — Заспивайте! — тя притегли една табуретка, на която качи краката си. — На мен така ми е съвсем добре — рече, а след това угаси светлината.

Бърд лежеше в мрака, вперил очи в нощното небе през отворения прозорец. Долу на улицата ченгетата още го търсеха.

Гласовете, топуркането и блъскането на врати заглъхваха.

Усети приятна възбуда, като си помисли за жената. Тя го бе спасила! Но защо? Това беше като в приказките. Благодарността беше съвсем ново чувство за него. Досега никой не беше направил нещо за него. Опита се да прогони от съзнанието си това ново чувство, но не успя. Знаеше, че рано или късно трябва да й се отблагодари. Напипа в джоба си онези пет стотачки, които му беше дал Рико. Винаги би могъл да й остави пари, мислеше си той. Съдейки по всичко, биха й дошли добре. Да, така ще направи. Но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че с парите няма да може да й се реваншира.

Равномерното й спокойно дишане му подсказа, че тя е заспала.