Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (23)

I

Ленивата и блатиста Ред Ривър влачеше водите си през гъстите тръстикови храсти и треволяци. Огромните оголени корени на дърветата, които стърчаха от мътните води, придаваха нереалност и приказна тайнственост на малката, изпълнена с непознати шумове горичка. Тежка тропическа омара тегнеше над реката. Единственият познат шум, който достигаше до ушите на Рико, беше далечният монотонен тътен на някакъв дизелов двигател.

С голяма носна кърпа Рико избърса потта, която се стичаше в очите му. Седеше на носа на малка плоскодънна лодка, която му се струваше страшно нестабилна. Не смееше да помръдне, за да не я прекатури. Бърд гребеше срещу течението, като се придържаше близо до брега. Зареденият томпсън лежеше в краката му. Докато се придвижваха бавно по реката, очите му шареха непрекъснато по двата бряга и той внимателно следеше всяко движение.

— Чуваш ли този тътен? — попита той внезапно. — Това е багер или поне на него прилича по звука. Там е Хейтър.

Рико изгърби рамене. Комарите го налитаха и бръмчаха над главата му. Страхуваше се да ги отпъди с ръка, за да не прекатури лодката.

— Какво гадно място — мърмореше той и с отвращение гледаше високите тръстики по двата бряга. — Как смяташ, че ще преминем през това чудо? И как мислиш да измъкнем онзи тип?

— Почакай първо да го пипнем, а после ще видим — успокои го Бърд. — И говори по-тихо! Водната повърхност пренася звука надалеч.

Рико изведнъж простена уплашено и замлъкна.

Видя дълго и дебело като стъбло на дърво тъмнозелено тяло, което плуваше по водата към тях. Бърд бързо изви лодката по-далеч от него и енергично загреба.

— Само не го събуждай — каза тихо Бърд. — Това е алигатор.

Рико зина насреща му от изненада. Хвана се трескаво за бордовете на лодката и впери широко отворените си от страх очи в тъмнозеления силует, който изоставаше назад.

— Алигатор? — проговори с треперещи устни. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Реката гъмжи от тия хубавци — отвърна нехайно Бърд. — Няма да те закачат, ако не ги дразниш. Виж, крокодилите са нещо друго, от тях трябва да се пазиш. Захапват те веднага, щом те видят.

— Тук има ли някой от тях? — преглътна с усилие Рико.

— Не вярвам — отвърна Бърд. — Надолу, по̀ на юг, може и да има, но тук, мисля, няма.

Някаква птица се издигна от тръстиките и размахвайки огромните си криле, се стрелна над главата на Рико. Той се отдръпна стреснато и лодката се залюля застрашително. Бърд започна тихо да ругае.

— Дяволите да те вземат! Не можеш ли да седиш мирно? Или искаш да се преобърнем?

Рико мълчеше изплашен.

След около стотина ярда Бърд обърна лодката към брега.

— Пристигнахме — каза той. — Внимавай като слизаш. Земята е като туткал.

Дъното на лодката застърга в брега, а носът се заби в меката тинеста почва.

— Хвани тая черупка и я дръж да не се люлее! — нареди Бърд.

Рико нескопосно се измъкна от лодката. Краката му потънаха до глезените в меката почва. Залитайки отчаяно, той едва крепеше лодката, докато Бърд измъкваше екипировката им на сухо.

— Повечето земя край брега е такава — мърмореше той, докато теглеше лодката между високите тръстики. След това нарами томпсъна и куфара. — Внимавай да не си изгубиш обувките, по-лошо е от лепило.

Продължиха да си пробиват път сред храстите и треволяците, измъквайки тежко крака от лепкавата, воняща на гнило почва. Рико вървеше след Бърд и правеше всичко, което бе по силите му, но още след първите няколко метра потъна целият в пот и дрехите залепнаха на гърба му.

Бърд продължи, докато стъпи на здрава почва, а след това спря да изчака Рико.

— Тук вече е добре. Само край реката е толкова лепкаво. Побързай да се скрием някъде, докато не са ни изяли живи.

Рико едва се мъкнеше, преплитайки крака по тясна пътечка, оградена от двете страни с гъсти храстовидни ябълкови дръвчета, чиито плодове едва ли бяха по-големи от яйце. Сега вече ритмичният тътен от багера се чуваше по-ясно. Струваше му се, че са съвсем близо.

След кратък преход през гъсти бодливи храсти спряха пред малка дървена колиба, до която някога се е стигало по пътечката, но сега беше съвсем скрита от израсналите наоколо трънаци.

— Ето това е! — рече Бърд и бутна вратата. — Не е много широко, но и така е добре. Намерих я, когато идвах първия път да проуча терена. Пооправих я съвсем прилично. Има мрежа против комари, храна и всичко останало, което ще ни трябва за няколко дни. Влез и я огледай.

Рико влезе в колибата и огледа единственото неголямо, но подредено помещение.

— Никой ли не идва тук? — попита със съмнение той.

— Не — поклати глава Бърд. — Някога са я използвали надзирателите от багера. После са се преместили надолу по реката и са я изоставили. Сега имат друга колиба. Ноди ми обеща, че ще се грижи за нещата, които оставих тук — той се приближи до единия ъгъл, където бяха струпани накуп консерви, два дървени сандъка, одеяла и мрежа против комари. — Изглежда, че всичко е тук.

— Ноди? — повтори Рико. — Кой е той?

Бърд измъкна едното одеяло от купчината, простря го на пода и седна.

— Един тип, който ще ни помогне — отвърна той, гледайки Рико с бледите си безизразни очи. — Не можем да направим нищо без помощ отвътре.

Рико простря другото одеяло и също се намести. Главата го болеше от горещината, а краката му сякаш се бяха сраснали с обувките. Той ги свали с въздишка на облекчение и се облегна назад на една греда, бършейки потта от лицето си.

— Ноди — повтори той, гледайки упорито Бърд в очите. — Кой е той? Можем ли да му вярваме?

— Трябва да му се доверим — рязко отвърна Бърд. — Без него работата ни не струва пет пари. Той е един от онези, които работят на багера. Цялата група се състои от трима експерти, които ръководят изкопните работи, и други петима мъже, които работят на багера. Ноди е един от тях. Има още около петдесет затворници: те карат камиони, булдозери и вършат другата мръсна работа. Пазачите са петима. Въоръжени са с автоматични пушки, имат и глутница дресирани кучета. — Той изпъна тяло и се прозя, а след това продължи: — Срещнах Ноди в „Астория“. Ходи там всяка седмица на покупки. Заговорих го и той обеща да помогне да измъкнем Хейтър.

— Колко ще му платиш? — попита Рико.

— Пет бона — отвърна Бърд. — Половината тази вечер, когато дойде да разработим плана, а другата половина — щом ни доведе Хейтър.

— Пет хилядарки?! — зяпна насреща му Рико.

— Какво ти става, бе? — грубо го сряза Бърд. — Как си представяш, че ще измъкнем Хейтър без помощ отвътре? — после се ухили презрително. — Може и да не успее да го отмъкне, може и да се провали… Аз ти казах, че това не е пикник.

После стана и се зае да приготви обяда. Рико седеше и замислен го наблюдаваше. Беше изненадан от вещината на Бърд, който много бързо приготви яденето на малкия примус. След като ядоха и поляха обяда с уиски, Рико се поотпусна малко.

Седяха край колибата и пушеха, докато денят си отиваше и светлината му постепенно преливаше в сумрак. Тогава Бърд стана и запали петромаксов фенер, който окачи пред прозореца. Наместиха се колкото може по-удобно и зачакаха Ноди.

Той се появи едва когато настъпи пълен мрак. Видяха светлината на джобното му фенерче много преди самият той да се покаже. Бутна вратата и влезе, висок и мършав, с мръсножълтеникаво, сякаш глинесто лице и четинеста брада. Беше облечен в лекьосани памучни панталони и фланелка. Ниско под кръста носеше колан с кобур, от който се показваше дръжката на „Смит & Уесън“ калибър 45. Износената му панамена шапка беше бутната към тила.

На Рико не му допадна от пръв поглед.

Бърд махна с ръка към Рико и каза:

— Това е Ралф Рико. Той работи с мен.

С остър инквизиторски поглед Ноди изгледа Рико, а след това седна при тях на одеялото. Запали си цигара и никой не проговори, докато Бърд не наля в три чаши уиски.

— Всичко наред ли е с Хейтър? — наруши мълчанието Бърд.

— Да, тоя тип е шашав, но е безопасен — равнодушно заяви Ноди. — Винаги е сам. Не вярвам някога да си е отварял устата за разговор с когото и да било. Останалите го мразят. Мисля, че той страда точно от това, което наричат затворническа лудост: твърде дълго вече е вътре. Нещо го измъчва. Главата му не е съвсем в ред. Може и да си имате неприятности с него — спря и отпи голяма глътка от чашата си, а после продължи:

— Не сте ми казали защо искате да го измъкнете — погледна към Бърд и добави — или това не е моя работа?

— Точно така — каза Бърд и се прозя. — Пет хилядарки ще задоволят ли любопитството ти?

— Сигурно — ухили се Ноди. — Планирам да си купя една птицеферма. Писна ми бачкането в тия мочурища. Пет бона ще ми свършат добра работа. Кога започваме?

— Утре на обяд — отвърна Бърд. — Да разгледаме още веднъж плана. Всеки от нас си има задача: аз държа под око стражата, Рико отговаря за диверсията, а ти грабваш Хейтър и го водиш при нас. Ясно ли е?

— Да! Добър план скроихме…

— Каква диверсия? — попита Рико изплашено.

— Димни бомби — отговори Бърд. — Ти ще трябва само да хвърлиш бомбите върху големия багер. Щом се образува димна завеса, се връщаш тук. Ноди ни довежда Хейтър и се връща на багера, а ти и аз го грабваме, сядаме в лодката и бързо изчезваме оттук. Това е целият план.

Рико веднага откри множество неясни моменти в него. Как можеше да е сигурен, че Ноди и Бърд ще се върнат в колибата. Ами ако бяха решили да го измамят?

— А докъде мислиш, че ще успеем да стигнем, ако ни подгонят? — обърна се той към Бърд.

— Не смятам, че ще тръгнат след нас — отговори веднага Бърд. — Затова се връщаме тук. Ако ти си свършиш добре работата, ще се вдигне такава гъста димна завеса, че ще покрие всичко наоколо. Вярвам, че при тази обстановка всички затворници ще се опитат да избягат. На това и разчитам. Има само три пътя през тресавището, ако нямаш лодка. Затворниците ще се втурнат към тях на малки групи. Охраната и кучетата ще хукнат да ги преследват по суша, по тези пътеки, а не по реката. Затова ние ще се върнем тук, докато пазачите се отдалечат, после се вмъкваме в лодката и изчезваме.

Това обаче не успокои Рико:

— Но ако Хейтър се съпротивлява, може да обърне лодката.

Бърд го погледна с безизразните си ледени очи.

— Той няма да има никакъв шанс да се съпротивлява. Аз ще го умиря.

— Няма да ти е трудно да го умириш — кимна Ноди. — Той няма сили дори колкото мишка. След като го пипна, къде ще те намеря?

— На около трийсет метра от мястото, където работите, има голям дъб. Аз ще се кача на него, за да наблюдавам по-добре охраната. Щом се вдигне димната завеса, ще сляза и ще те чакам под дървото. Ще докараме Хейтър по пътечката през храстите дотук и ще ти дам останалата част от парите. После Рико и аз поемаме Хейтър, а ти се връщаш по същия път назад. Ако някой от охраната те срещне, преследвал си един от затворниците, но ти е избягал. Задържаш пазачите колкото можеш, докато ние се измъкнем. Ясно ли е?

— Съвсем — отвърна Ноди. — Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Да — потвърди Бърд. — Дръж под око Хейтър и гледай да е някъде край теб, когато започне всичко.

— Той работи в моята група. Аз няма да се помръдна, докато не се образува димна завеса. Едва тогава ще скоча върху него, все едно съм помислил, че се опитва да избяга. Щом димът се сгъсти, ще ти го доведа, пък ти се оправяй с него.

— Добре, всичко е ясно — каза Бърд. После се обърна към Рико:

— Рико, изплати му двайсет и пет стотачки — погледна Ноди и добави:

— Остатъка ще получиш утре.

Рико с неохота се приближи до куфара. Отвори го и преброи парите. Протегна ръка и ги подаде на Ноди, а той ги пое с грейнали очи, дишайки тежко от едва сдържана възбуда.

— Може би е добре да те предупредя: не се опитвай да ни правиш номера — каза му Бърд с мазен глас, докато Рико подаваше парите. — Свърши си работата както трябва, иначе…

Ноди трепна от тази закана, изречена с мек и спокоен глас, но бързо се съвзе и се засмя пресилено.

— Разбира се, няма проблеми. Можете да ми вярвате. Ще го имате вашия човек утре на обяд.

Като си отиде, Рико с негодувание отбеляза:

— Не му вярвам на тоя тип.

Бърд се приготви за сън. Метна си едно одеяло и като погледна Рико, каза:

— Кой ти казва, че аз му вярвам? — и загаси лампата.