Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (15)

I

Бърд отвори вратата на задния вход на клуба „Фру-Фру“. Огледа се и мак тогава влезе в слабо осветения коридор. Стъпвайки тихо, той се запъти към канцеларията на Рико. Почти беше стигнал до вратата, когато по-скоро усети, отколкото видя някакво движение пред себе си и вдигна поглед.

Зоя Нортън се шмугна в стаята си, но не достатъчно бързо и Бърд я видя. Спря за миг, гледайки замислено в незатворената врата, а после тихо пристъпи и я отвори широко.

Зоя седеше пред огледалото на тоалетната си масичка и се гримираше. Изглеждаше разтревожена и щом съгледа Бърд в рамката на вратата, трепна.

— Какво искате? — попита тя, като се обърна. — Кой ви е казал, че можете да влизате, без да чукате?

Бърд се подпря на вратата.

— Здрасти, кукло — каза и той. — Видях, че надзърташ. Мога ли да направя нещо за теб?

Зоя усети страх от ледените му очи, почувства се като маймунка, хипнотизирана от убийствения поглед на змия.

— Не знам за какво говорите — отвърна най-накрая тя, преглъщайки смутено. — Притрябвало ми е да ви гледам. И най-добре се измитайте оттук, моля. В тая дупка и без това няма много въздух, не виждам защо трябва да го разделям с вас.

Изучаваше я внимателно. Погледът му се плъзна по тоалетната масичка и телефона, а после отново се върна към нея.

— Внимавай, хубавице! Предупреждавам само веднъж.

Хвърли й още един поглед, от който я побиха тръпки, и излезе, затваряйки вратата след себе си. Продължи замислен до канцеларията на Рико и влезе.

Рико вдигна поглед от писалището и отмести стола си.

— Влез и затвори вратата. Имам новини за теб.

Бърд превъртя ключа в бравата, приближи се и седна.

— Не говори толкова високо — каза тихо той. — Някой може да подслушва.

— Какво говориш? — уплаши се Рико. — Кой може да подслушва?

— Забрави това засега, само говори по-тихо. И така, какви са новините?

Рико повдигна рамене.

— Тук няма от какво да се тревожиш. Няма кой да ни подслушва.

— Какви са новините? — повтори Бърд.

— Видях се с Кейл. Казах му, че си огледал терена и смяташ, че планът може да се изпълни. Можем да се хващаме за работа. Той оставя всичко на нас. Имам и пет хилядарки, които ще си поделим. Всичко наред ли е?

Бърд запали цигара и се огледа из стаята.

— Какво те кара да мислиш, че има място и за теб в цялата работа? — запита Бърд нехайно. — И кой ще работи, ти или аз?

— И двамата сме в тоя бизнес — засмя се пресилено Рико. — Но ако мислиш така, готов съм да взема две, а за теб ще останат три хилядарки.

— Разбра ли за кого става въпрос? — продължи Бърд.

— Естествено — Рико отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади голям плик.

— Не заключваш ли това чекмедже? — остро попита Бърд.

Рико зяпна учуден.

— Мястото е сигурно — повдигна рамене. — Никой не влиза в канцеларията в мое отсъствие. Какво те тревожи?

— Добре де, карай нататък — Бърд тръсна пепелта си на пода. — Кой е човекът?

— Пол Хейтър. Ето негови снимки — Рико подаде през писалището полицейските фотографии. — Няма да е трудно да се открие — добави той.

Бърд любопитно заразглежда снимките. Рико имаше право. Лесно беше да се идентифицира Хейтър. Беше дребен, мършав и плешив. Имаше широки, гъсти вежди над дълбоко хлътнали черни очи и белег, който започваше от дясното око и свършваше до устата. Напомняше му за един мръсен фанатик, затворнически капитан, когото бе срещнал при последното посещение при брат си.

— Изглежда като да му хлопа дъската — каза Бърд и подхвърли обратно снимките. — Кога тръгваме?

— Когато поискаме — живо отвърна Рико. — Колкото по-рано, толкова по-добре.

— А пари?

— Има ги достатъчно там, откъдето идват и тези — и Рико тупна с ръка по дебелия плик.

— Откъде знаеш?

— Какво ти става? — засмя се Рико. — Кейл не е кой да е. Той плува в пари. Аз вече съм говорил с него…

— Откъде знаеш, че плува в пари? — прекъсна го Бърд.

— Откъде знам? — Рико повтори въпроса изненадан. — Какво искаш да кажеш?

— Ти вярваш ли, че Кейл е в основата на цялата тая работа?

— Да, разбира се.

— А защо ще се захваща с нея, ако плува в пари?

Рико се размърда неспокоен.

— Звучи така, сякаш си научил нещо? — попита той.

— Научих, и то много неща. В момента, в който видях Кейл, усетих, че нещо при него не е наред. Потънал е в дългове. Дори къщата си на булевард „Рузвелт“ не е изплатил. Дължи пари наляво и надясно. Едва ли ще издържи и шест месеца и ще се сгромоляса.

— Сигурен ли си? — Рико застина от изненада.

Бърд махна нетърпеливо с ръка.

— Ако не беше така заслепен от фасадата му, би могъл да го научиш толкова лесно, колкото и аз.

Рико започна да се поти.

— А откъде са тогава тия пет хилядарки? — попита той и почука с пръст по плика. — Не може да е чак толкова пропаднал.

— Нали ти казах вече, че не той е главният.

Рико се замисли за миг, а после сви рамене:

— Какво ти пука? Работата е в ръцете ни.

— Искам да знам за кого работя — отбеляза Бърд. — Знаеш ли защо Кейл иска да измъкне Хейтър от пандиза?

— Питах Кейл, но не пожела да ми каже. Не виждам защо трябва да се интересуваме — разтвори ръце Рико.

— Ти си бил по-голям глупак, отколкото изглеждаш — каза Бърд презрително. — Нима не знаеш кой е Хейтър?

Рико неловко се размърда на стола.

— Накъде биеш? Хейтър беше един от големите преди двайсет години. Беше специалист по бижута. Мисля, че се сещам за един голям негов удар, някакъв препродавач го беше изпял.

— Преди повече от петнайсет години направил удар за четири милиона и покрил плячката. Никой още не я е намерил — тихо заяви Бърд.

— Четири милиона?! — преглътна тежко Рико. — И никой не ги е намерил?

— Точно така. Схващаш ли сега с тъпата си тиква?

— Мислиш, че Кейл иска да се докопа до бижутата ли?

— Кейл и някой друг. Така поне изглежда. Иначе защо ще искат да отвлекат Хейтър? Той има да излежава още две години. Ако сега избяга, ще трябва да се крие като беглец до края на живота си.

— Четири милиона долара! — Рико скочи от стола и започна възбудено да ходи из стаята. — Ама че плячка, дявол да го вземе!

— Това е първото разумно нещо, което си казал тази вечер — кисело отбеляза Бърд. — А на мен ми плащат десет хиляди. Не е ли смешно?

Рико избърса потта от челото си. След това отиде до барчето и наля уиски в две чаши.

— Най-добре ще е да говориш с Кейл — рече, донасяйки чашите. — Трябва да вдигне цената.

— Дръж си устата затворена — засече го грубо Бърд. — Сега аз командвам. Изиграем ли точно картите, ще приберем цялата плячка.

Рико пребледня и се хвана за края на стола. Така трепереше, че кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение.

— Ти луд ли си? Какво ще правим с тази плячка? Не можем да я продадем. Четири милиона! Няма на света човек, който да я превърне в пари.

Бърд свали шапка и прекара пръсти през гъстите си светли коси.

— Не знам защо, по дяволите, изобщо си губя времето с теб — проговори раздразнен. — Имаш ли изобщо мозък в тая тиква? Да не мислиш, че съм пълен идиот и ще искам ти да преобърнеш плячката? Най-важното е да изчакаме Кейл да се издаде. Трябва да има човек, на когото да предаде накитите. Иначе не би ни дал толкова пари за освобождаването на Хейтър. Ние излизаме на сцената, когато Кейл получи наградата. Едва тогава ще му я отнемем. Ако той знае как да я свърши, тази работа струва поне половин милион, че дори и повече. А това е доста по-добре, отколкото мизерните десет хиляди. Сега разбираш ли?

Рико облиза пресъхналите си устни и внимателно отбеляза:

— Звучи много примамливо. Но как ще разберем кога ще получи парите?

— Виж, това е нещото, което ти можеш да разбереш. След като му предадем Хейтър, трябва ден и нощ да го наблюдаваме. Освен това трябва да научим кой е главният, кой е шефът. Има и още нещо. Преди да замина, бях проследен от някакъв детектив. Трябва да разберем кой го е наел и защо?

— Какво? Копой? — подскочи Рико на стола си. — По дяволите, нищо такова не знам.

Бърд го изгледа саркастично.

— Я недей се пени толкова. Онази нощ, когато тръгвах за Ред Ривър, хванах някакъв дебелак, който ме следеше. Размекнах му малко главата, докато блееше. Оказа се тукашен. Работи за Международната детективска агенция. Някой, който не иска да плаща на частно ченге, си служи с хората от тази международна агенция. Може да няма никаква връзка със случая Хейтър, но интуицията ми казва, че има. Чувствам го. Трябва да разберем защо ме следят, и то веднага.

Рико отпи голяма глътка. Нервите му трептяха от напрежение.

— Може да е Кейл — отвърна с надежда в гласа.

— Не зная. Но няма да оставя така тая работа. Ще науча. Откога работи при теб тая червенокосата?

— За Зоя ли питаш? — възбудено попита Рико. — Че каква връзка може да има тя с всичко това?

— Не знам, но всеки път, когато идвам, тя дебне отнякъде. Може би шпионира.

— Зоя да шпионира?… Не ме карай да се смея — отвърна Рико. — Познавам я от четири години. Дойде в клуба още първия ден, когато го отворих. Познавам я доста по-отрано, когато играеше в някакво шоу. Тя е наред. Може би се интересува от теб. Има слабост към мъже като теб, така ми каза веднъж.

Бърд посочи с пръст плика на писалището и каза:

— Заключи това в сейфа. Все пак имам усещането, че тя е замесена по някакъв начин в тази история. Няма да е трудно да го разбера. А сега слушай какво трябва да направиш…

* * *

Когато Бърд затвори вратата, Зоя въздъхна с облекчение. Седя дълго, загледана в отражението си в огледалото. Забеляза колко е пребледняла дори под грима и се усмихна несигурно.

— Този тип ме прониза до костите от страх — говореше тя на отражението си. — Пфу!… Такъв може да изплаши кого ли не. Зоя, малкото ми гълъбче, в бъдеще трябва да си много по-внимателна. Послушай ме и се обади на Ед. Той ще знае вече какво трябва да се прави.

Стана и отиде до вратата, отвори я и погледна в пустия коридор. Нямаше никого. Затвори вратата и набра телефонния номер на Ед Далас. Даваше свободно. Остави слушалката. Чувстваше се самотна. Опита се да размишлява спокойно. Беше малко след десет часа. Може би Ед ще дойде, може би дори в момента е на път за клуба. Сега вече идваше всяка вечер.

Седна пред огледалото, за да довърши гримирането, и докато си слагаше червило, се чудеше какво търси Бърд при Рико. Беше обещала на Ед да научи всичко, каквото може за Рико и посещенията на Бърд, а не искаше да го разочарова. Падаше си по Ед, а той добре плащаше. Още малко и съвсем щеше да хлътне по него.

Отново се доближи до вратата и я отвори. Нямаше смелост да се промъкне по коридора и да подслушва. Бърд ужасно я беше изплашил. Остави вратата широко отворена и се върна да си довърши грима. След това свали домашния си халат и облече зелена вечерна рокля. След двайсет минути трябваше да бъде в ресторанта. Щеше да дежури до късно тази вечер и нямаше да свърши преди три часа.

Дочу отварянето на вратата в другия край на коридора и се приближи до своята, като се ослушваше. Чу гласа на Бърд.

— Защо се безпокоиш? Връщаме се най-късно след час. Да не си вързан с верига за тая дупка?

— Не би трябвало да излизам — противеше се Рико. — Но ще рискувам. Може пък нищо да не се случи, докато ме няма.

— Успокой се бе, човек! Заключи ли онзи плик, който ти даде Кейл? — убеждаваше го Бърд.

— В бюрото ми е, на сигурно място. Никой не влиза в канцеларията, когато ме няма. Хайде, за бога, да побързаме, че няма време — каза Рико нетърпеливо и тя чу как минаха по коридора до задния изход.

Зоя внимателно надзърна. Рико завиваше зад оградата на малкото дворче. Тя се спря колебливо. Нещо от Кейл! Това сигурно ще интересува Ед Далас. Бързо изтича до телефона и отново избра номера, но отговор нямаше. Къде ли е — мислеше трескаво. Те бяха споменали, че ще се върнат след час. Ако Ед трябваше да види този плик, тя беше длъжна да направи нещо.

Отново надзърна към канцеларията на Рико.

Тръгна с треперещи крака, а сърцето й биеше в гърлото. Постоя пред вратата, за да събере смелост. Първо тихо почука, а после натисна бравата и влезе. Вътре беше тъмно.

— Има ли някой? — попита с треперещ глас.

Тишина. Пристъпи тихо и колебливо. Затвори след себе си вратата и запали лампата.

Бързо отиде до бюрото и измъкна най-горното чекмедже. Първото, което видя, беше голям плик с името и адреса на Рико. Когато протегна ръка да го вземе, нечия сянка падна върху бюрото.

Шокът за миг я парализира, а после, занемяла от ужас, се обърна. Зад нея стоеше Бърд. От вратата я гледаше Рико, блед като платно, с широко отворени от ужас очи.

— Здравей, кукло — просъска тихо Бърд. — Продължаваш да шпионираш, а?

Писъкът застина в гърлото й и давейки се, тя усети как потъва, а пред очите й се спуска черна пелена.