Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (12)

III

За времето, през което беше в Ню Йорк, Бърд много мисли за Анита Джексън. Досега не беше имал вземане-даване с жени. Гледаше на тях като на досадни същества, необходими единствено вкъщи, в кухнята, които със своята привързаност само пречеха на мъжа. Не можеше да се мине без тях, но на него не му трябваха, поне засега.

Виж, тая жена беше нещо друго. Тринайсет дни беше прекарал в стаята й, в непосредствена близост с нея.

Беше му спасила живота, когато повика онзи дебелак в стаята си. Все още не можеше добре да го осъзнае. Всеки ден му сменяше превръзките и само благодарение на нейните грижи и внимание бе успял да се вдигне на крака десет дни след толкова тежко раняване. Не искаше да му обясни защо го прави, а когато той настояваше, тя отвръщаше ядосана:

— О, престанете най-после! Правя го, защото ми харесва. Не искам повече да говорите за това, не искам никакви благодарности.

Ето кое притесняваше Бърд. Не можеше да разбере как може някой да направи толкова много за един непознат. Та самата тя рискуваше твърде много да я арестуват само защото го беше приела в стаята си. Когато се почувства достатъчно здрав и силен, за да си отиде, той сложи на масата пред нея триста долара и каза:

— Мисля, че твърде много съм ви задължен. Вземете това, имам достатъчно и за себе си. Никога няма да забравя какво направихте за мен. Вземете, ваши са. Заслужавате ги.

Подсъзнателно си мислеше, че трябва да е съвсем луд, дето й дава толкова много, и все пак някакво ново, непознато чувство го караше да бъде великодушен и щедър.

Но отказът й му подейства като студен душ. Отказа грубо, сякаш парите не означаваха нищо за нея. В този миг неговата дива природа изби и надделя над добрите му намерения.

— Щом не искате, не ги вземайте — изкрещя той и върна парите в джоба си. — Вървете по дяволите! Няма да ви моля. Проклета глупачка! Трябва да ми се е размекнал мозъкът, когато съм решил да ви ги предложа.

Тя продължаваше да приготвя вечерята, сякаш нищо не бе станало. Завладя го неприятното усещане, че въобще не го слуша. Това го разяри. Сграбчи я за раменете, обърна я към себе си и силно я разтърси.

— Чувате ли какво ви говоря? — втренчи поглед в нея. — Триста долара! Проклета глупачка! Това е цяло състояние за вас. Защо не ги вземете? Какво искате да постигнете?

— Долу ръцете! — изпадна в ярост и тя. — Не ми трябват вашите пари. Мислите ли, че човещината може да се продава като стока на пазара? Помогнах ви, както бих помогнала на всеки друг, който се бори сам срещу много. А сега ме пуснете!

За миг и двамата останаха неподвижни, вперили погледи един в друг. После той я пусна и седна на леглото. Никоя друга жена не беше го гледала така.

На следващата сутрин, когато Анита беше на работа, той реши да си отиде. Присъствието му в тази стая беше опасно за нея. След като не взе парите му, най-малкото, което можеше да направи, беше да си отиде. Излезе, когато се стъмни, час преди времето, в което тя обикновено се прибираше. Отиде си по покривите, откъдето беше дошъл.

Отиде си, без да й напише нито ред.

В дните, през които си изграждаше алиби в Ню Йорк, постоянно мислеше за Анита. Въпреки че толкова време прекараха заедно, той не знаеше нищо за нея. Узна само, че работи като сервитьорка в някакъв таен бардак и нищо повече.

В Ню Йорк разбра, че му липсва. Спеше в някакъв евтин хотел и всяка вечер, като си лягаше, мислеше за изминалите две седмици, за това как тя се грижеше за него и му правеше компания, макар и мълчаливо, само с присъствието си. В съзнанието му постоянно се появяваха нейните думи: „Мислите ли, че човещината може да се продава като стока на пазара?“ Човещина! За него това беше дума на непознат език. Мислите му непрекъснато се връщаха към Анита. Да, все още й беше много задължен. Реши някак си да изрази своята признателност. Тя беше самотна, както и той. Не ходеше на кино, не ходеше да танцува, не вършеше нищо от онова, което жените на нейните години и с нейната външност правеха вечер. За мъжете, както изглежда, нямаше място в живота й. Когато я беше попитал защо не излиза и не се забавлява, тя само му бе отвърнала: „Аз се забавлявам, за това не е необходимо да излизам. Пък и не искам мъжете да се навъртат около мен. Те мислят само за собственото си удоволствие и винаги създават проблеми“.

Трябваше пак да я види. Макар че отдавна беше минало единайсет, когато излезе от апартамента на Ийв Джилис, не му се стори, че е късно за Анита. Тя се връщаше от работа към десет и половина и веднага лягаше. Знаеше, че може би отдавна е заспала, но това не го безпокоеше.

По пътя към жилището й размишляваше за Кейл и неговото предложение. Цели десет бона за един човек от пандиза!

Работата му хареса. Беше опасна и трудна, но добре платена.

Затворът в Белмор беше един от най-жестоките в страната. Ейб Голдхайм, който някога е бил там, му беше разказвал. Заобиколен с пояс от тресавища, трийсет мили дълъг и около десет широк. Досега нито един затворник не беше успял да избяга, макар че мнозина бяха опитвали. Или кучетата ги залавяха, или потъваха в тресавищата. Носеха се слухове, че някои дори били изядени от местните алигатори… живи.

Да се измъкне човек от тези тресавища е дяволски трудна работа, мислеше Бърд, докато крачеше към гаража, в който държеше колата си. А ако този човек се съпротивлява, това допълнително утежняваше нещата и нравеше задачата направо неизпълнима.

Но трудностите никога не плашеха Бърд. Той не мислеше предварително за евентуалния неуспех. Ще опита, струваше си да опита заради десетте хиляди долара.

А може би щеше да изкара и повече от десет хиляди. Трябваше само да държи очите и ушите си отворени.

Междувременно бе стигнал до гаража. Запали стария си форд и пое към сградата, където живееше Анита.

Подмина я и паркира колата на стотина ярда от входа. Върна се пеша назад и погледна нагоре към последния етаж. Всичко беше потънало в мрак. Разбира се, тя вече сигурно спи. Направи гримаса. Стоеше по средата на улицата и през отворените прозорци на съседните сгради някои вече надничаха любопитно към него. Двама мъже седяха на стъпалата пред входа и пушеха. Загледаха го подозрително, когато се заизкачва. Единият от тях беше Тони.

Той бързо се отмести, правейки място на Бърд, който го загледа заплашително. Искаше да го сграби за мръсната черна коса и да блъска главата му в стената, докато оня завика за помощ.

Но продължи през смрадливото, лошо осветено преддверие и заизкачва стълбите, следен от погледите на Тони и неговия приятел.

Изкачи така пет етажа и се озова на площадката пред жилището на Анита. Спря пред вратата и се ослуша. След това се върна на стълбището и погледна надолу през перилата. Нямаше никого. Върна се и тихо почука.

— Кой е? — чу се след малко гласът на Анита отвътре.

— Бърд — отвърна тихо. — Искам да говоря с вас.

Облегна се на стената и зачака. Отвътре се чу шляпане на боси крака, после лампата светна и вратата се отвори. Застана на входа и се вгледа спокойно в очите му. Беше наметнала старото износено палто, което Бърд знаеше отпреди, а под него носеше чиста, но избеляла от прането проста нощница.

— Какво искате? — попита го със сънен и в същото време строг глас. — Бях заспала.

— Така си и мислех — отвърна той. — Сега се върнах от Ню Йорк и исках да видя как сте — тръгна напред и я избута в стаята.

— Не искам да идвате тук — рече тя и се отдръпна от него. — Не по това време.

— Успокойте се — каза й той и се приближи до единствения, вече захабен фотьойл. — Страхувате ли се от мен?

Седна и се загледа в лицето й.

Тя се отпусна на края на леглото и прекара пръсти през косата си. Изглеждаше бледа и съсипана.

— Уморена съм и бих искала да си отидете. Не ми се иска да оставате тук.

Думите й го ядосаха, но успя да потисне гнева си.

— Не трябваше да си тръгвам така, без сбогом — каза тихо, сякаш се срамуваше. — Мислех за вас. Онези пари още си стоят, бих искал да ви ги дам назаем.

Тя го гледаше мълчаливо. Усещаше колко е притеснен и й дожаля. Изведнъж се засмя. Беше хубава, когато се смееше. Бърд се учуди, не можеше да си спомни кога за последен път се беше смяла пред него. Сякаш бе получил скъп, неочакван подарък.

— Защо толкова държите да ми заемете тези пари?

— Защото сте глупачка и не искате да ги приемете като подарък — каза той и се наведе напред. — Твърде много ви дължа и ме боли сърцето, като си помисля как живеете и че аз бих могъл да ви помогна.

— Благодаря — отвърна тя. — Високо ценя желанието ви, но не мога да взема пари от вас. Не вярвам да ме разберете, но трябва да се оправям сама. Мисля, че и вие не бихте взели пари назаем, ако сте в нужда. Едва ли бихте искали да зависите от някого. И при мен е така.

— Но ако някой ми дължи нещо, ще очаквам да се отплати — възпротиви се той. — А аз ви дължа много.

— Не може ли вече да го забравите? Така се е случило, имали сте късмет и сте дошли тук. Бих направила същото за кой да е друг. Винаги съм на страната на преследвания.

Това не му се понрави. Надяваше се, че тя му е помогнала заради него самия, а не заради някаква си прищявка да помага на преследваните. Изразът му се промени, погледът стана неприятелски.

— Не си мислете, че ще ви моля — заяви грубо. — Ако е така…

— Съжалявам — прекъсна го бързо тя. — Не исках да ви обидя. Наистина оценявам…

— О, по дяволите! — прекъсна я гневно и стана.

Впери очи в нея и изведнъж кресна:

— Аз не означавам нищо за вас, така ли е?

Можеше лесно да прочете отговора в очите й. Подобна мисъл никога не бе й хрумвала.

— Ами… — започна тя и млъкна.

— Престанете — каза Бърд вече по-спокойно. — Изглежда, нещо не съм наред. Проблемът ми е в това, че не съм свикнал да общувам с жени като вас. Жените, които познавам, биха отмъкнали и протезите от устата на старата си майка. Вие сте различна, отдавна мисля за вас. Не съм срещал жена, която да не се страхува от мен, дори родната ми майка се страхуваше.

— Тя не се е страхувала за себе си — отвърна спокойно Анита, гледайки го право в очите. — Страхувала се е за вас.

Бърд сбърчи вежди. Никога не беше мислил за това.

— Може би сте права, момиче — отбеляза той. — Тя винаги се тревожеше.

Анита се загърна зиморничаво в палтото си. Гледайки я така, Бърд изведнъж усети желанието в себе си. Много би дал и тя да бе показала поне мъничко от същите чувства. Но нямаше нищо такова. Изглежда, тя не осъзнаваше, че може да я сграбчи насила и едва ли би могла да се възпротиви. Усети отвращение, отвращение от самия себе си и от факта, че си е позволил да помисли за това.

— Май че трябва да тръгвам — проговори неловко. — Размислихте ли за парите?

Тя вдигна очи и веднага забеляза каква борба се води в него. Но дори и сега не показа признаци на страх. Стана и сложи ръцете си в неговите.

— Не мога да приема. Все пак благодаря. Съжалявам, че не съм като другите ви приятелки, ако сте мислили така.

Усмивка разтегли грубите му твърди устни и той я притегли към себе си.

— Добре, че сте такава, каквато сте.

Ръцете й, опрени в гърдите му, попречиха да я целуне. Тя не го блъскаше, не се съпротивляваше, но натискът на ръцете й беше достатъчен, сякаш молеха да не го прави.

— Струва ми се, че се разкиснах — отбеляза Бърд. — Е, тогава довиждане. Мисля, че повече няма да се видим, но ако някога изпаднете в беда, ще ме намерите на номер 223, Сто двайсет и пета улица — пет минути пеша оттук. На най-горния етаж. Ако ви потрябва помощ, елате и ме потърсете — отвори вратата и се обърна. — Твърде много съм ви задължен, не забравяйте адреса. Човек никога не знае, може да ви потрябвам.

Спусна се бързо по стълбите, преди да чуе нейния отговор. Излезе от сградата и се затича към колата си.

Джек Бърнс, облегнат на един електрически стълб, четеше вестник и наблюдаваше входа. Щом Бърд излезе, бързо влезе в най-близкия бар и се свърза по телефона с Първис.

— Бърд напусна „Роксбърг хаус“ в единайсет и пет — рапортува Бърнс. — Рико не излезе с него. Бърд посети някаква жена, която живее на последния етаж в една сграда на Двайсет и пета улица. Остана около четвърт час. Мога да се обзаложа, че е бил скрит при нея, когато го преследваше полицията.

— Коя е тя? — попита Първис.

— Нарича се Анита Джексън. Научих го от един, който живее в същата сграда. Не била нито по-добра, нито по-лоша, от която и да е друга, каквото и да означава това. Жената работела в някакъв таен бар на Уестърн стрийт. Искате ли да предприема нещо?

— Още не — отвърна Първис. — Ако отново я посети, тогава може да организираме наблюдение и върху нея. Не изпускай Бърд от погледа си. Имам предчувствие, че нещо става и след някой и друг ден всичко ще заработи с пълна пара.

— Да — прозя се Бърнс. — Може и по-рано. Ще го проследя до жилището му. Кажете на Ейнсуърт да не закъснява, бих искал да поспя поне малко тази нощ.

— Утре имаш цял ден за спане — отбеляза безстрастно Първис. — Не забравяй, че има по-важни неща, за които трябва да мислиш.