Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (21)

VII

Рико седеше приведен и смачкан, вперил поглед в светлините на някаква кола, която се движеше пред пакарда. Беше сигурен, че видя за последен път своя клуб „Фру-Фру“. Бъдещето се очертаваше мрачно. Ако Бърд не успее с тази работа, трябваше да започне всичко отначало. Бърд нямаше какво да губи, Рико обаче оставяше след себе си един процъфтяващ добър бизнес, луксозно обзаведен апартамент, гардероби, пълни с модни дрехи, и нов скъп буик. Дяволите да го вземат, мислеше си той, трябва да съм бил луд, когато се съгласих да участвам в този проект.

— Още петнайсет мили и ще пресечем границата на щата — прекъсна изведнъж мълчанието Бърд. — От Линкълн Фолс до Шрайвпорт можем да вземем и авиотакси. Ако всичко е наред, утре вечер ще бъдем в Ред Ривър Бейзън.

Рико мълчеше. Мушна ръце в джобовете си и още повече се сви на седалката. Дъждът се лееше като из ведро и трополеше по покрива на пакарда. Чистачките на предното стъкло работеха непрекъснато.

По главния път движението беше доста слабо и Бърд можеше да поддържа равномерно скоростта.

— Да се измъкне тоя Хейтър от тресавището, няма да е като пикник — продължи Бърд, — но може да стане. Осигурил съм лодка и специален уинчестър. Щом пресечем границата, ти ще се обадиш на Кейл. Ще му кажеш какво правим и как се развиват нещата.

— Ами… ако не успеем? — изпъшка Рико.

— Трябва да успеем!

— Да предположим, че всичко мине добре и Кейл ни плати, когато му предадем Хейтър. Как ще се докопаме до останалите пари, които той трябва да получи от раджата? Ако се срещнат в дома на Кейл, какво ще правим? Не трябва да се показваме из града — може да попаднем в клопка.

— Ако искаме плячката, трябва да се върнем. Няма друг начин да пипнем парите. Това е риск, който трябва да поемем. Предадем ли Хейтър на Кейл, не бива да ги изпускаме нито за миг от поглед.

— Защо, по дяволите, ми трябваше да се захващам? — изхленчи Рико отчаяно. — Това ще ме погуби.

— Можеш да се откажеш, когато искаш — подхвърли спокойно Бърд. — Ако не искаш своя дял, само кажи. Всичко ще остане за мен.

Рико потъна в мрачно мълчание. Седеше неподвижен и гледаше как светлата лента на пътя изчезва под колелата на пакарда.

От време на време Бърд хвърляше поглед в огледалото за обратно виждане. Забеляза два фара в далечината и това го обезпокои. Откакто бяха излезли на главния път, някаква кола ги следеше, без да намалява разстоянието от около стотина ярда. Не може да са ченгетата. Те не биха го следили толкова дълго. Досега отдавна да го бяха спрели. Кой друг би могъл да бъде? Някой от международната агенция? Това беше възможно. Устните му се разтегнаха в злорада усмивка.

— Зад нас има някаква кола, а това не ми харесва — каза Бърд и бутна Рико по рамото. — Дръж го под око, а аз ще опитам да му се измъкна.

Рико потръпна стреснато и едва преглътна от страх, но се обърна на седалката и се загледа в двата фара, които неотклонно ги следваха на постоянно разстояние.

Бърд натисна газта. Колата се втурна напред и стрелката на спидометъра отскочи от шейсет на седемдесет мили в час.

— Все още е зад нас — измърмори Рико.

Бърд се страхуваше да кара много бързо в тая киша. Пътната настилка беше мокра и хлъзгава, а той не искаше точно сега да му се случи някоя катастрофа.

— Добре — каза Бърд. — Ще спрем и ще го видим какво иска.

Намали постепенно скоростта и спря колата. И двамата се загледаха в приближаващите фаровете. Шофьорът сякаш се поколеба за миг, намали, но след това натисна газта и профуча край тях. Бърд едва успя да зърне едрия мургав мъж зад волана на линкълна.

— Ще го оставим да се отдалечи — каза Бърд, докато палеше цигара. — Може и да не ни преследва, но искам да съм сигурен. Сега не бива да рискуваме.

— Все още не сме минали границата — напомни Рико притеснен. — Най-добре ще е да побързаме.

Бърд включи двигателя и потегли с не повече от четиридесет мили в час. Нямаше и следа от оная кола. След като изминаха около миля, Бърд съгледа отбивка за някакъв страничен път.

— Може да е завил насам — успокояваше се той. — Сега пък аз ще подкарам по-бързо.

Наду скоростта и продължи така по главния път.

— Поглеждай често назад — посъветва той Рико. — Нищо чудно тоя тип да е успял да ни издебне някъде.

Рико не виждаше никакви светлини, но остана обърнат и превит на седалката, с вперени очи в тъмнината зад тях. След няколко мили изведнъж стреснато се обади.

— Кола зад нас.

— Същата ли е?

— Не знам. Не може да се разбере. Все още е далеч, може би на около четвърт миля.

Бърд тихо изруга и отново подгони колата. Установи скоростта на седемдесет мили в час, но преследвачът им не изчезна. След около две мили щяха да пресекат границата. Пред тях беше малкият град Брентууд, а след него на около трийсет мили по главния път се намираше Линкълн Фолс.

Минаваше два след полунощ. Брентууд беше потънал в мрак. В края на главната улица се виждаха светлините на денонощен крайпътен бар.

— Може би имат телефон — каза Бърд и намали скоростта. — Обади се на Кейл и му кажи, че след около три-четири дена ще измъкнем Хейтър. Кажи му също да ни донесе парите в оная ловна хижа.

Колата паркираха малко след бара, в сянката на едно голямо дърво. Рико се измъкна от нея и двамата се огледаха назад по главната улица. Нямаше и следа от преследвача им.

— Може да е изгасил фаровете и да е спрял някъде зад нас. Остатъкът от пътя сигурно ще измине пеша — предположи Бърд. — Мушна ръка под сакото си и хвана дръжката на колта. — Ти само намери Кейл и го предупреди да внимава, че може и него да следят. Кажи му и за Далас. Трябва да е абсолютно сигурен, че няма опашка, когато дойде да си вземе Хейтър. Хайде сега, върви! С другото аз ще се оправя.

Бърд проследи как Рико влиза в бара, след което се отдръпна от пакарда и потъна безшумно в най-дълбокия мрак зад дървото, откъдето ясно се виждаше цялата улица. Изчака няколко минути, преди острият му слух да долови нечии предпазливи, тихи стъпки. От гъстия мрак вляво се дочу скърцането на подметки по пясъка и изведнъж до пакарда се появи висока тъмна фигура.

Това ченге си знае работата, макар и против волята си одобри тактиката му Бърд. Беше успял да се приближи толкова много, а той го усети едва в последния момент.

Бърд стоеше неподвижен, с притаен дъх. Тъмната фигура обходи пакарда, видя, че няма никой в него и безшумно се отправи към осветения бар. На светлината Бърд разпозна високия едър мъж, който ги следеше с линкълна.

Мак Адам беше нащрек. Той много добре знаеше за случилото се с Бърнс, но трябваше да разбере какво възнамеряват тия двамата. Прекрасно разбираше риска, който пое. Би могло да бъде и клопка, но с малко повече късмет щеше да се оправи. Може би вече бе успял да ги накара да повярват, че са се освободили от него. Вървеше внимателно. Стигна до бара и предпазливо надникна през прозореца. Освен стареца, който дремеше край плота, барът изглеждаше празен. После изведнъж Мак Адам видя Рико в телефонната кабина в ъгъла на помещението. Нямаше и следа от Бърд. Досещайки се, че Бърд може би се крие някъде навън в мрака, той инстинктивно погледна през рамо.

Бърд стоеше точно зад него с огромен колт в ръцете.

— Горе ръцете! — тихо и меко проговори Бърд. — Една погрешна стъпка и тя ще ти е последна.

Мак Адам послушно вдигна ръце и попита:

— Какво става, бе? Какъв е проблемът? Точно исках да вляза…

— Я си затваряй устата! — процеди Бърд през зъби, но в същото време помисли: „Не му липсва кураж на това ченге.“ — Погледни ме! Приличам ли ти на глупак? — продължи Бърд. — Следиш ме, откакто съм напуснал града.

— Чакай бе, човек! Ти да не си луд? — бранеше се Мак Адам. — Слушай сега да ти обясня…

— Ела до моята кола — прекъсна го Бърд и заби цевта на колта в гърба му.

Мак Адам тръгна полека назад към пакарда. В този момент Рико изскочи забързан от бара. Щом видя Мак Адам, той се сепна уплашено и застина на мястото си, а краката му се разтрепериха.

— Ела тук! — извика му Бърд. — Претърси го, сигурно има оръжие.

Рико го претърси с треперещи ръце, сякаш докосваше змия. Изпод мишницата му измъкна полицейски револвер калибър 38.

— Вземи му и портфейла! — изкомандва отново Бърд. Рико намери портфейла и извади шофьорската книжка и легитимацията.

— Частно ченге — отбеляза притеснен той.

— Е, добре, братче — каза Бърд. — Направи каквото ти казвам и нищо няма да ти се случи. Тук ще се разделим. Къде ти е колата?

— В края на улицата.

— Хайде да я огледаме — нареди Бърд.

Мак Адам сковано закрачи по мрачната улица, а Бърд — по петите му. Рико остана край пакарда.

Когато стигнаха до линкълна, Бърд каза:

— Отвори капака и ми дай делкото!

Мак Адам се наведе да отвори капака. Бърд вдигна ръка и с все сила стовари колта върху главата му. Мак Адам се срина в краката му. Бърд го отстрани, повдигна капака и сам извади делкото.

Остави капака отворен, а Мак Адам — да лежи на земята, наполовина скрит под колата, и се затича към пакарда.

— Това ще го извади от строя — каза, докато сядаше зад волана. — Ще му трябва най-малко седмица, докато се оправи. Намери ли Кейл?

Рико само кимна. Цялото това насилие го бе разстроило, но твърде много се боеше от Бърд, за да протестира.

— Каза, че след три дни ще ни чака в ловната хижа с парите.

— Каза ли му да внимава някой да не го проследи? — попита Бърд.

— Казах му. Струва ми се, че това не му хареса.

— Ах, разбира се, и дума да не става — измърмори Бърд и подкара по-бързо.

След известно време той продължи:

— Веднъж пипнем ли тоя Хейтър, смятай, че сме заработили всеки цент от големите пари. Не се тревожи, ще стане. Трябва да успеем, и то бързо.

Рико се сви на седалката, загледан мълчаливо в пътя пред себе си. Той и понятие си нямаше за всичко, което го очакваше.