Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (17)

III

Рико седеше с празен поглед, вперен в предното стъкло на буика, докато Бърд умело водеше колата покрай брега.

Дъждът ромолеше по покрива на колата и правеше малки мехурчета по тихата спокойна повърхност на реката. Бърд караше бързо и за двайсет минути успяха да стигнат до брега. Тук той намали, сякаш се колебаеше по кой път да поеме.

Зоя лежеше на задната седалка с вързани ръце и крака, а устата й бе здраво стегната с носна кърпа. От време на време Рико и хвърляше по един поглед. Очите й бяха затворени, а тя лежеше неподвижно. Рико се боеше, че Бърд може да я е наранил зле. Страхуваше се да не умре. Олекна му, когато дочу слабо стенание изпод кърпата, вързана на устата й.

Когато съгледа реката, изведнъж го обля студена пот. Винаги гледаше да избягва насилието, но сега имаше страшното предчувствие, че ще бъде принуден да участва в убийство.

— Няма да й направиш нищо, нали? — едва се отрони от треперещите му устни. — Не… не искам да участвам в това убийство…

— А искаш ли да стовари ченгетата на главите ни? — попита го Бърд през зъби. Думите му излизаха с тих съскащ звук. — По дяволите тая кучка! Това си е отвличане, което може да ни вкара в газовата камера.

Рико тежко преглътна. Изобщо не беше помислил за това. И малкото смелост, която беше събрал, за да каже на Бърд, че не желае убийства, в миг се изпари. Затвори очи, а сърцето му заби в гърлото. Задушаваше се, в устата си усети горчив вкус.

Едва когато почувства, че колата спира, се реши и отвори страхливо очи. Погледна през прозореца, за да се ориентира, но Бърд беше изгасил фаровете и на слабата светлина на габаритите не се виждаше нищо. Бяха обкръжени от високи, черни и надвиснали зидове. Стори му се, че са в задънена улица.

— Излизай! — нетърпеливо го задърпа Бърд.

Рико се измъкна от колата. Едва се държеше на крака от страх. Студените дъждовни капки падаха върху пламналото му трескаво лице и той ги усещаше като малки иглички. Погледна нагоре. Високо над главата си съзря мрачните очертания на покриви. Няколко товарни лифта бяха отпуснали безжизнено въжетата си от горните етажи. Разтоварище ли беше това? Всъщност какво значение имаше. Рико беше потиснат от заобикалящата ги тишина. Обстановката наоколо създаваше усещане за запуснатост и самота. Той чуваше само тихия шум на дъжда и собственото си тежко дишане. Въздухът не му достигаше. Чувстваше се гадно, като че беше заровен жив — отвсякъде го притискаше мрачната, злокобна обстановка. Когато Бърд рязко отвори задната врата, Рико потрепери като ужилен.

— Вземи! — извика го Бърд и тикна в ръката му джобно фенерче. — Какво ти става? Не можеш ли да го държиш, без да трепериш?

Наведе се в колата, измъкна Зоя и я преметна през рамо. Тя оказа слаба съпротива, но той не й обърна внимание и я нарами като чувал.

— Дай ми го! — приближи се Бърд до Рико и издърпа от ръката му фенерчето. — Хайде, тръгвай!

— Къде отиваме? — преплете език Рико и зяпна към мрачните очертания на близката сграда.

— На едно място — сряза го Бърд. — Хайде, и престани да плямпаш!

Рико тръгна след него през някакви сводове и дълъг мрачен коридор. По неравния под имаше всякакви боклуци, непоносима смрад се носеше по целия коридор. Докато бавно напредваха, пред тях се чуваха цвъртенето и шумът на стотици плъхове. Някои панически се криеха по дупките, шмугвайки се като стрели между краката на неканените посетители, но имаше и огромни, тежки екземпляри, които злобно втренчваха хищните си червени очички в хората. Имаше и грамадни паяци, които бързо се криеха по ъглите, неочаквано заслепени от ярката светлина на джобното фенерче в ръката на Бърд.

В края на коридора стигнаха до каменни стъпала, които водеха до широко пространство, изпълнено с разхвърляни сандъци, бурета и бали слама. Вонеше отвратително на плесен и влага. На Рико му се догади и той едва сдържа спазъма на стомаха си.

Бърд пусна тялото на Зоя на пода, изправи се и започна да оглежда обстановката под светлината на фенерчето.

— Достатъчно сигурно е — промърмори той. — Никой няма да чуе.

Рико не каза нищо. Облегнат на един сандък, с ужас гледаше Бърд.

— Какво става с теб? — грубо го попита Бърд и светна с фенерчето в лицето му. — Къде отиде смелостта ти?

— Какво ще правиш с нея? — попита шепнешком Рико и закри с ръце окъпаното си в студена пот лице.

— А ти как мислиш? От нея ще научим много. Всичко, което искаме да знаем. Някой я е наел да те шпионира и трябва да научим кой е.

Наведе се над Зоя и сряза кърпата през устата й.

— Здравей, кукло! — рече и клекна до нея. — Предупреждавах те какво ще се случи. А сега си отваряй човката и започвай да пееш. Кой стои зад теб?

Зоя се загледа в него с широко отворени, изпълнени с ужас очи.

— Пуснете ме — едва си поемаше въздух тя. — Рико, кажи му да ме пусне. Ще съжалявате за това. Тъй ще ви наредя…

Бърд така я разтресе, че думите замряха в гърлото й и тя изпищя.

— Млък! — лицето му се изкриви злорадо. — Това не трябваше да го казваш, хубавице! Кой стои зад теб?

— Никой — стенеше Зоя. — Пуснете ме!

Бърд я хвана грубо за брадичката и освети лицето й.

— Почвай да говориш, кучко! Нямам много време. Докога мислиш, че ще чакам да ти дойде кефът?

— Казвам ви, че не знам за какво говорите — просъска Зоя, опитвайки се да освободи устата си от ръката на Бърд.

— Е, добре — пусна я Бърд. — Щом не искаш с добро, така да бъде.

Рико се разтрепери.

— Чувствам, че ми прималява — едва изговори той. — Н-не… не… ме държат краката. Бърд! Нека да почакам в колата.

— Иди и чакай в колата, страхлива маймуно — каза презрително Бърд и се надигна. — И само гледай да не ми избягаш.

— Ще чакам — сподавено го увери Рико и започна бавно да отстъпва, като целият се тресеше от страх.

Бърд го сграбчи за реверите и го раздруса.

— Не ми бягай! Ако искаш своя дял, трябва да се потрудиш, казвам ти!

Така силно блъсна Рико, че той се претърколи сред нахвърляните отпадъци.

— Не ме оставяй! — викаше Зоя, мъчейки се да седне. — Не ме оставяй с него, Рико! Моля те, върни се!

Потта се лееше на потоци, влизаше в очите му и го заслепяваше, докато се препъваше панически по стъпалата нагоре. Изведнъж писъците на Зоя секнаха. Рико за миг се стъписа, а след това се втурна презглава в мрачния коридор. Гъст, непрогледен и смрадлив, мракът го обгърна така, сякаш някой нахлузи чувал на главата му. Нищо не виждаше и уплашен още повече, инстинктивно спря с протегнати напред ръце, докато сърцето му лудо биеше, като че ли всеки миг щеше да изхвръкне през гърлото. Гадеше му се. Обърна се и повърна.

Изведнъж се досети за паяците и големите плъхове със злобните червени очи. Миризмата на плесен го удари в носа и той разбра, че без светлина не би могъл да се измъкне. Пипнешком се върна до каменните стъпала и седна на тях, обронил глава върху ръцете си.

Времето течеше. Чу как някъде в коридора плъховете с писъци се сборичкаха. После отново настъпи потискаща тишина, нарушавана единствено от шума на дъжда и ритмичното, късащо нервите канене на вода от някакъв капчук наблизо.

Струваше му се, че цяла вечност вече стои в този смрадлив мрак. Опита се да стане, но краката му не го държаха. Остана да седи с глава, подпряна на ръцете, и затворени очи, а сърцето му биеше лудешки. Усещаше се безкрайно уморен, сякаш бе тичал километри без почивка.

Приглушен изстрел разкъса тишината. Той сякаш събори Рико на колене, отекна в пустата сграда и прогони плъховете по дупките им.

Рико остана като парализиран. Не беше в състояние да помръдне, камо ли да мисли. Клечеше още между отпадъците, когато го намери Бърд.

— Какво правиш тук? — попита Бърд и го вдигна от пода. — Май не ти остана и капчица кураж?

Рико направи огромни усилия, за да се съвземе.

— Къде е тя? — попита без всякаква надежда в гласа.

— Хвърлих я в реката. Ако имаме малко късмет, ще минат месеци, преди да я намерят. Хайде да се махаме оттук. — И той задърпа Рико през коридора и сводовете до мястото, където беше паркирана колата.

— Имам новини за теб — каза Бърд, като спря до колата и запали цигара. — Онзи тарикат Далас работи за Международната детективска агенция. Наела ги е застрахователната компания, за да намерят бижутата, скрити от Хейтър. Далас следи теб, мен и Кейл. Следят ни денонощно от месеци насам. Сега слушай внимателно. Главният човек в цялата тая работа е онзи Джилис, който идва редовно в клуба. А твоята червенокоса кучка, в която толкова си вярвал, е донасяла редовно за всяка твоя стъпка.

Рико тъпо зяпаше в Бърд. Думите едва достигаха до съзнанието му. В ушите му все още звучеше онзи изстрел.

— Кейл трябва да предаде плячката на онзи индийски раджа, щом я получи, разбира се. А раджата възнамерява да измами застрахователната компания. Е, какво ще кажеш, хубава банда, нали?

Рико простена и се обърна. Бърд го изгледа гнусливо и се изплю. После влезе в колата, запали мотора и каза:

— Хайде, изчезваме оттук.