Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (28)

II

Бърд седеше зад волана на пакарда и караше с една ръка. Другата висеше напълно ненужна. Беше отекла и двойно по-дебела, а от лакътя надолу тъмнозелените петна бяха почернели. Лицето му се къпеше в обилна пот, сякаш някой непрекъснато изстискваше сюнгер, напоен с вода, отгоре му. Изпитваше ужасни болки навсякъде по тялото и все по-често трепереше от неконтролируемите спазми на треската.

Шофираше автоматично по широкия главен път. Стоеше изправен единствено благодарение на страшната сила на волята си.

Беше три часът на разсъмване и по пътя почти нямаше движение. Това му даваше възможност да поддържа висока скорост, без излишни превключвания и манипулации.

Беше успял някак си да примъкне Хейтър от полицейския катер до мястото, където беше скрита колата на Рико. Хвърли го на пода зад седалката и го покри с одеяло. След това свали мокрите дрехи, а от куфара извади и облече сухи. Разбра, че не е в състояние да облече сакото на отеклата си ръка, и го преметна през рамо.

Потегли по дългия път към ловната хижа. Усещаше, че треската го обхваща все повече. Ту му беше леденостудено, ту ужасно горещо. Започна все по-силно да трепери. Когато стигна до кръстовището, където от главното шосе се отделяше пътят за ловната хижа, размътеният му мозък не можа да схване промяната в посоките. Широкият главен път от Луизиана беше прав като стрела и толкова лесно се караше по него, че той продължи. Забрави да се отклони към ловната хижа.

После изведнъж му стана ясно, че бавно умира. Не се уплаши. Обзе го единствено и натрапчиво мисълта да види за последен път Анита Джексън.

Час след час времето изтичаше. Спираше само да зареди с гориво, и то на малки изолирани бензиностанции. Изобщо не слизаше от колата, а потегляше веднага, щом напълнеха резервоара.

След седемнайсет часа непрекъснато каране стигна до предградията на Есекс сити. Сега вече караше по-бавно, защото трудно задържаше очите си отворени.

Намали скоростта дотолкова, че едва се движеше. Потта се стичаше по лицето му и смъдеше в очите. Изведнъж усети ужасната смрад, която се носеше от ръката му, и това го уплаши.

После някъде зад себе си дочу протяжния вой на полицейска сирена. За миг настръхна, а помътнялото му съзнание инстинктивно се пробуди. Това беше единственият звук, който бе в състояние да го изкара от вцепенението му и да го принуди да мисли по-разумно. Светкавично хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Зад него бързо приближаваше мощният мотоциклет на пътен патрул, а яркият му фар болезнено блесна в очите на Бърд. Патрулното ченге го задмина и му направи знак да спре.

Бърд докара колата до банкета. Натисна спирачките, но забрави да изключи съединителя, моторът се задави и угасна. Колата се заклатушка, премина банкета и спря в тревата.

Полицаят се приближи.

— Какво ви става? — попита той строго. — Да не сте пиян?

Бърд мушна здравата си дясна ръка под сакото и стисна дръжката на колта. Беше се облегнал на вратата на автомобила, вперил безизразните си очи в пламналото от гняв лице на полицая. Ярък сноп светлина от джобно фенерче заля лицето на Бърд и полицаят се отдръпна изплашен.

— По дяволите! Какво става с вас, да не сте болен?!

— Болен съм — просъска Бърд. — Но всичко ще се оправи, само ме оставете на мира… Отивам при приятели… те ще се погрижат за мен.

— Но вие не сте в състояние да шофирате — отбеляза полицаят. — Какво се е случило с вас, та сте в такова състояние?

— Отравяне на кръвта… в ръката — едва отвърна Бърд. — Ще се оправя… само ме оставете на мира.

— Не, няма да карате повече нито метър. Отстранете се! Ще ви откарам в болница — нареди полицаят и отвори вратата на пакарда.

Бърд, който беше облегнат на нея, за малко не се строполи на пътя, но полицаят го прихвана и го изправи на седалката. Бърд ръгна колта в корема му и натисна спусъка. Усети рикошета от изстрела като физическа болка в цялото си тяло и трябваше здраво да се хване за дръжката на вратата, за да не рухне на пътя.

Полицаят се дръпна назад, олюлявайки се, и се хвана с две ръце за корема. Краката му бавно се подкосиха, после тялото му се прекърши и той се просна по гръб на шосето.

Докато Бърд се мъчеше да не падне от колата, револверът се изплъзна от ръката му и тупна в тревата. С размътеното си съзнание само констатира, че нещо е изгубил, но какво беше то, не можа да се досети. С огромно усилие успя да затвори вратата и включи отново двигателя. Скоростният лост изхърка, пакардът подскочи и потегли.

След няколко минути вече забрави за полицая, сякаш нищо не се беше случило, и отново се върна в трескавите си мисли за Анита.

Сега караше малко по-добре, макар че на два пъти, без да разбере, премина на червено. За щастие, по това време почти нямаше движение. Намали скоростта, когато стигна до мрачната и мръсна улица, където живееше Анита.

Седя известно време с празен поглед, вперен в тъмната сграда. Беше девет без двайсет. Прозорецът на Анита беше тъмен. Трябваше да чака още час и половина, докато тя се върне от работа. Дали щеше да издържи?…

Облегна пламналото си чело на прозореца. Знаеше, че ако сега се отпусне, ще изпадне в безсъзнание и едва ли повече ще се свести. Реши да се качи горе и да я чака пред вратата. Така щеше да бъде по-добре, отколкото да седи в колата. Струваше му се, че е прекарал в нея цял един живот.

Отвори и едва не се срути, когато краката му докоснаха земята. Бързо се улови за вратата, точно навреме, за да не падне.

Когато някак си се изправи и искаше вече да затвори колата, забеляза томпсъна на седалката. Инстинктът го накара да вземе автомата и той го мушна под мишница. Обърна се, остави вратата отворена и се заклати през улицата.

Бавно и болезнено беше изкачването по стъпалата. Цялото тяло го болеше и гореше, сякаш бе пълно с жарава. Той блъсна вратата и влезе в слабо осветеното преддверие.

Изкачи се до първата площадка и спря. Облегна се с гръб на парапета, а потта се стичаше по лицето му, сякаш току-що беше излязъл изпод душа. Но волята му го караше да продължи и той се заизкачва отново по стълбището.

Последният етаж стигна на колене и лакти, мъкнейки след себе си автомата. Пльосна се по очи на площадката, едва поемайки дъх с широко отворена уста.

Успя. Още само един час чакане — помисли си и се чу да простенва жалостно от болка, като ранено животно в предсмъртния си час. С огромно усилие се извърна на една страна и впери поглед във вратата, отдалечена само на няколко крачки.

Притъмня му. И докато потъваше в мрака на безсъзнанието, през ума му мина нелепата мисъл: „Ще я видя отново дори ако трябва да умра за това.“