Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (26)

IV

Към девет започна бързо да се стъмва. От часове лежаха в лодката под палещите лъчи на слънцето и задухът на тропическия ден. Главите им бучаха от зловонните изпарения на гниещите растения и бръмченето на комарите, които налитаха на гъсти облаци.

Хейтър на два пъти се раздвижи, докато чакаха мрака. Явно се бореше да дойде на себе си, но и най-малкото усилие го връщаше отново в онзи безпаметен припадък, който беше опънал като струни нервите на Рико.

Какво ще стане, ако Хейтър случайно умре, преди да проговори — мисълта глождеше съзнанието на Рико. Той не можеше да излезе от този кошмар. Ако не се добере до парите, пред него се очертаваше бъдеще, за което Рико не смееше и да помисли. Постоянно подтикваше Бърд да тръгват, понеже Хейтър се нуждае от лекарска помощ.

Бърд изобщо не го слушаше. Лежеше на носа на лодката и държеше ранената си ръка. Червени петна се бяха появили под бинта от китката му чак до лакътя. Все по-често Бърд потапяше ръката си в хладката вода.

Той знаеше, че ръката му е инфектирана, а усещаше, че го обзема и треска. Главата му пламтеше, докато по гърба му лазеха студени тръпки.

— Сега е вече достатъчно тъмно, почти девет е — проговори Бърд.

Слънцето отдавна се беше скрило, но те все още виждаха ясно отсрещния бряг на реката. Измъчван от безделието и болката, Бърд реши да рискува.

— Да — каза накрая, — тръгваме. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това корито?

— Нима ръката ти не е вече в ред? — уплашено попита Рико.

— Твърда е. Стои като схваната. Може би по-късно ще се хвана за веслата… Тръгваме надолу по течението. Няма да ти е трудно.

Рико се хвана за веслата. Отблъсна лодката от брега и я насочи към средата на течението. Лодката се люлееше под неговите неравномерни загребвания.

— Придържай се към брега — посъветва го Бърд — и греби по-спокойно.

След няколко минути Рико успя да овладее веслата и лодката тръгна що-годе добре.

— Скоро трябва съвсем да се стъмни — Бърд гледаше към все още светлото небе. — А си мисля, че след час и луната ще ни огрее.

Беше вече съвсем тъмно, когато в далечината се чу шум от хеликоптер.

Бърд дремеше. Лежеше на дъното, прехвърлил през борда ръката си в реката. Хладната вода успокояваше огъня. Отвори очи и леко се надигна. Рико гледаше към небето. Когато по приближаващия звук разбра, че машината се насочва към тях, отчаяно загреба към сянката на дърветата край брега. Бяха само на метър от прикритието на близките дървета, когато хеликоптерът прелетя над тях.

Летеше ниско и въздушната струя ги изплаши. Те се хвърлиха в лодката, забили глави на дъното. Хеликоптерът ги отмина и изчезна също така бързо, както се беше появил.

— По дяволите! — извика Бърд. — Мислиш ли, че нас търсят?

Рико избърса потта от лицето си и целият разтреперан, каза:

— Едва ли са ни видели. Такъв мрак е, пък и при тази скорост…

— По-добре карай надолу — напомни Бърд. — Дръж се близо до брега и се напрегни малко.

Рико отново подкара лодката. Беше слаб и неопитен и бързо се изморяваше.

— Няма да мога още дълго с това темпо — дишаше тежко и отново целият плувна в пот. — Не можеш ли поне за малко да ме смениш?

— Греби, греби! — отвърна му Бърд. Извади ръката си от водата и я тикна под носа му. — Я виж какво става тук!

Беше достатъчно светло, за да може Рико да види колко е подута и посиняла ръката му. Целият потрепери изплашен:

— Но ръката ти е инфектирана! Не можеш ли да направиш нещо?

— А какво мислиш, че бих могъл да направя, глупако? — изкрещя Бърд разярен. — Греби бързо и не плямпай!

Рико продължи да гребе. Гледаше разтревожен Бърд. Той изглеждаше зле. Лицето, му беше плувнало в пот, а очите — хлътнали и потъмнели. Със здравата си ръка непрекъснато забърсваше потното си пламнало чело, а от време на време се олюляваше, сякаш всеки миг и ще падне от лодката.

— По-добре легни — разтреперан му говореше Рико. — Изглеждаш много зле.

— О, я си затваряй устата! — изруга го Бърд, но гласът му нямаше обичайната острота и накрая той наистина се отпусна на дъното на лодката.

Сега Рико започна да гребе по-енергично, но и той се чувстваше зле. На раменете му сякаш беше посипана жарава, дланите му се покриха с мехури. Продължаваше да маха с веслата, но напредваха много бавно.

— Колко време ще продължава това изтезание? — попита Рико след дълга пауза.

— При тая скорост още три-четири часа. Не можеш ли по-бързо? Трябва да сме далеч от реката още преди зазоряване. Хайде, напъни се!

Рико се напъна с все сили и успя да ускори темпото. Тихо стенеше от болките в ръцете. Бърд му казваше, че трябва добре да се потруди за всеки долар от онзи половин милион. Тогава не му вярваше, но сега вече разбираше какво е имал предвид.

Изтече още един час. Рико беше толкова уморен, че вече механично замахваше с веслата, воден единствено от мисълта, че трябва да се движат. Лодката лениво се плъзгаше по течението на реката.

Ръцете му бяха толкова изранени, че едва успяваше да стиска веслата. Беше много тъмно, за да може да види Хейтър. Рико си мислеше, че може би отдавна е мъртъв. Чуваше как Бърд мърмори нещо в съня си. Как ще може да се оправи и с Бърд, и с Хейтър, мислеше отчаяно Рико. Ако успееше да се измъкне оттук, предстояха му още пет часа кормуване до ловната хижа на Кейл, а кой щеше да държи волана?

Изведнъж му се стори, че чува някакъв звук, и спря да гребе, за да се ослуша по-добре. В далечината се чуваше шум от мотор. Дали хеликоптерът не се връщаше отново? Хвърли поглед към брега и насочи лодката в тази посока. Трябваше да е готов, ако хеликоптерът се появеше.

— Бърд, събуди се! — стреснато го побутна Рико.

— Какво има сега? — грубо се обади Бърд и се изправи.

— Слушай!

В главата на Бърд сякаш някои удряше с огромен чук. Цялата му ръка гореше в трескав огън. Той тихо изпсува и се наведе през борда на лодката. Сега вече чуваше звука, който беше изплашил Рико.

— Това е катер — рече и изведнъж се изправи. — Онзи хеликоптер все пак ни е засякъл.

Рико замръзна от страх. После започна така трескаво да гребе, че Бърд трябваше да му изкрещи:

— Глупако, нима мислиш, че имаме шанс да им се измъкнем с тази черупка? Карай към брега!

Рико веднага насочи лодката към брега и попита:

— Ще слизаме ли?

— Слизаме — отвърна Бърд. — Тия типове сигурно са въоръжени с картечница.

Тежко се измъкна от лодката и с изненада констатира колко са отслабнали краката му.

— Донеси тук Хейтър!

Рико се олюля под тежестта на Хейтър, но преплитайки крака, успя някак си да измъкне тялото на брега. За малко да прекатури лодката и Бърд се видя принуден да му помогне да го издърпат на сушата.

— Извади сега уинчестъра и томпсъна — продължаваше да нарежда той. — Можеш да вземеш и куфара.

Рико успя някак си да пренесе всичко това на брега и се присъедини към Бърд. Бърд взе в ръка томпсъна. Беше чудесно оръжие. Хладният допир до стоманата му действаше успокояващо. Макар и да го мъкнеха през цялото време, не бяха го използвали досега. Бърд смяташе, че автоматът трябва да се използва при по-специални случаи, но този сега, изглежда, беше такъв.

Двамата оглеждаха брега в двете посоки.

— Единственият ни шанс е да не видят лодката в тъмното — успокояваше се Бърд. — Но ако ни намерят, ще трябва на всяка цена де ги умирим… А ако на катера има и радиопредавател… — замълча, когато над реката се появи ярък сноп светлина.

Иззад близкия завой се появи бял катер на речната полиция. На командния мостик беше монтиран мощен прожектор. На мостика се виждаха трима души. Други двама клечаха на носа, а помежду им имаше картечница. Яркият сноп светлина се плъзгаше по бреговете, опипвайки храстите, и на Бърд му беше ясно, че неминуемо ще открият лодката им.

— Ще се разделим! — тихо прошепна Бърд. — Ти върви наляво, бързо! Ако започнат да стрелят, стреляй и ти.

Бърд се сниши и притича, отдалечавайки се от мястото, където беше оставена лодката им. Намери прикритие зад едно дърво и се притаи. Рико беше достатъчно уплашен, за да може да се движи. Легна във високата трева и се притисна към земята неподвижен. По навик покри с ръце главата си.

Ярката светлина на прожектора шеташе безспирно по двата бряга и премина през лодката. За миг само Бърд помисли, че може би не са успели да я видят. Но после изведнъж до слуха му достигнаха острите заповеди от командния мостик — прожекторът се върна и заля с ярката си светлина лодката.

Прозвучаха нови заповеди и катерът се насочи към брега.

Бърд не чака повече. Не можеше да позволи полицията да вземе инициативата.

Откри огън с томпсъна. Видя как се разхвърчаха трески по палубата и се прицели по-високо. Двете ченгета, които бяха до картечницата, се преметнаха в реката. В следващия миг прожекторът се пръсна и угасна. Откъм мостика отвърнаха на изстрелите му. Бърд отново се прицели, но тримата вече се бяха скрили, а катерът с пълна пара се движеше по течението на реката. Бърд стана и се огледа. Беше сигурен, че ще се върнат, и действително след малко катерът обърна нос и заплува обратно. Бърд знаеше как се постъпва в такива случаи. Понеже прожекторът им беше строшен, сега ченгетата щяха да обърнат картечницата и да обсипят брега с куршуми.

Отново се прикри зад дървото и зачака. Сега случаят му даваше известни шансове и той трябваше да ги използва.

Катерът се появи отново. Ченгетата бяха сложили картечницата на командния мостик и като я насочиха към мястото, където беше лодката им, откриха огън. Дъжд от куршуми заваля по брега между дърветата. Трески летяха на всички страни като шрапнели, а лодката им се превърна в купчина непотребни дървени отпадъци.

Бърд лежеше плътно притиснат към дървото и чакаше да дойде неговото време.

Рико чуваше как куршумите от картечницата съскат в тръстиката над главата му и се притискаше още повече към меката почва. Катерът се движеше бавно, а картечницата систематично обсипваше с куршуми брега и изведнъж Рико попадна под директния й обстрел. Дъжд от олово се изсипа над главата му. Куршумите падаха навсякъде около него. Кал и водни пръски хвърчаха на всички страни. Адът, който се стовари отгоре му, предизвика у него буквално пристъп на лудост. Без да знае какво прави, той скочи и хукна с все сили да потърси прикритие зад близките дървета. Не успя да направи и няколко крачки, когато нещо го удари в крака и той падна ничком в блатото.

Бърд видя какво се случи и започна тихо да псува. Никой не би могъл да се измъкне жив от този куршумен дъжд.

Бавно вдигна томпсъна. Катерът се обръщаше, за да се върне отново, и за момент картечницата бездействаше. Той откри огън по командния мостик. Дочу се трясък от разбити стъкла и катерът изведнъж се завъртя. Бърд съгледа мъжа на кърмата, който се бореше да овладее руля, и пусна един откос.

Кормчията метна нагоре ръце и рухна. Останал без контрол, катерът се насочи бързо към брега, точно към мястото, на което беше скрит Бърд. Носът му застърга по меката тинеста почва и той леко се наклони на една страна, докато винтът продължаваше да разпенва водата.

От своето прикритие Бърд виждаше командния мостик. Двама полицаи лежаха по очи върху палубата, а трети с клюмнала глава беше подпрян на дървената стена на кабината.

Нямаше време за губене и Бърд не се поколеба нито за миг. Остави томпсъна на земята, измъкна колта и скочи от брега върху палубата.

Пристъпваше внимателно, готов всеки миг за стрелба. Изведнъж дочу стонове, а полицаят, който беше подпрян на стената до кабината, вдигна глава. Кръвта се стичаше по лицето му. Той опули очи към Бърд и се опита да вдигне автомата, който лежеше на коленете му.

Бърд стреля в главата му, преди онзи да успее да направи каквото и да било. После побърза до командния пулт и намали двигателя. Завъртя руля и леко отпусна газта. Катерът бавно се измъкна от калта и нагази в по-дълбоки води. Бърд затвори наполовина вентила и успя да обърне катера по дължината на брега. Сега вече носът сочеше надолу по течението. После изхвърли един по един труповете в реката.

Всичко това му костваше много усилия и той успяваше да се движи само благодарение на силната си воля. Главата му бучеше, а пулса си усещаше като удари от чук. От време на време болката толкова се усилваше, сякаш някой стягаше главата му в менгеме. Залиташе и едва се държеше изправен, но разбираше, че това е рядък шанс за бягство и спасение. Сега само да можеше да довлече Хейтър на катера и всичките му проблеми свършваха.

Слезе от палубата в топлата блатиста вода, изкачи се на брега и тръгна да търси Хейтър. Намери го неподвижен, лежеше там, където го беше оставил. Първо го огледа и опипа, за да разбере дали е още жив, а след това започна да го влачи през храстите към брега.

Много време му беше необходимо, докато го натовари на катера. Толкова беше изнемощял, че след като намести Хейтър на палубата, седна на ръба, провесил крака към водата, и отпусна пламналата си размътена глава в ръцете си. Остана така няколко минути. Съзнаваше, че губи ценно време, но накрая успя да събере сили и се надигна. Върна се на брега, защото искаше да прибере оръжието и да потърси куфара. Доста се измъчи, докато ги открие, но успя. Вече тръгваше към катера, когато дочу гласа на Рико.

Спря и се загледа в посоката, от която идваше гласът, изненадан, че Рико е още жив. Остави всичко на земята и тръгна да го търси в храстите. Откри го скоро. Рико лежеше по гръб под призрачната лунна светлина, облян в пот от страх и болка.

— Реших, че си ме забравил — простена през сълзи той. — Вече мислех, че ще ме оставиш да умра тук сам.

— Ставай, кучи сине! — изкрещя отгоре му Бърд. — Докога ще ми се излежаваш?

— Кракът ми — проплака Рико. — Счупен е и кърви. Помогни ми, Бърд! Моля те…

Бърд едва се държеше на краката си. Олюляваше се и гледаше Рико със студените си безмилостни очи.

— Търсеше го и си го получи — каза с безизразния си глас, като тежко поемаше въздух. — Защо не остана да лежиш на земята, защо скочи да бягаш?

— Помогни ми! — молеше Рико и протягаше към него треперещите си ръце. — Не ме оставяй да умра тук.

А защо пък да не го оставя, мислеше си Бърд. През цялото време нямаше никаква полза от него. А сега с тоя счупен крак ще бъде дори още по-зле. Бърд беше изчерпал и последните си сили, докато пренесе Хейтър на катера. Самата мисъл, че всичко това трябва да се повтори отново, го накара да вземе решение.

— Успокой се — рече той, стараейки се да бъде убедителен, — ще се върна. Първо трябва да намеря Хейтър.

Рико знаеше, че Бърд лъже.

— Не можеш да ме оставиш така — стенеше той. — Целият съм в кръв — повдигна се на лакът… — Бърд, не ме изоставяй!

— Млъквай! — изкрещя отново Бърд, после се обърна и тръгна към мястото, където беше оставил куфара и оръжията.

Рико викаше след него, но Бърд изобщо не се обърна. Сега, вече убеден, че Бърд го изоставя, Рико започна да пълзи след него, влачейки счупения си крак. Цялото тяло страшно го болеше, но успяваше някак да пълзи, като забиваше пръсти в меката почва и се влачеше бавно. Приличаше на огромен паяк, който едва се тътри, оставяйки кървава следа след себе си.

— Бърд! — крещеше. — Чакай ме!

Бърд погледна през рамо и видя, че Рико пълзи след него. За миг се изкуши от мисълта да прекрати мъките му. Ще му пусне един куршум в черепа и всичко ще е наред. Но после се отказа. Не искаше да рискува някой да чуе изстрела. Може наблизо да има още някой от охраната на затвора. Защо трябваше да рискува, след като Рико и без друго щеше да умре.

Спусна се по брега до водата и прехвърли куфара и оръжията на палубата. Накрая успя и сам да се качи.

В това време, отчаян от страх, Рико бързаше колкото му държаха силите. Не беше на себе си от болка, а ужасът от мисълта, че ще остане сам, смразяваше съзнанието му.

— Върни се! Върни се, Бърд, не ме оставяй! — крещеше той, обезумял от отчаяние.

Бърд се добра до командния пулт и отвори вентила.

Катерът започна бавно да се отдалечава от брега.

В този момент Рико се досети, че носи револвер. Никога досега не беше го използвал. Беше малък калибър и с чудесно инкрустирана със седеф дръжка. Обикновено стоеше в касата му, при парите, но в суматохата, когато напускаше клуба, Рико го беше мушнал механично във вътрешния джоб на сакото си. И сега с трепереща ръка измъкна револвера и размахвайки го, изкрещя:

— Върни се, Бърд! Мръсен кучи син! Ще те убия, ако не се върнеш!

Отчаянието му достигна своя връх, когато Бърд завъртя руля и катерът се насочи към средата на реката. Беше вече на около двайсетина метра от брега, когато до него отново достигнаха виковете на обезумелия от страх и отчаяние Рико, но той не им обърна никакво внимание.

Рико насочи револвера и натисна спусъка, но нищо не се получи. Опита се с треперещи ръце да освободи предпазителя, но револверът се изплъзна от ръцете му и цопна в реката. Наведе се и трескаво започна да го търси, но изгуби равновесие и се прекатури в гъстата лепкава тиня.

При падането счупеният крак се оказа под него и от ужасната болка Рико изгуби съзнание. Когато водата покри главата му, той изведнъж се свести и замаха с ръце, улавяйки се за тръстиките наоколо. Успя да се измъкне от водата, но само наполовина.

С ужас гледаше как катерът набира скорост и изчезва в мрака надолу по реката. Падна отчаян по очи и заплака с горчиви сълзи. Усети, че кръвта все по-силно тече от раната му. На лунната светлина виждаше даже как водата около него почервенява.

Дори и тогава все още не можеше да повярва, че ще умре. „Ще ме намери полицията“ — говореше си той и това наистина му даваше надежда. Нямаше начин да не изпратят още един катер, за да потърсят онзи, първия, тогава щяха да го намерят и да го спасят.

Затвори очи и започна да се моли. Не че знаеше някаква молитва, не, просто от устата му излизаха думи без всякакво значение, докато той си мислеше, че се моли.

Не видя как от отсрещния бряг на реката се отдели някаква тъмна сянка с формата на дебело стъбло и заплува към него. Вкусът на кръвта му, носен от водата, бе стигнал дотам, а това беше непреодолимо изкушение, на което никой алигатор не можеше да устои.

Мрачната тиха сянка плуваше напреко на течението с изненадваща бързина и само грозната люспеста муцуна едва се подаваше отгоре, заплашителна като перископ на подводница.

Рико усети движението на водата с лицето си и отвори очи. Недалече от него плуваше нещо, което му заприлича на отломък от скала с остър назъбен гребен. Беше озадачен само какво ли е.

Сети се едва когато беше много късно, когато вече нямаше смисъл…