Джеймс Хадли Чейс
Удар за милиони (20)

VI

— Пеги, скъпа — говореше Джилис, държейки нежно ръката й, използвайки целия си момчешки чар, — нима тук вече не ти е скучно? Не искаш ли да отидем у дома? Там ще можем да се забавляваме много по-добре, отколкото тук.

— На мен и тук ми е много забавно — отвърна тя така, че гласът й отекна в целия ресторант. — Притрябвал ми е противният ти апартамент. Вече бяхме там и знам за какво ми говориш. Оставаме тук! Хайде да поръчаме още шампанско!

Усмивката на Джилис замръзна. Боязливо се озърна към околните маси. Някои от гостите гледаха към Пеги и очевидно се забавляваха.

— Мисля, че пи достатъчно, скъпа — каза й той съвсем тихо. — Хайде, Пеги, да се махаме оттук!

— Не искам! — отвърна тя с твърдоглава, пиянска упоритост. — Искам шампанско! Няма ти да го плащаш… Аз ще платя!… Аз имам много пари. Хей, келнер! — извика тя още по-високо.

Джилис пребледня от едва сдържана ярост. Сега всички гледаха към него, а някои си шепнеха, усмихвайки се.

— Говори по-тихо, малката! — яростно изсъска той. — Защо ми ги правиш тия сцени?

— К’во ми пука, бе! — викаше момичето. — Ако искам, ще си правя сцени. И защо не? Аз плащам тая вечеря. Мога да правя сцени колкото си искам!

Един сервитьор се приближи бързо до масата и попита:

— Желаете ли нещо, мадам?

— Донесете ни шампанско! — нареди момичето. — Моето момче е жадно. А той пие шампанско само когато аз плащам. Така ли е, Адам, скъпи?

Джилис отмести стола и се изправи. Беше бесен, лицето му пламтеше от гняв.

— Да, естествено — опита се да я успокои той. — Но извини ме за момент, връщам се веднага. Сетих се, че трябва да телефонирам.

— О, не! Не трябва! — продължаваше да вика Пеги с пълен глас. — Не съм толкова пияна. Нали няма да ме оставиш точно сега, когато ти купувам шампанско? Няма да ме оставиш сама, защото не искам да ходя в скапания ти апартамент, нали?!

Гостите около тях престанаха да се преструват на безразлични и сега с явен интерес слушаха пиянските брътвежи на Пеги, вперили очи в Джилис.

— Затваряй си устата, глупава гъско! — кресна Джилис срещу нея и стана. — Още не си дорасла да се движиш сред това общество.

Пеги глупаво се ухили.

— Адам, скъпи, в чантата си имам стотачка за теб. Ако си тръгнеш, няма да ти я дам.

Джилис вече крачеше вдървено към изхода. Потта се стичаше по пламналото му лице, усещаше с гърба си присмехулните погледи на посетителите. Пеги хвана една лъжица и започна да удря с нея по масата, викайки:

— Жиголо! Жиголо! Подъл, мръсен жиголо!

Джилис премина бързо фоайето и хлътна в мъжката тоалетна. Беше толкова побеснял, че можеше да се върне и да убие на място тая малка пияна кучка. Пусна студената вода в умивалника и потопи лицето си.

Това беше неговият край. В този клуб повече не можеше да се върне, мислеше си, докато търсеше хавлията. Би трябвало да предположи, че тази малка вулгарна глупачка не понася алкохол. Трябва да е бил съвсем глупав, като си е мислел, че ще може да я придума отново да посети жилището му след всичко, което се случи последния път. Тогава бе счупила прозореца, издрала лицето му и едва не бе унищожила цялата стая. Истинско чудо беше, че не се намеси полицията. А Джилис си мислеше, че ще е по-забавна, ако си пийне малко. Ама че сцена му направи.

Джилис не искаше да мине през главния вход. Страхуваше се да не срещне отново Пеги и тя да му направи нова сцена. Така че тръгна да търси задния изход.

Бутна вратата вляво и се оказа в коридора, по който се отиваше до канцеларията на Рико, гримьорните и задния изход. Не беше направил и десетина крачки, когато спря изненадан.

Някой говореше в кабинета на Рико. Разпозна мекия глас на Бърд. Продължи тихо напред и отвори най-близката до кабинета врата. Озова се в малко помещение, което сервитьорите използваха за преобличане. Миришеше на влажна вълна и потни тела, но Джилис не усещаше нищо. Долепи ухо до стената и се заслуша. Чу Бърд да казва: „Можеш да дойдеш с мен до Ред Ривър Бейзън. Забрави ли? Там има половин милион… и Олин не може да ни пипне… Какво ти пука за тоя въшлив клуб, когато можеш да гушнеш много повече?“

Джилис затаи дъх, за да чува по-добре. Злорада усмивка се появи на лицето му. Вече беше забравил за Пеги и нейните скандали. Ако малката глупачка не му беше направила сцена, сега нямаше да подслушва този интересен разговор.

Джилис чу как Рико напусна канцеларията и се отправи тичешком към изхода. Какво се беше случило? Защо тия двамата така спешно бяха решили да заминат за Ред Ривър Бейзън? И все пак не беше се излъгал в Бърд. Той бе готов да измами Кейл, стига да му се удаде възможност. Ще чакат, докато Кейл получи парите, и тогава ще действат. Е, добре, ухили се лукаво Джилис, и аз ще чакам, пък тогава ще видим кой кого…

Отвори вратата и тихо излезе от коридора. Насочи се право към задния изход и внимателно огледа оградата и паркинга. Забеляза тъмносиния пакард, който беше паркиран точно пред него. Мъж в бяла манта и шапка стоеше до колата. Джилис се отдръпна назад и притвори вратата. После дочу бързите стъпки на Рико, който се връщаше, и се шмугна в стаята на Зоя. Затвори вратата и притаи дъх.

Телефонът в канцеларията на Рико иззвъня и Джилис започна глухо да проклина момента, в който напусна съблекалнята на сервитьорите. Оттук нищо не можеше да чуе от разговора в кабинета. След малка пауза вратата отново се отвори и той чу гласа на Рико, който отчаяно хленчеше: „Нима трябва да изоставя всичко това?… Господи! Какво ще стане с мен?“

Бърд излезе от стаята с куфар в ръка. Отиде бързо до задния изход и се вмъкна в пакарда. Миг по-късно покрай прикритието на Джилис прелетя и Рико, който обличаше в движение палтото си.

Щом пакардът потегли, Джилис бързо се промъкна до изхода и притича до края на паркинга. Тъкмо навреме. Видя как колата зави и се втурна по главната улица.

— Господинът желае ли нещо? — попита го подозрително пазачът на паркинга.

Джилис го отпъди, махвайки с ръка, все още загледан в изчезващите светлини на колата. Тогава чу рязкото запалване на друг двигател и се обърна по посока на шума. Видя грамаден прашен линкълн, който едва не обърка движението, докато се включи в неспирния поток по главната улица. Джилис едва успя да види мургавия, едър като бик мъж зад волана и колата се втурна след пакарда на Рико.

Адам Джилис замислен гледаше след колите. Този тип с линкълна го притесняваше. Дали беше от полицията? Едва ли, мислеше Джилис. Те обикновено преследват по двойки. Кой може да е тогава? Кого преследваше, Бърд или Рико?

Прекоси улицата и влезе в отсрещния бар. Барманът го познаваше и му кимна.

— Един скоч, Джек — каза Джилис и се облегна на бара. Когато барманът му поднесе питието, той продължи: — Виждал ли си тук един едър мургав тип със зелено сако и тъмна шапка?

— Да, видях го — отвърна барманът. — Мога да се закълна, че е частно ченге. Наблюдаваше клуба в продължение на цял час. После дойде още един и излязоха заедно. Този, грамадният, седна в колата си и продължи да наблюдава клуба, а другият влезе вътре. Джилис изпи чашата си и хвърли на бармана пет долара.

— Задръж рестото — подхвърли той. — Как изглеждаше оня, другият?

— Висок, строен тип с късо подстригана коса.

Далас!

— Благодаря, Джек — Джилис махна с ръка и се обърна.

За пръв път, откакто беше започнало всичко това, се усети някак неловко. Ако този Далас го следи, какво и колко беше научил? Спря се за момент колебливо, а после влезе в телефонната кабина в дъното на залата.